„Адам отпреди грехопадението“ е роман, преплитащ големите теми за екологията и човешките права по неподражаем начин. Автор е видният френски писател, лекар, хуманитарен активист, дипломат и общественик Жан-Кристоф Рюфен.

„Адам отпреди грехопадението“ проследява историята на екоактивист, който освобождава животни от експериментална лаборатория в Полша през 2005 г. и се забърква в убийствен заговор за спасяване на света. В търсене на изгубения рай, в който е живял Адам преди грехопадението, в желанието си да възстановят унищожената хармония, радикалните еколози от САЩ, Европа, Южна Америка ще се опитат да намалят свръхнаселеността на планетата с чудовищните средства на биотероризма. Срещу тях ще се изправи частната агенция „Провидънс“ и по-специално Пол и Кери, двама бивши тайни агенти на ЦРУ, подпомогнати от екипа на агенцията. Животът на милиони човешки същества ще зависи от техния опит, интелигентност и изобретателност.

За автора

Жан-Кристоф Рюфен (р. 1952 г.) е изтъкнат френски лекар, пътешественик, дипломат, хуманитарен активист, общественик, преподавател по политически науки, член на Френската академия. Има три деца, едно от първия си брак с рускиня и две от етиопка, с която се развежда два пъти и за която се жени три пъти. Тази енциклопедична и колоритна биография е съпроводена с над 20 романа, удостоени с девет награди, сред които две награди „Гонкур“!

На името на Жан-Кристоф Рюфен са кръстени една медиатека в гр. Санс и едно начално училище в гр. Виню по желание на учениците, за които писателят олицетворява вкуса към думите, солидарността и мира. Многобройните интереси на този ренесансов homo sapiens включват и екологията - по-точно нейната тъмна страна, т. нар. „дълбока екология“, насочена към защитата на природата от хищническия човешки вид. Защита, която не подбира средства.

Откъс от „Адам отпреди грехопадението“ от Жан-Кристоф Рюфен

Към зверовете хищни човечецът смирен пристъпя.
И те, видели го, смирява се свирепият им нрав.
И сещат как от него се излъхва онова
благоухание Адамово отпреди грехопадението,
kогато при него те дошли
и с имена той надарил ги в Рая.

Исаак Сириец, Аскетични трактати

I
Вроцлав, Полша

До маймуните Жюлиет не бе усетила нищо. Или почти.

Трябва да се каже, че всичко започна по-скоро добре. Лабораторията се намираше точно на адреса, посочен от Жонатан. И като заобиколи сградата отляво, Жюлиет веднага забеляза аварийния изход въпреки липсата на осветление. Ключалката не оказа никаква съпротива на козия крак. В тъмнината Жюлиет напипа електрическия ключ и го натисна. Бяла неонова светлина рязко заля хранилището.

Единствената изненада беше миризмата. Жюлиет се бе подготвила за всичко освен за тази противна смесица от мирис на мръсна кожа, екскременти и загнили плодове. За късмет с идването на светлината вонята намаля, сякаш дотогава се бе крила под клетките, ниско долу, заедно със сенките. Жюлиет сви рамене. Трябваха ѝ все пак няколко минути да успокои дишането си и да провери дали не беше съдрала ръкавиците си. След това се приближи до клетките.

Жонатан не бе могъл да ѝ каже нищо за местоположението им. В зависимост от нуждите на опитите животните често сменяха клетките си, броят им също се менеше. На мястото на пожертваните идваха други. Разпределяха ги на партиди според манипулациите, на които ги подлагаха. Близо до аварийната врата, която бе останала широко отворена към нощта, в две поставени една върху друга клетки се виждаха котки. Изглеждаха в добро състояние. Щом Жюлиет открехна вратичките им, те изскочиха от клетките и се затичаха към отворената врата на помещението.

Не успя да им се зарадва. Глух удар отекна в измазаните с гипс тръби, които обточваха тавана. Жюлиет замря и дълго се вслушва. После отново настъпи тишина. „В лабораторията никога няма никой през нощта.“ Добре си спомняше думите на Жонатан. Но за да бъде напълно сигурна, се помъчи да си спомни интонацията му, да усети дъха му в ухото си. Постепенно спокойствието ѝ се възвърна и надделя над шумовете.

