Майсторът на българския исторически роман Слав Хр. Караславов (1932-2002) отново ще заеме полагащото му се място в книжарниците с непознатия си роман „Бунтът на Белгуните“. Ръкописът бе редактиран и подготвен за печат от сина на автора – белетристът Христо Караславов.

Романът запълва празнината за събитията преди популярната трилогия на Слав Хр. Караславов „И се възвисиха Асеновци“. Книгата проследява напрегнатото време около въстанието на Асен и Петър, с което българската държава е възстановена в края на XII. век.

Действието в романа започва през есента на 1185 година, когато двамата братя от рода на Белгуните – Асен и Теодор, се завръщат от неуспешното си посещение при нововъзкачения на трона византийски император Исак ІІ Ангел. Посещението не само не постига никоя от предвидените цели, но и завършва оскърбително за братята. Обидата и гневът ще ги накарат да потърсят съмишленици във владенията им около крепостта Търнов, за да тръгнат на директен, макар и рискован сблъсък с наглед непоклатимата империя на ромеите.

Написан с обичайното сюжетно майсторство и пъстрия език на Слав Хр. Караславов, този роман разкрива чудата панорама от причини и следствия, дребни детайли и глобални зависимости, обуславящи едно от значимите събития в старата ни история – възстановяването на средновековната българска държавност.

Сюжетът следва хода на въстанието – от бесовската ярост на началото при освещаването на църквата „Свети Димитър“ през есента на 1185 г. до особения мир, сключен под стените на Ловешката крепост през пролетта на 1187 г. Битките са част от действието, но те далеч не са център на романа, който повече се занимава с изконната взаимовръзка между психологията на гнева и механизмите на властта, предадена чрез успоредицата от въстанически действия и ответната им реакция от страна на византийската аристокрация. Всичко е в някаква постоянна симбиоза - гневът като споделена отговорност срещу силата на страха като гарант на всяка власт. Едно угрижено братство срещу една обгрижвана самота.

Както и в другите исторически произведения на Слав Хр. Караславов, внимателният читател би доловил три пласта на историческия сегмент. В основата, разбира се, е непокътнатият исторически факт, без който всеки исторически роман се превръща в бутафорна фантасмагория. Историчността винаги е силна в романите на Караславов (историческият материал за написването на романа „Солунските братя“ е събиран повече от 17 години). Но чистата историчност е поле на историците, а не на писателите. Историците ни описват епохата, писателите ни потапят в нея. И тук идва едно чисто авторово докосване до легендите, до мъглявия шепот на миналото, до дръзкото мълчание на апокрифното, в което оживяват имена и сказания - ...Белгуните… Боян магесник… предтеча. Третият пласт е чисто фолклорен, съседски, пиперлив, почерпан от пъстрото тракийско детство.

Трудно съвременният читател би се ориентирал в етнонима „власи“, използван свободно в този роман, ако никога не е попадал в следите на фолклорното значение на тази дума, познато по поречието на Марица – „власи“ – тайнствените, полумитични свободни овчари, идващи някъде от Балкана, водещи стадата някъде на юг, неразговорливи, неговорещи, добри стопани, но призрачни в своята необщителност, опасни, макар и не много, последните наследници на древните траки, може би? Дали става дума за загадъчната общност на каракачаните  или за някои техни сродници – фолклорът не дава отговор. Авторовите опит и въображение са още по-малко длъжни да ни го дадат. Но тези горски скиталци с дребните им кончета са съществена част от тази книга, така както детството ни винаги е съществена част от това, което създаваме. 

Династията на Асеневци (Слав Хр. Караславов приема названието Асеновци) управлява Второто българско царство между 1187 и 1280 г. Самите те се считат за наследници на българските царе Симеон I и Самуил. От друга страна, в кореспонденцията си с папата Калоян използва титлата „император на българи и власи“. Може би затова някои румънски историци считат, че Асеневци имат влашки произход. Според български историци като Петър Мутафчиев „власи“ не е етноним, а неетническо наименование на мигриращи овчари. Това защитава по художествен начин и авторът на романа.

Неслучайно Слав Хр. Караславов е наричан „сърцеведът на историята ни“. „Бунтът на Белгуните“ е още един от романите, които биха могли пълноценно да потвърдят това определение.

