„Зимата на нашето недоволство“ е смятан от критиката за голямото завръщане на Джон Стайнбек в първите редици на световната проза след „Гроздовете на гнева”.

Стегнатият, изпълнен с много вътрешна сила и напрежение разказ е съсредоточен около Итън Алън Холи - издънка на стар род от аристократична Нова Англия, носител на висши морални стойности и дълбоко насадена честност, продавач в бакалията, която преди е притежавал.

Натискът, който животът и обстоятелствата упражняват върху него, стига до своя апогей в тази зима на недоволството, когато жена му го упреква, че не съумява да набави на семейството си онова, което им се полага по право. И когато Итън съзира пролука в мрака, той е изправен пред дилемата дали да запази своите морални устои, или да предаде всичко, в което е вярвал. Макар изходът от положението, в което е изпаднал, да е ясно предвидим, Стайнбек успява да държи читателя в невероятно силно напрежение и да го прави болезнено съпричастен към всички терзания на героите.

За автора

Всепризнат класик на американската литература, Джон Стайнбек (1902-1968) е автор на незабравими романи, чувствителен публицист, драматург и есеист. Хуманистичната атмосфера на неговото творчество свидетелства за безпристрастния му инстинкт за справедливост. Роден в калифорнийския град Салинас, Стайнбек познава до болка неволите на местните фермери и работници от началото на XX век. Белетристичните му произведения са белязани от дълбоко състрадание към онеправданите, възхищение от човешкия дух и яростна непримиримост с вероломната природа на властта. Носител на „Пулицър“ и Нобелова награда, Джон Стайнбек е пламенен хроникьор на залозите и илюзиите на своето време, а романът му „Зимата на нашето недоволство“ е любим на читатели от всички поколения по всички краища на света, включително у нас.

Джон Стайнбек - „Зимата на нашето недоволство“, откъс от книгата

Из Глава 1

Мери Холи се поразбуди от ясното златисто априлско утро, извърна се и видя, че съпругът ѝ я наблюдава, направил жабешка уста с помощта на двете си кутрета.

– Голям смешник си – рече му. – Итън, ти си гениален комик.

– О, госпожице Мишчице, ще се омъжиш ли за мен?

– Наспа ли се, смешко?

– Годината е в деня, а денят е в утрото.

– Наспал си се май. Нали помниш, че днес е Разпети петък?– Гнусните римляни се строяват отсега за Голгота – отвърна той безизразно.

– Не светотатствай. Маруло ще ти разреши ли да затвориш магазина в единайсет?

– Скъпо цветенце, Маруло е католик и ’талианец. Може и изобщо да не се весне. Ще затворя на обяд, докато свърши екзекуцията.

– Говориш като пилигрим. Не е хубаво така.

– Глупости, калинчице. Това ми е по майчина линия. Пиратски приказки. Пък и чиста екзекуция си е било, не си ли съгласна?

– Ама те не са били пирати. Сам ти разправяше, че били китобойци и че имали писмено не знам какво си от Континенталния конгрес.

– Корабите, по които гърмели, ги смятали за пирати. А и самите римски пехотинци са го възприемали като екзекуция.

– Ядосах те. Пò ми харесваш, когато се правиш на палячо.

– Аз съм си палячо. Всички го знаят.

– Вечно ме объркваш. Имаш пълно право да се гордееш и с двата си рода. Едните – първозаселници, другите – капитани китоловци.

– А те?

– Какво те?

– Щяха ли славните ми предци да се гордеят, ако научеха, че от тях се е пръкнал един проклет продавач в проклет макаронаджийски магазин в града, който навремето са притежавали?

– Но ти не си продавач. По-­скоро си управител – водиш счетоводството, разправяш се с банката и поръчваш стоката.

– О, да. А покрай това мета, изхвърлям боклука и се кланям на Маруло. Добре че не съм котарак, иначе и мишки щях да му ловя.

