Български писатели продължават традицията да разказват българската Коледа в „Нашата Коледа 2“ (предложение за четене)

Съставител на изданието с общо 21 разказа е Захари Карабашлиев

Български писатели продължават традицията да разказват българската Коледа в „Нашата Коледа 2“ (предложение за четене)

Photo credit: Издателство „Сиела”

За втора поредна година някои от най-любимите и популярни български писатели се превръщат във вестители на Коледа и даряват на своите читатели думи на утеха, доброта и надежда. 

В яркото издание на „Нашата Коледа 2“ блещукат 21 текста, вдъхновени от може би „най-великата човешка история“ – Рождеството.

Написани специално за изданието или оставили своята незаобиколима следа в съвременната българска разказваческа традиция, тези разкази са специално подбрани от талантливия писател и главен редактор на издателство „Сиела“ – Захари Карабашлиев.

Между червените корици, майсторски извезани от художника Дамян Дамянов, са се приютили красиво-носталгичният текст на непрежалимия Георги Марков, чудото на Георги Господинов, шеговитото намигване към съдбата на Здравка Евтимова, магическият реализъм на Емануил А. Видински, белотата на думите на Веселина Седларска и писмото до Бога на Тони Николов.

Самият Дамян Дамянов ще ви загърне със своето космическо одеяло, Радослав Бимбалов ще ви покани на разходка из мечтите и болките на един жилищен блок с най-скъпоценния „лонохот“, Мартин Колев ще ви заведе на коледен базар, а текстът на Кристин Димитрова ще ви завие с килима на смисъла на Коледа. Текстът на Деница Дилова ще ви направи част от мизансцена на най-удивителната и камерна коледна пиеса, а Кремена Кунева ще разбие сърцето ви, за да съберете парченцата от него отново.

Photo credit: Издателство „Сиела”

Освен това „Нашата Коледа 2“ ще ви потопи в пясъка на дигиталните спомени на Георги Караманев, ще ви покани да прекарате една вечер до камината с Михаил Вешим или да празнувате Коледа през август с Ангел Иванов, ще ви запознае с Мери от Мария Касимова-Моасе, както и с джуджето Апчих и Мико на Деян Енев. След смеха от голямото коледно чистене със сладкодумния Алек Попов и погледа в себе си с проникновения разказ на Бойко Василев няма да ви остане нищо друго, освен да последвате Николай Терзийски по пътя, който свети хиляди години, за да откриете своята „Химала“ сред коледната песен на Захари Карабашлиев.

В този пъстър калейдоскоп от ярки писателски гласове се преплитат плътни, емоционално сгъстени, истински или почти истински истории, които всеки читател ще разбере по свой собствен начин, но и които звучат в ненакърнима хармония в голямата симфония на литературата и на живота.

Toпъл като неочакван жест, понякога болезнен като откровение, но винаги искрен и нужен като приятелска прегръдка – сборникът Нашата Коледа 2“ надхвърля националните граници така, както само голямата литература умее. И е напомняне, че напук на злини, бедствия или войни хората са съхранили един всеобщ ден на доброто, който носи надеждата за по-щастливо бъдеще.

Photo credit: Издателство „Сиела”

Из „Нашата Коледа 2“, откъс от книгата

КОЛЕДЕН РАЗКАЗ

Георги Марков

Това се случи точно преди трийсет години.

Ние бяхме дузина млади и гладни софиянци, които следваха във Висшето техническо училище в Русе. Гор­кото училище, то просъществува само три години, след което беше налапано и изядено от софийската политех­ника с гордото име… „Сталин“. Но за тези русенски годи­ни всеки от нас би могъл да разказва до края на живота си. Струва ми се, че рядко е имало такава плътна любов между един оригинален град и група оригинални чеши­ти. Когато и да поискам, аз виждам пред себе си старата гара – пристанище, стръмните улици нагоре към цен­търа, където сякаш се простираше обширна театрална сцена, заобиколена с бутафорни сгради, стария хотел „Тетевен“ и сладкарницата под него, Народния театър, където хората свещенодействаха, и църквата, превърна­та в опера, където някои посетители се прекръстваха. И нашата многообещаваща игра да застанем пред Халите и да питаме всяко минаващо по-хубаво момиче: „Изви­нете, бихте ли ми казали къде са Халите?“. Остроумни отговори, предизвикателни усмивки – и познанство­то започваше. Возехме се на файтон с достолепието на херцози, носехме широкополи меки шапки, било нахлу­пени до очите, било килнати назад, въобразявахме си, че сме поети, и бродехме посред нощ като призраци по брега на реката. Ние все още бяхме „господа студенти“. Последните студенти, които са били „господа“. Но „господата“ губеха доста от фасона си, когато се натискахме кой да бъде дежурен по менза, защото дежурният можеше да яде до пукване; когато през сту­дените дни изтръгвахме коловете от градините, за да ги напъхаме в най-бързогорящите печки на света, когато си заемахме едно и също палто, за да идем на някаква сре­ща. Защото беше времето, когато купоните командваха стомасите, снабдяването с въглища и дърва беше лукс, магазините бяха празни, а ресторантите, както винаги, не съответстваха на празните джобове.

