„De Profundis: Глас от бездната“ – изповедта на Оскар Уайлд за любовната му трагедия

Произведението е написано в затвора в Рединг след присъда за хомосексуализъм

„De Profundis: Глас от бездната“ – изповедта на Оскар Уайлд за любовната му трагедия

Photo credit: Издателство „Персей“

„De Profundis: Глас от бездната“ е произведение, написано в затвора в Рединг след присъда за хомосексуализъм. И несъмнено е най-интимната и автобиографична творба, която Оскар Уайлд някога е създавал; прозорец към най-съкровените кътчета в душата на една от най-значимите и противоречиви личности на своето време, посочват от издателство „Персей“.

През 1892 г. Уайлд и младият лорд Алфред Дъглас, когото писателят галено нарича Бози, стават любовници. Тяхната връзка продължава до май 1895 г., когато Уайлд е осъден. Докато авторът излежава присъдата си, той не получава нито едно писмо от своя бивш любовник, което го подтиква да излее цялата мъка, съжаление и болка, които чувства, върху хартия. Така се ражда „De Profundis” – дълбока и изстрадана творба, написана под формата на писмо, адресирано до лорд Дъглас, в което Уайлд не само описва тяхната връзка, но и разсъждава над своя живот и над живота въобще; над страданието, човешката природа и артистичния темперамент.

В продължение на 50 години оригиналният ръкопис се съхранява в Британския музей съобразно желанието на Оскар Уайлд, който е искал не само обществеността да научи неговата версия на събитията, но и да възстанови доброто име на потомците си.

Photo credit: Издателство „Персей“

Произведението, написано в затвора в Рединг, несъмнено е най-интимната и автобиографична творба, която Оскар Уайлд някога е създавал; прозорец към най-съкровените кътчета в душата на една от най-значимите и противоречиви личности на своето време.

Изданието включва и есето „Душата на човек при социализма“. С него Уайлд с гръм и трясък се включва в ожесточения дебат между либерали и консерватори относно положителните и отрицателните страни на социализма. Идеите, които писателят излага, са смели, оригинални и дори скандални за времето си – както впрочем и самият той.

Мисли на Оскар Уайлд от книгата:

  • От самото начало разстоянието помежду ни бе твърде голямо. Ти беше лош ученик и още по-лош студент.
  • Животът ми, когато ти бе до мен, беше напълно стерилен и неплодотворен. Докато бяхме заедно, ти беше абсолютният упадък на моето изкуство. Не можеше да знаеш, не можеше да разбереш, не можеше да оцениш. Нямах никакво право да очаквам това от теб. Интересите ти се изчерпваха с трапезата и с настроенията ти.
  • Ти забрави – няма да кажа формалната любезност да благодариш, защото формалните любезности обтягат приятелските отношения, но просто изяществото на сладката дружба, чарът на приятния разговор и всички онези нежни човешки неща, които правят живота прекрасен и играят ролята на негов музикален съпровод, като поддържат хармонията и изпълват с мелодия трудните и тихите моменти.
  • Но най-много виня себе си за пълното морално падение, в което ти позволих да ме въвлечеш. Основата на характера е силата на волята, а моята воля бе напълно подчинена на твоята. Това звучи гротескно, но е самата истина. Тези безкрайни кавги, които сякаш ти бяха от физическа необходимост и по време на които умът и тялото ти се изкривяваха и ти се превръщаше в нещо, което бе ужасно както да гледаш, така и да слушаш. Това беше триумфът на дребния над големия характер. След като подчини моя гений, моята воля и моето богатство, в слепотата на твоята ненаситна алчност ти искаше да завладееш и цялото ми съществуване. Взе го.
  • Разбира се, трябваше да се отърва от теб. Трябваше да те изтръскам от живота си така, както човек изтръсква от дрехата си насекомо, което го е ужилило.

Оскар Уайлд

Photo credit: Издателство „Персей“

DE PROFUNDIS: Глас от бездната, откъс от книгата

Произведението, написано в затвора в Рединг след присъда за хомосексуализъм, несъмнено е най-интимната и автобиографична творба, която Оскар Уайлд някога е създавал; прозорец към най-съкровените кътчета в душата на една от най-значимите и противоречиви личности на своето време.