Откъс от „Бунтът на Белгуните“ от Слав Хр. Караславов:

Още едно разочарование очакваше василевса.

Когато прие в покоите си Алексий Врана, папагалите мълчаха, с нищо не показваха, че не му мисли доброто, а сега работите бяха придобили съвсем трагична насока. Врана не беше нито чичо му Йоан, нито слепият Кантакузин. Това беше человек, който разбираше от военни работи, твърде голяма слава беше придобил в последно време и изведнъж се оказа против него. С какви надежди василевсът го изпрати срещу ония зад Хема, с какво напрежение очакваше да чуе първите вести за неговите победи, но се получи обратното. Врана се беше обявил за василевс в родния си град Адрианопол.

След като получи благоволението на Исак Ангел, прославеният протостратор бе решил да завоюва заветната си мечта – престола на василевсите.

Преди да обяви решението си, той дълго време трупа войски, събира съмишленици, издирва стари познати и стари приятели. В Адрианопол беше създал работилница за стенобитни машини. Още като научи за тази му дейност, василевсът се смути, но отговорът на неговото запитване го поуспокои:

– Людете на Петър и Асен са се укрепили в крепостите Твърдица и Аетос. Ако трябва да се воюва за победа, без стенобитни машини е немислимо.

В този отговор имаше много истина, но защо Алек­сий Врана не беше поискал технитари от константинополските работилници, а сам си ги беше намерил. Този въпрос беше зададен от слепия Кантакузин, но след погрома василевсът вече не го тачеше и не му обърна внимание.

Мислите му напоследък бяха насочени към сродяването с Конрад Монфератски. Прославеният рицар не излизаше от дома на сестра му. Дори годежът беше обявен. Чакаха да минат коледните пости, за да се извърши сватбеното тържество.

Неговите оръженосци и помощни слуги се чувстваха като у дома си. Таверните на Константинопол бяха тяхно владение. По цели дни не излизаха оттам. Сега господарят им беше зает с дамата на сърцето си и не му трябваха. Това беше добре дошло. Край пълните с вино дървени чаши те не преставаха да разказват за великите подвизи на своя сеньор. Всичко чуто от скитници трубадури за славни рицари беше приписано на Конрад Монфератски. Когато говореха за богатствата му – сочеха пясъка на морето, когато възхваляваха неговите благородни постъпки – толкова бяха, че три рицарски живота не биха стигнали, за да се извършат. Всичко беше надуто, обогатено.

Отначало людете ги слушаха с интерес, вярваха им, но когато разбраха, че са станали жертва на неуравновесени фантазьори, постепенно се отдръпнаха и само най-големите пияници все още се навъртаха край слугите на рицаря, и то не за да слушат приказките им, а да бъдат почерпени за здравето на техния сеньор и неговата възлюбена дама.

Светът си имаше различни полюси и в краищата на тези полюси различните люде различно преживяваха. Бедните с грижите си, богатите и владетелите с тревогите си.

С всеки изминал ден Алексий Врана се убеждаваше, че времето работи за него. Победите над норманите бяха му извоювали име на непогрешим. Тази слава сега събираше около него всичко недоволно от порядките на василевса. Имаше и нещо друго, което правеше Врана толкова уверен в себе си. Когато беше при василевса, за да получи доверието и благос­ловията му да оглави новия поход срещу българите, той успя да издейства свободата на част от норманите, които беше пленил в битките при устието на Стримон и Тесалоника. От тези здрави, обучени и сурови мъже той беше направил такава силна хетерия, която не даваше прах да падне върху му. Всеки недоволник биваше веднага отстраняван, убит или наказан с варени пръчки.

Суровата дисциплина, която беше въвел, го правеше силен и недосегаем, непоколебим в решението си. Голямата армия, събрана на едно място, всяваше уважение с множеството, с доброто си въоръжение. Тя беше настанена вътре и вън от града и постепенно завземаше близките крепости. Всъщност те сами бързаха да се присъединят към новия василевс.

При всяка една такава радостна вест Врана изпращаше гончии с благодарствени хрисовули, обявяваше ги за свои верни поданици, даряваше ги с различни привилегии. Това беше изпитан похват на всеки претендент за престола. Врана не беше глупав, разбираше, че всяко нещо, което може да му доведе нови съмишленици, трябва да се използва. Когато говореше с ромейските воини, той им обещаваше високи постове, земи, когато беше сред суровите нормани – намекваше им за висока плата, обещаваше им богата плячка, красиви жени. Всичко това поддържаше духа на хората му и те с нетърпение очакваха деня, за да тръгнат към града на Царете. Представяха си една лека победа. Надяваха се на силата, на стенобитните машини и на страха, който навярно вече тресеше ония зад стените на града.