Затова всеки мечтаеше за ваканцията, за да иде у дома си, където все се намираше нещичко за плюскане. Ала за наше нещастие, изпитната сесия през тази зима започва­ше много рано и фактически беше невъзможно да караме Коледа далеч от Русе. Новата година току-що бе отшумяла и не само че не ни зарадва с нищо ново, но и унищожи ос­къдните ни стари запаси от по няколко яйца, буркан заха­росано сладко и проклетото кондензирано мляко, което беше помощ от чужбина за децата, но ние го крадяхме.

Три дни преди Бъдни вечер ние се събрахме в квар­тирата на Стефан, който през нощта бе отмъкнал цяла та­раба отнякъде, и печката му беше нажежена до червено. Въпреки топлината всички бяхме вкиснати, предчувст­вайки най-тъжния и гладен Бъдни вечер. И тогава може би Витлеемската звезда се смили над нас. Един от наши­те най-скромни колеги, чиято майка беше аптекарка, бе срещнал във влака между Бяла и Русе млад селянин, кой­то бил отчаян, защото не можел да намери някакво ряд­ко и най-необходимо лекарство. Колегата беше писал на майка си и за късмет на Стойчо, така се казваше селяни­нът, лекарството му беше изпратено. Благодарността на човека нямаше граници. Той написа до колегата дълго признателно писмо, в което се казваше, че той би желал да му подари маса работи за ядене, но не може да ги прати по пощата и някой да иде да ги вземе. Селото се намираше на десетина километра от гара Две могили. Излишно е да разказвам какъв ентусиазъм предизвика у нас това пис­мо. Решихме двама души веднага да заминат, така че да се върнат за Бъдни вечер, когато щяхме да имаме „галавече­ря на пода“. Но кой да отиде? Изборът се сведе до налич­ност на здрави обувки и як носачески гръб. Тръгнахме Стефан и аз. Обувките бяха негови, а гърбът беше мой.

Пътуването ни до село Острица премина без приклю­чения, като не слагаме в сметката дебелия сняг, поради който раздрънканият частен автобус отказа да се дви­жи. Ние носехме две празни раници и крачехме в студа, стопляни от мисълта за свинско със зеле или пълнена пуйка, а в най-лошия случай – дебела домашна сланина.

Стойчо се оказа много сърдечен и гостоприемен млад човек. Може би за първи път от доста години пред нас се разстла трапеза, която ни напомни как хубаво са се хране­ли българите по празници. Имаше печено прасенце, при­казна свинска пача, домашни наденици, кокоша чорба, баница, петмез и накрая истинска диня, която магически бе запазена, заровена в жито още от лятото. Нашите до­макини постеха, така че всичко на масата беше за мен и Стефан. Ние ядохме като спасени корабокрушенци, ла­комо, настървено, като че храната не беше храна, а враг, който трябваше да се унищожи с пръсти и зъби. От чиста лакомия и егоизъм ние приехме охотно поканата да оста­нем още един ден. И когато в деня на самия Бъдни вечер потеглихме обратно, не можеше да се каже дали раници­те, или стомасите ни тежаха повече. В добавък Стойчо ни връчи две кошници, от които подаваха змийските си шии две гъски. Той категорично отказа да вземе пари и когато ни изпрати до края на селото, ни каза:

„В раниците съм ви сложил още няколко кила мас и по малко брашно и фасул. Понеже селото не е изпълни­ло наряда, маста, брашното и фасулът са под възбрана. Затова гледайте милицията да не ви среща!“

Нашите изпитания започнаха веднага след като по­ехме пътя. Внезапно се развихри такава снежна виелица, че пътят не само започна да изчезва пред очите ни, но и все по-често затъвахме до кръста в нови преспи. И понеже беше пред Бъдни вечер, нямаше жива душа по целия път. Беше страшно студено и по някое време чувствах, че лице­то ми е замръзнало и се е превърнало на посмъртна маска. Възторгът ни от тежестта на раниците се изпари и по пътя ние проклинахме не само храната, но и цялата идея да идем при Стойчо. Ала най-неприятното бяха гъските. Гос­поди, никога преди това не знаех, че тези вкусни животни имат такива отвратителни характери и умеят така болез­нено да кълват. Моята гъска направи десетина опита да хвръкне заедно с кошницата, като междувременно изхапа до кръв ръката ми. Бях вече решил да я заколя насред път, когато Стефан бе осенен от гениалната идея да си свали колана, да върже своята кошница и да я пързаля като шей­на. Нашето пътешествие се превърна в бродене из „мърт­вите сибирски полета“. Бяхме потеглили тържествено за­ранта, а почти на мръкване на гара Две могили се добраха два крачещи, почти вкочанясали трупа с две замръзнали раници, следвани от две триумфиращи гъски.