– Хайде да си правим смешки – обгърна го тя с ръце. – И недей на Разпети петък да ругаеш. Страшно те обичам.

– Окей – каза той след миг. – Всички така разправят. Но не си мисли, че това ти дава право да се въргаляш гола-­голеничка с женен мъж.

– Исках да ти кажа за децата.

– Да не са ги опандизили?

– Пак започна с клоунадата. Май най­-добре ще е те сами да ти го кажат.

– Слушай, защо не вземеш…

– Марджи Йънг­-Хънт и днес ще ми гледа.

– Ти да не си кино, та да те гледа? И коя е тая Марджи Йънг-­Хънт? Каква е, та всички момци…

– Ако имах намерение да те ревнувам… Нали си чувал, че когато един мъж се прави, че не забелязва някоя хубава девойка…

– А, за тази Марджи ли става дума? Та каква девойка е тя? Вече два пъти се е омъжвала.

– Вторият се спомина.

– Къде ми е закуската? Ти наистина ли вярваш на тия глупости?

– Е, Марджи все пак позна за брат ми по картите. „Много близък човек“, рече.

– Някой мой много близък човек ще бъде изритан по задника, ако не си го размърда моментално…

– Отивам, отивам. Яйца ли?

– Що не? А защо Разпети петък е празник? Кое му е празничното?

– Хайде пак – каза тя. – Стига си се втелявал.

Кафето бе готово, а яйцата чакаха в купичка с препечени филийки до нея Итън Алън Холи да се промуши и да седне на малката масичка до прозореца.

– Много ми е добре – рече. – Та кое му е празничното на Разпети петък, казваш?

– Пролет е – отвърна тя, застанала до печката.

– Пролетен петък ли?

– Сезонът на сенната хрема. Децата да не би да са станали?

– На кукуво лято. Мързеливи копеленца. Хайде да ги вдигнем и да им хвърлим един як бой.

– Ужасно говориш, когато се правиш на палячо. Ще си идваш ли между дванайсет и три?
– Ъ­ъ.

– Защо?

– Мацки. Вкарвам си ги тайно. Може и на Марджи да ѝ излезе късметът.

– Виж какво, Итън, забранявам ти да говориш така. Марджи ни е добра приятелка. И ризата от гърба си е готова да ти даде.

– Стига, бе. Че откъде има тя тая риза?

– Пак започна като пилигрим.

– Бас държа на каквото си искаш, че сме рода. И у нея сигурно тече пиратска кръв.

– Престани да се будалкаш. Направила съм ти списък. – Пъхна го във вътрешния му джоб. – Може и множко да ти се стори, но не забравяй, че през Великден има четири неработни дни… И не забравяй двете дузини яйца. Закъсняваш.

– Знам. Току­-виж съм ощетил оборота на Маруло с четвърт долар. Защо са ти две дузини?

– Ще ги боядисвам. Алън и Мери­-Елън специално ме помолиха. Хайде, тръгвай.

– Окей, цветенце… Но не е ли по­-добре да се кача първо и да хвърля един пердах на Алън и Мери­-Елън.

– Знаеш, че точно ти най­-много ги глезиш, Ит.

– Сбогом, тържествен кораб – рече ѝ, затръшна след себе си мрежестата врата и излезе в зелено­-златното утро.

Извърна се да огледа красивия стар дом – дома на баща му и дядо му от боядисани в бяло талпи с ветрилообразен прозорец над предната врата, корнизи в стил Робърт Адам и наблюдателница на покрива. Приютен бе в зеленееща градина сред буйно напъпили стогодишни люляци с клони, дебели колкото човешка китка. Брястовете по „Елм Стрийт“ бяха сплели върхари, а новопоникналите им листа жълтееха. Слънцето току-­що бе надникнало иззад банката и се отразяваше в сребристата газова кула, подгонвайки от старото пристанище към града миризмата на водорасли и сол.

Коментирай »