Най-после тръгнаха... С молебени, със свирни, с ек на барабани – една страшна сила, облечена в желязо, бавно се проточи по познатия път за Константинопол.

Начело на тази изпитана и проверена армия бе застанал той, Алексий Врана, кривокракият вожд, който бе надарен от Всевишния да завладее богопомазания град, да премахне узурпатора на престола Исак Ангел, да даде на всички парици, отроци и велика знатност обещаното... Всъщност какво можеше да даде на всички тях? Ако изпълни обещанията си пред париците и отроците, значеше да разсърди знатните, ако пък дадеше нашепнатото на знатните, значеше да излъже париците и отроците. Добре, че едните и другите не се обичаха, не се познаваха, не разговаряха, за да разберат хитрините на оня, който ги водеше...

Врана с цялата си свита бе посрещнат с особена тържественост в красивия Филопатий. Този царски дворец бе стар, построен извън стените на града. На север от него се виждаше тъмната, добре поддържана Балъклейска горичка, а малко встрани Влахерните.

Войската се беше настанила в откритото поле. Становете бяха направени по всички правила на военното изкуство. Врана искаше да си отдъхнат, преди да се появят в целия си блясък пред стените на Константинопол.

Едва надвечер нетърпението ги поведе към богопомазания град. Случи се хубав ден. Падналият сняг отдавна се беше стопил. Полегналото слънце се усмихваше, златееха покривите и зъберите, по старите зеленясали стени бяха се покатерили воини и граждани, за да наблюдават и бранят истинския василевс. По върховете на техните щитове и копия само слънцето се разхождаше с добри намерения. Врана пръв заговори. Той предлагаше на гражданите да му отворят вратите с мир, не искаше насила да влиза в този град, който днес или утре ще бъде негов. Обещаваше им привилегии и свободи, които сегашният василевс е неспособен да им даде. След неговите слова цялата войска се оттегли в стана си.

На другия ден при изгрев слънце войската му като че ли изникна изпод земята. Нейният боен ред бе срещу Харсиевата врата на града – лявото и дясното крило се движеха, огрени от слънцето и само центърът оставаше в сянка. Там беше Врана. С настъпването на деня предизвикателствата се посипаха и от двете страни. Стрели с привързани послания започнаха да прескачат стените. Тези предизвикателства бяха толкова язвителни, че защитниците не издържаха. Тежките врати се отвориха и най-смелите се спуснаха да се подреждат за бой на открито поле.

Първият пристъп бе донякъде на сляпо. Най-напред камъните на прашкарите започнаха да бият по щитовете на императорските воини. Тази градушка от камъни секна изведнъж и додето щитовете още бяха вдигнати над главите, стрелците опънаха лъковете и няколко от първите редици се превиха пронизани. Това смути и поохлади смелостта на излезлите. Като се пазеха с високите щитове, те започнаха внимателно да се връщат в града. Най-напред се оттеглиха последните, след това, като отстъпваха крачка след крачка, щитоносците от първата редица, предпазвани от ония горе, потънаха в сянката на портата. И всичко стана под лудото дюдюкане и смеха на нападателите.

Алексий Врана бе яхнал черен кон с бяла луна на челото и с дълбоко презрение наблюдаваше всичко това. Когато последният бранител се прибра, той махна на своите люде да изстрелят поредния му хрисовул. Отново обещаваше на людете мир и спокойствие, ако му предадат доброволно града. Иначе трябваше да винят само себе си. Даваше им срок – цели пет дни.

