Дебютният роман на английския хуморист сър П. Г. Удхаус „Ловци на трофеи“ е публикуван през 1902 г. Книгата предхожда ерата „Джийвс и Устър“, но предлага същата забава, която сме свикнали да асоциираме с творчеството на най-великия хуморист на XX век. 

Българските читатели вече могат да се насладят на тази колоритна и невероятно смешна история, която се появява в луксозно издание в превод от Деян Кючуков и с прелестната корица на художника Дамян Дамянов.

В училището за млади джентълмени „Сейнт Остин“ е настъпило истинско въодушевление. Лятото е тук с мечтаното си обещание за заслужена почивка, но преди учениците да се гмурнат в него, трябва да докажат силите и уменията си в ежегодния спортен празник.

И точно когато изглежда, че нищо не може да отвлече вниманието на младите британски лъвове от предстоящите състезания, три купи от училищния павилион изчезват безследно. Всички са заподозрени – включително и талантливият спортист Джим Томсън.

Серия от драматични разкрития раздуват случая и мълвата достига чак до Скотланд Ярд, които изпращат разследващ полицай. Все пак къде се е чуло и видяло възпитани британски джентълмени да се забъркат в толкова безпардонен обир? 

Очернени репутации, които трябва да бъдат изчистени, комични ситуации, гонки из гората и разярени директори ви очакват сред страниците на смайващо забавния роман „Ловци на трофеи“. А коридорите на наглед спокойното училище „Сейнт Остин“ ще се превърнат в сцена на майсторски театър от шеметни приключения и вълнения, дирижирани от умелото – и дяволски остроумно – перо на маестро Удхаус.

Колоритна и абсурдна, цветна, многопластова и носеща автентичната атмосфера на първите години от миналия век, „Ловци на трофеи“ е свидетелство за зараждането на комедиен визионер с несравним размах.

Защото, както самият П. Г. Удхаус е казал: „човек не се смее много, когато е сам“. А едно е ясно – в неговите истории човек винаги ще открие компания, с която да се посмее от сърце и да внесе цветна експлозия от емоции в сивото ежедневие.

Из „Ловци на трофеи“ от П.Г.Удхаус, откъс от книгата

УПОРСТВОТО ВОДИ ДО БОКСОВИ ЧУДЕСА

– Къде, по дяволите, съм виждал това лице? – произнесе нечий глас.

Тони Греъм вдигна поглед от сака си и промърмори:

– Здрасти, Алън. Какво търсиш тук?

– Мислех да се побоксирам. Ако нямаш нищо против, разбира се.

– Не, но не трябваше ли да си в болнични, или нещо подобно? Чух, че си се контузил.

 – О, нищо особено. Стъпих накриво по време на партия скуош и си изкълчих глезена.

– Ти беше средна категория, нали?

– Аха.

– Също като мен.

– Да, видях във вестник „Спортсмен“. Пишеше, че тежиш седемдесет и два килограма. – Че и малко отгоре. Ще трябва да пропусна обяда, ако не искам да ме прехвърлят в по-горна категория. А ти колко си?

– Точно седемдесет. Е, дано се срещнем на финала.

– С удоволствие – кимна Тони.

 Действието се развиваше в град Олдършот, или ако трябва да бъдем точни, в съблекалнята на спортната зала на Куинс Авеню в Олдършот. От изток, запад, север и юг, от всички краища на страната, тук се бяха събрали представители на различни училища, с намерението да блеснат в бокса, гимнастиката или фехтовката и да се увенчаят със слава и медали. Из помещението сновяха десетки момчета с всевъзможни размери и телосложения – от едри, масивни и мускулести ветерани на ринга до дребни, сухи и жилести майстори на шпагата. Някои си придаваха отегчен вид, за да покажат, че за тях подобни събития отдавна не крият изненади, а други нервничеха и явно предпочитаха час по-скоро да се върнат в училище.

Тони Греъм, за когото това бе първо участие в Олдършот, седеше в един ъгъл близо до вратата. Той определено бе най-добрият боксьор средна категория в своята гимназия „Сейнт Остин“, но днес го глождеха съмнения относно предстоящото му представяне, особено предвид факта, че сред опонентите фигурираше и братовчед му Алън Томсън. Всъщност, ако не беше куражлия по природа, той направо щеше да отпише шансовете си за успех.