Тогава се зае с гризачите. Мислеше си, че ще има работа с бели мишки, които я отвращаваха по-малко от сивите. Но животните, от които гъмжаха дългите плоски клетки, не бяха нито бели, нито сиви. Бяха чудовища чисто и просто. Някои, гнусно розови, нямаха косми, други бяха боядисани в зелено, оранжево, виолетово. Няколко плъха се взираха пред себе си със стъклен поглед, сякаш огромните им очи бяха обезцветени и покрити с лак. За миг Жюлиет се запита дали мястото на тези създания наистина беше природата. Представи си как малки момиченца отварят гардероба си
и се озовават лице в лице с подобни ужасии. Честно казано, такива скрупули не я обземаха за първи път. По време на подготовката за акцията често бе имала случай да обсъди въпроса с Жонатан. Добре бе разбрала, че каузата на животните няма нищо общо с ползата от тях за човека. „Всички живи същества имат права, все едно дали са красиви или отблъскващи, домашни или диви, съедобни или не.“ Урокът беше усвоен. Преглътна отвращението си и остави слепите плъхове да изчезнат навън в тъмнината, както котките преди тях. Дори се насили да изпита същото задоволство.

Сега обаче беше ред на маймуните. И те щяха да подложат чувствата на Жюлиет на много по-тежко изпитание. Имаше пет, съвсем мънички, с учудващо човешки поглед и мимики. Затворените две по две се прегръщаха като стари съпрузи. Когато Жюлиет ги освободи, те отказаха да излязат. Прииска ѝ се да ги издърпа от клетката им, но се въздържа. Ако я одраскаха или ухапеха, можеха да разкъсат ръкавицата є и от ръката
є да потече кръв, а не трябваше да оставя никаква генетическа следа. Даде им малко време да се решат и отиде да се занимае с последното животно.

Беше малка слабичка уистити, която държеше дългите си ръце скръстени на корема. Тялото ѝ беше непокътнато, но в черепа ѝ бяха забити десетина електрода, които образуваха нещо като корона от пера на индиански вожд. Щом клетката се отвори, тя механично изскочи навън и се приземи върху покрития с бели плочки под. Дълго стоя, без да мърда, втренчена в отворената външна врата. Вън подухваше лек ветрец, който навлизаше в помещението. Електродите се полюшваха на течението. Жюлиет, устояла на ужаса, който ѝ вдъхваха отблъскващите животни, се почувства не така уверена пред мъката на това толкова близко същество. Тънките му крайници потръпваха. Бавно примигващите му клепачи ритмично покриваха изпълнените му с уплах и мъка очи. Жюлиет, която не се бе разколебала нито от рисковете, нито от препятствията и шумовете, замръзна на място, съзерцавайки последното придвижване на тази пленница, която не можеше да бъде освободена, защото носеше със себе си инструментите на своето мъчение. Беше нелепа жал, знаеше това, беше преди всичко жал към себе си. Но нищо не можеше да се направи. Маймунката изразяваше цялата самота и цялото страдание, които тя разпознаваше като свои от години. Същото страдание, което я бе довело дотук, в това стегнато на глезените камуфлажно облекло, със задушаващата я черна качулка, с прекалено големите за краката є маратонки. Жюлиет губеше представа за изтичащото време. А времето беше от първостепенно значение за успеха на операцията.

Внезапно маймунката събра сили и се изправи на задните си крака. Направи две крачки към вратата, после изведнъж падна настрани, като захвърлена играчка. Конвулсии разтърсиха тялото ѝ. Очите є се затвориха. За щастие. Жюлиет се почувства освободена от безмълвния упрек на погледа им. Съвзе се, осъзна важността на времето и спешността на задачата си. Колко минути бе стояла неподвижна? Часът беше три и десет.
Уплаши се. Дори ако е приключила с животните, оставаше ѝ още много работа. „Втората част на мисията ти е толкова важна, колкото и първата. Не го забравяй.“ И всичко трябваше задължително да приключи в четири часа.

Тя остави раницата, която носеше на гърба си, и извади двата спрея с боя. На голямата стена, между двете главни групи клетки, започна да нанася на около метър и половина от земята първия надпис с главни черни букви. „Уважавайте правата на животните“.

Върна се към раницата и смени спрея. В червен курсив този път написа, протегнала ръце, за да бъдат буквите по-високо от първите: „Фронт за освобождение на животните“. Повтори операцията на всички стени с други лозунги, като в най-високите надписи вмъкваше правописни грешки, за да заблуди полицията. „След като трябва да изглежда, че сме двама, защо не идваш с мен?“ Когато зададе този въпрос на Жонатан, веднага съжали. Това бе единственият случай, когато бе оспорила инструкциите му. Той сухо ѝ отговори, че заповедта била да се излагат на риск възможно най-малко участници. Толкова по-добре! Нямаше да ѝ е приятно, ако той бе с нея сега. Това беше нейната мисия. И тя искаше да я изпълни сама.