През 1892 г. Уайлд и младият лорд Алфред Дъглас, когото писателят галено нарича Бози, стават любовници. Тяхната връзка продължава до май 1895 г., когато Уайлд е осъден. Докато авторът излежава присъдата си, той не получава нито едно писмо от своя бивш любовник, което го подтиква да излее цялата мъка, съжаление и болка, които чувства, върху хартия. Така се ражда „De Profundis”. Изданието е на „Персей“, а преводът – на Емил Минчев.

От самото начало разстоянието помежду ни бе твърде голямо. Ти беше лош ученик и още по-лош студент. Не осъзнаваше, че един творец, особено творец като мен, чиято работа зависи от силата на личността, изисква за развитието на своето изкуство да бъде в компанията на идеи, има нужда от интелектуална атмосфера, тишина, спокойствие и самота. Ти се наслаждаваше на творбите ми, когато те бяха завършени; наслаждаваше се на блестящите успехи на моите премиери и на блестящите приеми, които ги следваха; беше съвсем естествено да се гордееш с това, че си близък приятел на един толкова прочут творец; но не можеше да разбереш условията, нужни за създаването на неговите творби. Не използвам риторично преувеличение, а говоря абсолютната истина, когато ти напомням, че през цялото време, докато бяхме заедно, аз не написах нито един ред. Независимо дали бяхме в Торки, Горинг, Лондон, Флоренция или някъде другаде, животът ми, когато ти бе до мен, беше напълно стерилен и неплодотворен. А с изключение на няколко интервала ти постоянно беше до мен.

В момента не говоря за ужасяващите последици от моето приятелство с теб. Просто разсъждавам върху неговото качество, докато съществуваше. То бе принизяващо в интелектуално отношение. В теб видях зачатъци на творчески темперамент. Но те срещнах или твърде късно, или твърде рано, не знам кое от двете. Когато бе далеч от мен, аз бях добре. Докато бяхме заедно, ти беше абсолютният упадък на моето изкуство, а тъй като ти позволих толкова дълго да стоиш между мен и изкуството, аз се посрамих и виня само и единствено себе си. Не можеше да знаеш, не можеше да разбереш, не можеше да оцениш. Нямах никакво право да очаквам това от теб. Интересите ти се изчерпваха с трапезата и с настроенията ти. Желанията ти бяха просто за забавления, за обикновени и не дотам обикновени удоволствия. Те бяха това, от което темпераментът ти имаше нужда или смяташе, че имаше нужда в момента. Трябваше да ти забраня да посещаваш къщата и стаите ми, освен когато съм те поканил специално. Виня изцяло себе си за моята слабост. Беше просто слабост. Половин час изкуство винаги е било по-важно за мен, отколкото цял период с теб. Нищо друго в живота ми не се е доближавало по важност до изкуството. Но що се отнася до един творец, слабостта е престъпление, когато това е слабост, парализираща въображението.

Ти забрави – няма да кажа формалната любезност да благодариш, защото формалните любезности обтягат приятелските отношения, но просто изяществото на сладката дружба, чарът на приятния разговор и всички онези нежни човешки неща, които правят живота прекрасен и играят ролята на негов музикален съпровод, като поддържат хармонията и изпълват с мелодия трудните и тихите моменти.

Но най-много виня себе си за пълното морално падение, в което ти позволих да ме въвлечеш. Основата на характера е силата на волята, а моята воля бе напълно подчинена на твоята. Това звучи гротескно, но е самата истина. Тези безкрайни кавги, които сякаш ти бяха от физическа необходимост и по време на които умът и тялото ти се изкривяваха и ти се превръщаше в нещо, което бе ужасно както да гледаш, така и да слушаш; тази отвратителна мания, която си наследил от баща си – манията да пишеш противни и омразни писма; пълната ти липса на контрол върху собствените ти емоции, изразена в дългите периоди на сърдито, мълчаливо негодувание, както и във внезапните ти пристъпи на епилептичен гняв. Ти ме изтощаваше. Това беше триумфът на дребния над големия характер. Беше случай на тирания на слабия над силния, която някъде в една от моите пиеси описвам като „единствената тирания, която трае”.

И беше неизбежно. В твоя случай човек трябва или да се откаже от теб, или да ти се подчини. Няма друга алтернатива. Заради дълбоката си, незаслужена привързаност към теб, заради съчувствието ми поради твоите слабости на характера и темперамента, заради моето собствено пословично добродушие и келтска леност, поради артистичната ми антипатия към грубите кавги и грозните думи, поради тази невъзможност да се сърдя за каквото и да било, която бе характерна за мен тогава, заради нежеланието ми да гледам как животът се вгорчава и загрозява от неща, които поради това, че вниманието ми бе заето от други работи, ми се струваха като дреболии, твърде незначителни да хабя времето си да разсъждавам върху тях – заради всички тези причини, колкото и просто да звучат, аз винаги ти се подчинявах. В резултат на това твоите искания, твоите усилия да доминираш и твоето изнудване ставаха все по-неразумни. Твоята най-дребнава причина, твоят най-долен апетит, твоята най-тесногръда страст ставаха закони, на които други хора трябваше винаги да се подчиняват и в името на които, ако станеше нужда, те трябваше да бъдат пожертвани. Тъй като знаеше, че ако предизвикаш скандал, винаги ще получиш своето, беше съвсем естествено да се опиташ да достигнеш, убеден съм почти несъзнателно, до всяка крайност на бруталното насилие. Накрая ти не беше сигурен към каква цел се стремиш или по каква причина. След като подчини моя гений, моята воля и моето богатство, в слепотата на твоята ненаситна алчност ти искаше да завладееш и цялото ми съществуване. Взе го.

Разбира се, трябваше да се отърва от теб. Трябваше да те изтръскам от живота си така, както човек изтръсква от дрехата си насекомо, което го е ужилило. Но грешката ми не бе в това, че не се разделих с теб, а в това, че се разделях с теб твърде често. Доколкото си спомням, развалях приятелството си с теб веднъж на всеки три месеца и всеки път, когато успявах да постигна това, ти ме скланяше да те приема обратно чрез молби, телеграми, писма, вмешателство на приятелите ти, вмешателство на мои приятели и други подобни.

Photo credit: Издателство „Персей“

Коментирай »
Препоръчваме още
"Моментално загубих интерес към нея": Мъже разкриват кога жените стават отблъскващи "Моментално загубих интерес към нея": Мъже разкриват кога жените стават отблъскващи
Човекът, предрекъл ерата на смартфоните, обяснява как работи човешкия мозък в „1000 мозъка: Нова теория за интелекта“ (предложение за четене) Човекът, предрекъл ерата на смартфоните, обяснява как работи човешкия мозък в „1000 мозъка: Нова теория за интелекта“ (предложение за четене)
Малката тайна на Никол Кидман за красива коса Малката тайна на Никол Кидман за красива коса
Сама, но не самотна: 5 причини да празнуваш свободата си на Свети Валентин Сама, но не самотна: 5 причини да празнуваш свободата си на Свети Валентин
На Сирни заговезни искаме и даваме прошка. Подготвяме се за Великия пост На Сирни заговезни искаме и даваме прошка. Подготвяме се за Великия пост
„Цялата небесна синева“ от Мелиса да Коста - разтърсващ роман, изпълнен с болка и надежда (предложение за четене) „Цялата небесна синева“ от Мелиса да Коста - разтърсващ роман, изпълнен с болка и надежда (предложение за четене)
Битовите теории на конспирацията: Заговорничат ли наистина чорапите ни срещу нас Битовите теории на конспирацията: Заговорничат ли наистина чорапите ни срещу нас
От любовница през кралица консорт до пълноправна кралица: Камила завърши 50-годишната си трансформация От любовница през кралица консорт до пълноправна кралица: Камила завърши 50-годишната си трансформация
„Странстващата Земя“ от китайския фантаст Лиу Цъсин (предложение за четене) „Странстващата Земя“ от китайския фантаст Лиу Цъсин (предложение за четене)
10 неща, за които никога не е късно 10 неща, за които никога не е късно
Предложение за четене: „Кари Мора“ на Томас Харис няма да ви остави да спите, нито да се храните Предложение за четене: „Кари Мора“ на Томас Харис няма да ви остави да спите, нито да се храните
10 невероятни факта за папаята 10 невероятни факта за папаята
Хороскоп
Овен
Телец
Близнаци
Рак
Лъв
Дева
Везни
Скорпион
Стрелец
Козирог
Водолей
Риби