Алън учеше в „Ръгби“ и беше син на баронет с безброй акри земя в Уилтшър, изповядващ твърди възгледи относно основните задължения на мъжа, който според него трябваше да бъде преди всичко спортист. Братът на Алън, Джим Томсън, бе съученик на Тони в „Сейнт Остин“ и също спортуваше, но не изпитваше особено влечение към бокса. Затова пък Алън имаше достатъчно умения и за двамата. Чувстваше се прекрасно на ринга – бърз, неуморен и съсредоточен. Беше участвал в Олдършот три пъти, веднъж в категория перо и два пъти в лека категория, и винаги се бе прибирал с медал.

Колкото до Тони, той се биеше повече с хъс, отколкото с пресметливост. Когато посещаваше къщата на чичо си, редовно се боксираше с Алън и всеки път губеше. Братовчед му просто бе твърде бърз за него. Затова пък Тони имаше добра техника и неизчерпаем запас от сила, а физически бе здрав като камък.

– Значи глезенът ти вече се оправи? – поинтересува се отново сега.

– О, да. Не беше навехнат много зле, но ми попречи на тренировките. Иначе сега трябваше да съм доста под седемдесет килограма. Ти си в добра форма, предполагам?

– Не се оплаквам. Иначе си прав, човек бързо наддава, щом спре да тренира. От боксирането се отслабва повече, отколкото от футбола или бягането. Аз се занимавах повече с футбол и едва наскоро започнах да се готвя за Олдършот, но смятам, че ще се справя. Имаш ли представа кои други училища участват?

– „Хароу“, „Фелстед“ и „Уелингтън“.

– А „Сейнт Пол“?

– Мисля, че не.

– Е, добре. Надявам се още първият противник да те просне, защото ще ми бъде съвестно да си цапам ръцете с теб. Алън се засмя.

– От теб щеше да стане приличен боец, ако не беше толкова бавен. Удряш като чук, но докато вдигнеш гарда, направо ми се доспива.

– Е, пробвай да го пробиеш. И недей да страдаш от скрупули, че ще обезобразиш аристократичните ми черти. Заради роднинските връзки имам предвид.

– Няма, не бой се. Ще забравим за тях. Не ме възприемай като братовчед си Алън, а като звяра от „Ръгби“.

– А ти мен като чудовището от „Сейнт Остин“. Лично аз смятам да играя за нокаут. Нали няма да се сърдиш? Това беше в дните преди Съветът на директорите да забрани нокаутиращите удари, и човек все още можеше с чиста съвест да се цели в челюстта на опонента си.

– Стига да успееш. Впрочем претеглянето започва след броени минути, а аз още не съм се преоблякъл. Дано не съм си взел футболния екип по погрешка.

Той тъкмо си надяваше втората обувка, когато служител на събитието покани участниците да заповядат в стаята с везните и всички дружно се упътиха към изхода.

Претеглянето на училищните боксови турнири донякъде напомня религиозна церемония, но дори и религиозните церемонии рано или късно приключват. След около четвърт час Тони, вече надлежно претеглен и зачислен в средна категория, тръгна да поогледа наоколо. Скоро се натъкна на учителя си по физическо възпитание от „Сейнт Остин“, с когото не се бяха виждали от сутринта. Единият отиваше към съблекалнята, а другият – към бара за лека освежителна напитка.

– Как си, Греъм?

– Привет, господин Докинс. В колко часа започва състезанието? Знаете ли кога ще пуснат средните?

– Не съм сигурен, може да започнат първо с тях. Но не, виждам, че леките излизат. Ти кой номер изтегли?

– Едно.

– Значи ще бъдеш в първата средна двойка, веднага след тези двама господа. Въпросните двама господа, първите участници в лека категория, скоро започнаха разгорещено да се млатят. Тони наблюдаваше рунда с интерес и завист.

– Колко са пъргави само – отбеляза. – Ще ми се и аз да можех да финтирам така.

– Най-важното е да гледаш противника в очите, но при леките състезатели финтирането винаги е по-бързо. Затова и техните мачове са толкова атрактивни за гледане.

Срещата скоро приключи сред бурни аплодисменти. Размяната на удари бе доста равностойна, но след кратка съдийска консултация реферът обяви решението, че като цяло Р. Кловърдейл от „Бедфорд“ се е представил малко по-зле и в резултат победата се присъжда на Дж. Робинсън от „Сейнт Пол“. Той изрече думите с рязък глас, сякаш очакваше някой да ги оспори. После двойката си стисна ръцете и се оттегли.

– Първи мач от средна категория – оповести разпоредителят. – У. П. Рос от „Уелингтън“ срещу А. Р. Греъм от „Сейнт Остин“.

Коментирай »