Финландската писателка Селя Ахава, известна с романите „Неща, които падат от небето“ и „Преди да изчезне мъжът ми“, ни предлага завладяваща творба за съвършенството на мирозданието, написана с изключително майсторство и оригинален подход към необичайното.

„Жената, която обичаше насекоми“ (превод: Росица Цветанова, 352 стр., цена: 22 лв.; дизайн на корицата: Капка Кънева, Моника Комарницка) изследва връзката между човека и природата в лицето на нейните най-малки създания. Мария се интересува от насекоми от дете, а по-късно ги рисува, проследявайки етапите на развитието им. И както насекомите преминават през метаморфоза, така и Мария се трансформира във времето и по някакви неведоми природни закони живее в продължение на 370 години. Романът е и разказ за това как с течение на вековете науката измества религията, а жената излиза от тясната си рамка и придобива правото да твори и да размишлява върху мистерията на живота.

Замислих се за природата, в която всяко създание си има място, определена продължителност на живота и правилни размери. Замислих се за ларвата, която се нуждае от листото за храна, за храста с горски плодчета, който има нужда от птиците, за да разпространяват семената му. Замислих се за маслиновото дръвче, което лете не може без топлина, а зиме – без прохладна почивка, та затова вирее само на ограничена територия.

Родена през 1974 г., финландската писателка Селя Ахава е завършила драматургия и е писала сценарии за радиото и телевизията, както и за филмови проекти. Дебютният й роман излиза през 2010 г. и веднага бива забелязан от литературните среди, а втората й творба в този жанр, „Неща, които падат от небето“, получава наградата за литература на ЕС и е номинирана за престижния приз „Финландия“. Удостоена е и с наградата за разпространение на финландската литература „Факлоносци“. С логото на „Колибри“ в България излезе и смущаващата автофикция „Преди да изчезне мъжът ми“, възхвалявана и от критиката, и от широката публика.

Откъс от „Жената, която обичаше насекоми“ от Селя Ахава:

Кораловият риф се вие около острова като пъстър волан. Гънките му разкриват чуден свят, където водорасли, раци, миди и полипи, планктон, риби, морски звезди и медузи се хранят и се изяждат едни други. Коралът расте в многобройните си форми, поклаща пипала сред морското течение и цъфти, непоклатим като зелка, катери се, умира и се вкаменява, изронва се като варовик, расте върху руините на собствения си мъртъв аз, а костенурките излизат от морето и снасят яйцата си в роговия крайбрежен пясък.

Синята светлина на луната възбужда корала, поощрява го да се множи. Сякаш през целия риф пробягва любовен трепет и кара кожата му да настръхне, повърхността му напращява от набъбнали мехури, готови да се пръснат. Наблюдавам тази бременност, застанала в крайбрежната вода, и островът под мен се разбужда за живот. „Не съм растение, а животно“ – напомня ми коралът.

Роговият пясък хрущи под стъпките ми. Същевременно в морските дълбини почива гигантска мида с размерите на пътнически сандък и когато бавно, бавно затвори капака си, от ъгълчето на устата ù изригва мощна водна струя. Маховете на тъмните плавници на мантите галят повърхността на рифа, а златните страни на рифовите рибки и искрящите като сапфири сини дамсели проблясват в пролуките между гънките на корала, подобни на откъснати от стъблата си цветчета.

Водите по света все още крият тайни, недостъпни и непонятни за човека.

Пет нощи след пълнолунието кораловият хайвер се пръсва. Вътрешността на всяко мехурче бълва едновременно яйцеклетки и семенна течност, те се носят във водата, търсят се едни други и така, за миг, морето се изпълва с частички с перлен блясък. Като снежинки, които се издигат от земята към небето, звезден прах, който се рее от пясъка към луната, двуполова размножителна течност, осветена от бледата луна.