Хрисовулът прелетя през дебелите стени. Не след дълго той вече минаваше от ръка на ръка. Високопоставените съветници и приближени на василевса Исак Ангел с известно страхопочитание го разглеждаха. Много от тях бяха зърнали страшната сила, която предвождаше Алексий Врана. Много от тях бяха негови лични познати, други имаха роднински връзки с бунтовника. Бояха се някой да не напомни за това на разгневения и изплашен Исак Ангел. Загледани в кожения пергамент със златен печат, всички вече си правеха своите бъдещи сметки. Едни се готвеха да бягат оттатък Пропонтида, други – как да се доберат до узурпатора. Почти бяха сигурни в победата му. Не виждаха с какво могат да му се противопоставят. Ако дойдеше войската от островите, ако се струпаше целият флот в подкрепа на василевса, нещата нямаше да бъдат толкова трагични, но флотът се бавеше, островните войски не се появяваха. Градът оставаше да се пази от наличните хетеристи, воините от външната стена и людете на Константинопол. В други случаи опасността идваше от жителите на столнината, но сега те бяха на страната на Исак Ангел не за друго, а заради това, че в жилите на Алексий Врана имаше примес от българска кръв и някой беше пуснал слуха, че той се е съюзил с въстаналите братя Асен и Петър, че бил им обещал цяла Тракия и тема България, чак до Апулия. Тези слухове умишлено бяха раздухвани от императорските люде, за да разпалват страха и гнева.

Цялото население на богопомазания град се беше въоръжило, готово да защитава не толкова василевса, колкото своята столнина... Исак Ангел държеше да бъде осведомяван за всяко и най-малко раздвижване на простолюдието. Както се страхуваше от оня вън, не по-малко се боеше от тези зад голямата стена. Тяхното настроение зависеше от най-неочаквани поводи, народът беше като тенекиено петле на покрив, не знаеш на кой вятър ще се поддаде.

Мненията на приближените бяха изслушвани с голямо внимание. Във всяка дума се търсеше спасението, изходът, но в края на краищата всичко се свеждаше до пристигането на флота. Още от времето на голямото нападение на норманите тя се беше разпиляла по заливите на далечните острови и така и не беше се прибрала все още с цялата сила и надеждност на екипажите. Трябва да се чака – казваха знатните; трябва да се чака – потвърждаваха най-приближените. И само Конрад Монфератски мълчеше.

– Какво ще ни посъветва великият рицар на кръста Господен? – вдигна вежди василевсът Исак Ангел. Рицарят продължаваше да мълчи, само се поизправи на неудобното кресло, сложи ръце на меките му облегалки и когато събра погледите върху себе си, рече:

– Мисля да го призова на двубой!...

Тия, които познаваха нравите на ромеите, бяха готови да прихнат. Такова нещо, освен при Омира, не беше ставало по техните земи. Людете не желаеха да се жертват в единоборство, но наперената стойка на Конрад Монфератски, суровото му, намръщено лице, отразило неговото всеизвестно честолюбие, бе накарало людете около василевса да задържат усмивките си.

Михаил Камица пръв наруши настъпилата тишина.

– Ако позволи слънценосният наш василевс, аз бих попитал как мисли прославеният рицар да предизвика оня зад стените?... Той е наполовина варварин и законите на рицарството са твърде далеч от ума му. Ако не беше така, щеше ли да вдигне ръка срещу нашия велик василевс, след като му се е клел във вярност?

Думите на Михаил Камица разбуниха мислите на приближените. Знатността забръмча като пчелен кошер. Дори за миг забрави присъствието на василевса. Той се беше свил в дълбокия трон, сякаш всичко това се отнасяше до някой друг, а не до него, само очите му, очи остри, напрегнати, го издаваха, че следи всяко движение.

Когато достатъчно се нашумяха, той сякаш се измъкна от дълбочината на трона, удари с длан по облегалката му и рече:

– Това, което изрече моят високопоставен гост, смелият и божествен рицар Конрад Монфератски, е най-мъдрото, което досега чух от всички тук присъстващи. Направете така, че оня да се реши на предлаганото единоборство, защото ако останем в нерешително очакване, неговите послания могат да докоснат умовете на простолюдието и да бъдем свидетели на вътрешни кръвопролития. Нека тяхното съзнание да бъде заето с мисълта за един дуел, а не от тревожното спокойствие на неизвестното. Ако оня не се съг­ласи – добре, ще разберат, че е един страхливец и самохвалко. Ако се съгласи, то аз съм сигурен в могъщата десница на Провидението, изпратило ни великия рицар, наш роднина и възлюблен гост Конрад Монфератски, за да изпълни едно божие възмездие...

И двубоят, предлаган от Конрад Монфератски, стана най-шумната вест, която се втурна да обходи тържища и таверни.