Гарата се намираше на възвишение, на което, изглежда, ветровете от Румъния и България провеждаха постоянна конференция. По неизвестни, но сигурно важни съобра­жения чакалнята беше заключена и ние четиримата – двама студенти и две гъски – застанахме на открития перон. Краката ми бяха така измръзнали, че ги чувствах като протези, принадлежащи на някой друг. Чувствах, че противоречието между замръзналото ми тяло и все още мъждукащото съзнание започва да изчезва. Срещу мене Стефан стоеше неподвижен, заснежен и заскрежен като паметник на незнайния воин. Часовникът на гарата бе замръзнал. И може би и самата гара бе замръзнала. Един­ствено на гъските им нямаше нищо. Цялата атмосфера беше толкова безнадеждна, че ние не вярвахме, че през тази бяла пустиня изобщо можеше да мине влак.

„Тук нищо друго не може да мине освен гъска!“ – каза Стефан.

Но за наше нещастие, ние се бяхме излъгали. Влакът не дойде. Вместо него се зададоха два силуета, в кои­то дори посинялото от студа съзнание би разпознало представителите на народната власт. Те бяха един лей­тенант, тъничко младо момче с женствени сини очи и рунтави русоляви мустаци, и един дебел старшина, чието лице ужасно напомняше на артиста Хари Бор. Двамата бяха облечени в дълги дебели кожуси и носеха плъстени ботуши.

– Отваряй раниците! – извика лейтенантът с пис­клив глас, като че в нашите раници се намираше трупът на майка му.

– Мас! – извика той горе-долу с ликуването на мадам Кюри, когато открила радия. – И фасул! Че и брашно! Орехи, мед, пушено месо, сланина, яйца и не една, ами цели две гъски! Тук мирише на контрабанда!

– Искате да кажете, на черна борса! – поправи го хладнокръвно Стефан.

– Ти нема да ме учиш български! Аз знам какво е кон­трабанда и какво е черна борса! Това е контрабанда!

– Слушай, лейтенанте! – каза Стефан, който винаги настояваше, че с органите на властта трябва да демонстри­раш мистериозна важност. – Ние сме студенти и бяхме при приятели, които ни подариха всичко това за Бъдни вечер! Въпреки измръзналото ми съзнание почувствах, че тук Стефан сбърка. Тези мустаци и тези женствени очи на фанатик чакаха само религиозния мотив.

– Искаш да кажеш, че вие, народните студенти, ще празнувате Бъдни вечер, ще празнувате празниците на поповете и реакцията, ще се кланяте на религиозните дивотии! Какви студенти сте вие, бе? – Гласът му изпи­щя като ехо от виелицата.

– Нали знаете, просто традиция, не е работата до вяр­ване… – опитах се да загладя религиозния конфликт. Но Стефан, който беше инатливо магаре, студено и ясно каза:

– Защо пък да не вярвам! Аз съм християнин, това е мой празник и не е ваша работа!

Оттук нататък само атомна бомба можеше да възпре лейтенанта. Законът за маста, брашното и фасула беше на негова страна.

– Аз ще ви дам един Бъдни вечер, та ще го помните цял живот, контрабандисти!

– Черноборсаджии! – поправи го Стефан, който, из­глежда, беше развеселен от срещата с лейтенанта.

От перона, в колона по един, ние с милиционерите и гъските се отправихме зад гарата по някаква пътека към участъка. Лейтенантът крачеше пред нас и продължава­ше да надава бойни викове:

– Сега, когато работническата класа гладува, кога­то ние водим борба на живот и смърт с най-подлите и най-мръсните врагове, които има по земята, нашите студенти, народните студенти, стават контрабандисти! И отгоре на всичко – религиозни контрабандисти! Ще празнуват Бъдни вечер с поповете!

Знаех, че сигурно щяхме да изпуснем влака. Но се на­дявах, че поне в участъка ще бъде по-топло.

Озовахме се в голяма, абсолютно празна стая без про­зорци, но с яки железни решетки. Явно това представляваше арестантската стая на участъка. Раниците ни бяха взети и върху пода на стаята се намерихме само ние и гъските. Изглежда, те също бяха респектирани от мили­цията и започнаха да се държат по-примирено, и даже ни поглеждаха с известно съчувствие.

– Бъдни вечер, а! Ще ви дам аз един Бъдни вечер! – извика лейтенантът и отиде да търси кантар, на който да премери съдържанието на раниците.