Светът се опложда в краката ми, а над главата ми се шири звездното небе. Луната проблясва по морската повърхност и белия пясък на брега, кара звездите да бледнеят в космическите пластове. Намирам се далеч от всичко.

Сред този пейзаж човекът е нищожен. Нищожен точно колкото и всички онези други дребни видове, чието изчезване не е съумял дори да забележи. И тъкмо този пейзаж ще бъде първото нещо, което ще загубим.

OVUM

Родила съм се в една априлска нощ. Бях първото дете на майка ми и деветото на баща ми. Точно както се случва и в природата с всяко раждане, моето също беше обвързано със смъртта на мнозина други. Първата жена на баща ми починала две години преди това, след смъртта на малкото ми братче пък останах единственото дете на мама, а скоро след петия ми рожден ден си отиде и родният ми баща.

Не си го спомням добре, но и кончината му остана непонятна за мен, понеже той загуби живота си далече от дома и в къщата ни не пристигна нищо повече от едно писмено известие. Малкото представи за татко, останали в съзнанието ми, са били преувеличени и изопачени от моята памет, та сега греят с особена светлина и навярно никой друг не би ги признал за истинни.

Най-добре си спомням ръцете му. Кокалчетата на баща ми бяха изпъкнали и се издигаха от опакото на ръката като четири хълма, повърхността на дланите му беше чудно мека, сякаш никога не беше вършил работа с ръцете си. Татко обаче работеше и дори аз самата имах възможност да седя на пода в печатницата, докато баща ми и завареният ми брат се трудеха. Големите листове хартия, окачени да съхнат под тавана в печатницата, се ветрееха над мен като прострени чаршафи – толкова бяха огромни и ослепително бели, а аз усещах интуитивно, че всичко това е твърде забележително.

Като си представям татковите ръце, в ума ми изплуват темпото и характерът на движенията му и си спомням достойнството, с което той хващаше влажната хартия и я разполагаше върху кожената подложка на печатарската машина. По-късно, докато наблюдавах заварения си брат Каспар да върши същата работа, аз сякаш виждах татко на мястото му и си мислех: може би и неговата ръка се е движела така над листа, със същата грижливост и увереност. А когато Каспар нанасяше мастило върху клишето, разпознавах лепкавия звук, който издаваха намацаните с мастило тампони, и знаех, че бях проследявала този процес неведнъж и още в детството си бях успяла да установя как нещо остава недостъпно за очите ни, когато клишето се притисне към хартията, и се разкрива пред нас в нов вид, когато татковите пръсти вдигнат извезания с текст и изображения лист, две страници от готовата книга. И макар това да се повтаряше стотици пъти в хода на деня – скриването и раждането, промяната, до която погледът ни няма достъп – за мен то неизменно беше чудо.

Понякога, докато си седях на пода в печатницата, а татко трябваше да се увери, че ще си остана на мястото и няма да му се пречкам, той ми донасяше паничка с оловни печатарски букви. Пъхвах ръка сред тях и звукът, който се разнасяше при движението им в глинената купичка, теглото и блясъкът им, студенината и следите от мастило, всичко това ме възторгваше. После, когато татко вземеше паничката и избършеше ръцете ми с парцала, аз се натъжавах и заплаквах.

– Я виж, Мария, пръстът на татко се откъсна! – викваше тогава той и размахваше откъснатия си десен палец, стиснат в левия юмрук. – Да го върнем ли на мястото му?

И макар още тогава да разбирах, че пръстът му не се беше откъснал наистина, а по устните на татко да играеше усмивка, все пак правдивостта на гледката ме ужасяваше и кимвах охотно. Той поставяше палеца на мястото му, даваше ми да го духна и ето че пръстът отново си заставаше там, където му се полагаше.

– Благодаря – засмиваше се татко, погалваше нежно бузата ми с току-що спасения пръст и продължаваше работата си.

Ние забравяме, пропиляваме, губим.

Този издателски проект е финансиран с подкрепата на програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия.