Кралицата на скандинавския криминален роман Камила Лекберг и известният шведски менталист и писател Хенрик Фексеус обединяват творческия си потенциал и създават феноменална нова поредица. След разтърсващата първа част - „BOX“, идва ред на втората книга, озаглавена „Култът“.

В „Култът“ Мина Дабири и колегите ѝ са ангажирани с историята на едно изчезнало момченце. Още в началото на разследването те откриват в обстоятелствата по случая сходства с други отвличания на деца, завършили зле. И не само това – всичко сочи, че поредният случай няма да е последен. Тогава, за първи път след драматичните събития отпреди две години, Мина се свързва с менталиста Винсент.

Дали възобновеното им сътрудничество ще бъде плодотворно? Ще съумеят ли да предотвратят нови посегателства над най-беззащитните – децата? Ще има ли и този път успех необичайното съчетание на две толкова различни професии? Макар и надявайки се на щастлив завършек, читателят се поддава на умението на авторите да поддържат напрежението до самия край – и очаква с нетърпение третата част на трилогията.

За авторите

Камила Лекберг е родена през 1974 г. в малко селище на западния бряг на Швеция – Фелбака. Надарена с разказвачески нюх и умение да измисля непроницаеми криминални интриги, тя превръща родното си място в арена на своите романи – съвършена сцена, изолирана от света, подвластна само на снежния антиутопичен декор и на ужасяващи убийства, които потрисат капсулираното общество. Първата книга от поредицата с Ерика и Патрик е озаглавена „Ледената принцеса” и е публикувана през 2003 година. През 2019 г. излиза романът „Златната клетка“, който дава тласък на нова, не по-малко въздействаща серия истории, чиято кауза са правата на жените.

Хенрик Фексеус е прочут шведски менталист и писател, експерт по езика на тялото и невербалната комуникация. Завършил е философия, автор е на 7 книги по практическа психология, преведени на над 30 езика, и на три романа. Третият, написан в съавторство с Камила Лекберг, носи заглавие „BOX” и слага начало на триумфална поредица.

Камила Лекберг и Хенрик Фексеус  – „Култът“, откъс от книгата

Първа седмица

Фредрик проверява сигурно за стотен път дали нещо не прозира през найлоновия плик. Не иска да разкрива изненадата твърде рано. Лятното слънце сгрява лицето му, навън сигурно е двайсет и девет градуса. Въпреки топлото време решава да върви пеша от офиса си в Сканстул до детската градина на Осиан в близост до Синкенсдам. Сряда е, но въпреки това успя да излезе от офиса малко по-рано от обикновено. Никой не си прави труда да спазва точното си работно време, когато е толкова топло, повечето от колегите му вече седят на сянка в някое заведение на открито със студена бира.

До детската градина са само двайсетина минути, но предвид горещината все пак трябваше да си вземе вода. Вече е свалил сакото си и е навил ръкавите си нагоре. Ризата му залепва за гърба. Но това няма значение. Днес всичко е точно както трябва да бъде.

Отново проверява плика. Кутията с конструктора „Лего техник“ е толкова голяма, че едва не се подава от торбата. Макларън Сена GTR. Очарованието на Осиан от коли все още е мистерия. И Фредрик, и Юсефин почти изобщо не се вълнуват от автомобили. Но баща и син споделят любовта към легото.

Препоръчаната възраст на опаковката е 10+, а Осиан е само на пет, но Фредрик е сигурен, че Осиан ще се справи с конструктора без проблем. Детето му е умно. Понякога по-умно от баща си, помисля си Фредрик и се засмива високо срещу слънцето. Да, този гениален баща, който току-що е купил изненада, предполагаща часове занимания на закрито в един от най-топлите дни на лятото. Да, да. Какво да се прави. Сигурно и утре времето ще е хубаво.

Освен това Осиан вече цял ден е бил навън. От което има нужда. Когато не е погълнат от легото си, започва да не го свър- 6 та вкъщи. Понякога Юсефин се чуди дали синът им няма някаква диагноза. Не че смятат да го изследват. Поне не още. Засега нивото на активност на Осиан е малко над средното в сравнение с децата с телефоните в детската, които още с взимането от градината се хвърлят на айфоните на родителите си. Ужасно.

Фредрик стига до детската градина „Бакен“ и поглежда часовника си. Въпреки горещото време е вървял твърде бързо и сега е подранил. Вероятно децата все още са горе, в парка „Шинарвик“.

– Ey, sexy lady… – припява си той, докато крачи нагоре по хълма зад детската.

 „Gangnam Style“ е любимата песен на Осиан в момента. Безнадежден случай, помисля си Фредрик и се усмихва сам на себе си. Двамата дори репетираха танца заедно.

Горе, на хълма, има голяма детска площадка и няколко дървета, сред които децата могат да играят. За Осиан това е цяла гора, а той обича да се разхожда в гората.

– Oppan Gangnam Style! – пее Фредрик и деца, които не стигат по-нагоре от коляното му, го поглеждат объркано и продължават с игрите си.

Малчуганите носят жълти светлоотражателни жилетки с емблемите на различни детски градини. Паркът е популярно място за игри. Викове и смях изпълват въздуха. Заниманията с „Лего техник“ май ще останат за друг път. В такъв ден е грехота човек да не играе на криеница сред дърветата. А и не бързат да се прибират вкъщи, Юсефин е обещала да се погрижи за вечерята днес. Той се оглежда наоколо и забелязва Том, един от педагозите в детската градина „Бакен“.

– Здравей – поздравява той и се усмихва на Том, който е зает да бърше засъхналия сопол на едно дете.

– Opp opp opp opp – ведро отвръща Том в познатата мелодия. – Познай кой избира музиката за гимнастиката днес?

– Предупредих ви. До края на седмицата ще имате трийсет танцуващи „Gangnam Style“ деца. Но знаеш ли къде е моят танцьор гений? Никъде не го виждам.

Том приключва със сопола и се замисля за момент.

– Виж при люлките – предлага след малко. – Понякога обича да се застоява по-дълго там.

Разбира се. Когато Осиан не е хиперактивен, обича да се люлее на люлките. Или по-точно, обича да седи на люлката. Това е мястото му за уединение, където необезпокоявано може да размишлява над големи въпроси.

Фредрик отива при люлките. Всички са заети, но на никоя от тях не се люлее Осиан. Фелисия, една от по-големите приятелки на Осиан в детската, тъкмо си тръгва оттам. Фредрик я настига.

– Здравей, Фелисия. Виждала ли си Осиан?

– Не, но преди малко беше тук.

Той сбръчква чело. У него започва да се прокрадва някакво усещане, че нещо не е наред. Знае, че чувството не е рационално и просто е следствие от свръхзакрилнически родителски радар. Активира се веднага, щом нещо може да не е наред, и не се интересува дали има някакви основания за притеснение, или не. Това сигурно би било добър инстинкт за самосъхранение в саваната, но точно сега е съвсем неоправдан. На чисто рационално ниво го знае. Но това не му помага, неприятното чувство продължава да пъпли по врата му като твърде студен повей на вятъра. Голямата кутия с лего, за която преди толкова се вълнуваше, сега само се пречка в краката му, докато бърза обратно към Том по пътеката.

– Не е и на люлките – казва той.

– Странно.

Том поглежда един списък с имена на деца. Пред някои от тях има отметка.

– Осиан трябва да е… да, чакай. Йеня влезе вътре с малката група. Осиан може да е тръгнал с тях, за да отиде до тоалетна, и после да е останал там. Моля за извинение, Йеня наистина е трябвало да ме предупреди, че е с нея. Но знаеш как е.

Да, знае как е. Чувството, че нещо не е наред, изчезва. Фредрик въздъхва облекчено. И Том, и Йеня са добри педагози, но децата имат собствена воля, а също и непогрешима способност да не са там, където човек очаква. Изпитва известно съжаление към Том, като вижда колко се срамува. Защото от друга страна, човек не може да проявява небрежност, когато гледа малки деца. Някои родители със сигурност биха направили сцена и за по-малко.

– Разбира се – отвръща той. – Приятен уикенд, Том. И до понеделник. Oppa oppa!

 Фредрик подтичва надолу по хълма към детската градина. Входната врата е отворена. Влиза във фоайето, където са закачалките с имената на децата и чекмеджетата с резервни дрехи. На закачалката на Осиан няма нищо. Само по себе си това не е нужно да значи нещо. Ако Осиан е отишъл до тоалетната, якето му като нищо може да е захвърлено на топка на пода в тоалетната. Или пък да е горе, на площадката, като се вземе предвид колко е топло навън. Фредрик изобщо не е трябвало да слага яке на сина си в ден като този. Колко глупаво от негова страна. Сигурно Осиан е умрял от жега. Фредрик не си прави труда да си събуе обувките на влизане.

– Осиан? – провиква се той и почуква на първата от двете тоалетни. – Вътре ли си?

В този момент Йеня се задава по коридора. Зад нея няколко двегодишни деца се замерват с бои за рисуване и надават възгласи на радост и ужас.

– Здравей, Фредрик – поздравява го тя. – Забравил ли си нещо? Осиан е на площадката в парка с Том.

Чувството, че нещо не е наред, го връхлита толкова бързо, че едва не го поваля на земята. Вече не го усеща като лек полъх във врата. Вече е юмрук в стомаха му.

– Не е в парка – отвръща той. – Тъкмо се връщам оттам. Том каза, че е с теб.

– Не, не е тук. Провери ли на люлките?

– Да. Нали ти казвам, че не е там.

По дяволите. Завърта се на пета и се изстрелва навън. И преди се е случвало някое дете от детската да избяга. Фелисия например. Веднъж успяла да извърви целия път до къщи, преди педагозите да забележат, че я няма. Сигурно оттогава родителите ѝ не са спирали да се притесняват за нея. Чуди се дали някога човек свиква с това чувство. Мрази го.

Затичва се обратно нагоре по хълма. Глупавата кутия с легото се удря в краката му. На пътя му непрестанно се изпречват деца. Отчаяно ги обхожда с очи и същевременно се опитва да се успокои. Нещата няма да станат по-добре, като се паникьосва. Но никое от децата не е Осиан. Никое от тях не е синът му.

Коментирай »