До този момент старшината с физиономията на Хари Бор не бе проговорил нито дума. След като лейтенантът изчезна, той дойде при нас, притвори вратата, поднесе ни кутия с цигари и каза:

– Слушайте сега, момчета. Заради вас ще трябва да седя цяла нощ в участъка да ви пазя. А пък аз си имам се­мейство и деца и искам като всички да си карам Бъдни ве­чер. Лейтенантът не е лошо момче, но религията му боде в очите. Като се върне сега, кажете му, че никакъв Бъдни вечер няма да празнувате, ами така, от глад сте ходили до Острица, и може да ви пусне да хванете влака в 12 часа!

Но тук Стефан, за моя голяма изненада, изтърси:

– Старши, аз заради твоя лейтенант от бога не се от­мятам!

– Тогава ще караш цялата Коледа тука! – сопна му се старшината.

– Ще я карам!

– Да, ама и аз трябва да стоя тука заради тебе! – пови­ши глас старшината. – Слушай, младо, свети Петър три пъти се е отметнал от бога, та кой си ти да не се отметнеш!

– Аз не се казвам Петър, казвам се Стефан! – отвърна моят колега.

Старшината вдигна ръце и излезе, заключвайки вра­тата. Докато се готвех да излея яда си срещу Стефан, лей­тенантът се завърна с кантара.

– Сега ще падне малко писане! – каза заядливо той.

Внезапно Стефан скочи на крака и с някакъв наполе­оновски глас ревна:

– Слушай, лейтенанте, ако ме държиш още половин час, аз ще ти обръсна мустаците! Ти знаеш ли кой е дру­гарят Младенов?

Лейтенантът се стъписа за миг и със снижен глас по­пита:

– Кой е другарят Младенов?

– Ако не си научил, ще научиш! – викаше Стефан.

За първи път видях как по лицето на лейтенанта пре­мина съмнение, което се превърна в колебание. Той ос­тави кантара на пода и излезе.

– Както я караш, ако излезем оттук след един месец, пак ще сме добре! – казах аз, почти сигурен, че ни чакаха тежки часове.

Настъпи дълга тишина. Чувствах адска болка в кра­ката и в ръцете. Проклинах за кой ли път и Стефан, и Бъдни вечер, и гъските, и всичко.

Към осем часа вратата се отвори и се появи Хари Бор.

– Хайде, момчета – каза с неочаквана любезност той. – Бързо, че има един товарен влак и ще им кажа да ви качат във фургона! Ами ако бяхте казали още отначало, че сте хора на другаря Младенов, нямаше да има никаква раз­правия. Лейтенантът се извинява, но вие сте си винов­ни! Хайде, да не изпуснем влака!

Във фургона на товарния влак ни лъхна най-сладката и най-болезнената топлина на земята. Едва когато бол­ките понамаляха, попитах Стефан:

– А кой е този Младенов?

– Де да знам! – отвърна той. – Трябва да има някакъв Младенов, иначе нямаше да ни пуснат!

Коментирай »
Препоръчваме още
Силата на утвържденията: 6 положителни фрази, които ще променят живота ти Силата на утвържденията: 6 положителни фрази, които ще променят живота ти
Кулинарно пътешествие по егейското крайбрежие на Турция Кулинарно пътешествие по егейското крайбрежие на Турция
Българската история оживява в „Последният викингски крал“ (предложение за четене) Българската история оживява в „Последният викингски крал“ (предложение за четене)
„850 въпроса и отговора“ за всички любознателни деца (предложение за четене) „850 въпроса и отговора“ за всички любознателни деца (предложение за четене)
Учени: Чаша вино на ден не е вредна за здравето Учени: Чаша вино на ден не е вредна за здравето
Еликсир на младостта: Плодовете, които забавят стареенето Еликсир на младостта: Плодовете, които забавят стареенето
Кога и как настъпва менопаузата: Симптомите, по които ще я разпознаем и какво да очакваме Кога и как настъпва менопаузата: Симптомите, по които ще я разпознаем и какво да очакваме
Любимото кафе показва характера Любимото кафе показва характера
Златна селекция „Нови и избрани разкази“ от майстора на хумора и сатирата Алек Попов (предложение за четене) Златна селекция „Нови и избрани разкази“ от майстора на хумора и сатирата Алек Попов (предложение за четене)
Секс по приятелски: Основни правила на "приятелството с привилегии" Секс по приятелски: Основни правила на "приятелството с привилегии"
 „Смехът и сълзите“ – новите „Философски закуски“ (предложение за четене) „Смехът и сълзите“ – новите „Философски закуски“ (предложение за четене)
7 причини да се целуваме повече 7 причини да се целуваме повече
Хороскоп
Овен
Телец
Близнаци
Рак
Лъв
Дева
Везни
Скорпион
Стрелец
Козирог
Водолей
Риби