Мечти, море, блясък, романтика, любов и копнеж – това са само някои от думите, които варненската писателка Симона Стоева вплита в страниците на грандиозния роман „Всички ние сме мечти“ – литературно пътешествие за смелчаци, готови да се протегнат към мечтите си, каквото и да им коства това.

След като спечели сърцата на читателите си и оглави книжните класации у нас, най-нежната изгряваща звезда на българската литература се завръща с още една спираща дъха история, която някои читатели вече познават – дебютния роман „Никога достатъчни“.

Преобразен в ново, преработено и допълнено издание, този роман, сред чиито фини нотки са вплетени най-съкровените чувства на човешката душа, излиза отново на пазара със специална изненада за почитателите на Симона Стоева. За пръв път на бял свят се появява втората част на романа „След края на завинаги“, в която читателите ще открият развръзката на една съвременна приказка, която дълги години тихо стои и чака своя щастлив финал...

Краят на 1999 г. Ако съществува списък с неща, които деветнайсетгодишната Теа мрази най-много, на първо място това са събиранията с хора. На второ – събиранията с пияни хора. На трето – непредсказуемостта. А новогодишният купон, на който най-добрата ѝ приятелка я е замъкнала, успешно покрива всички точки. И на всичкото отгоре е напът да преобърне живота ѝ с главата надолу. 

Когато Джей Пи се съгласява да бъде домакин на празненството за изпращането на старата година, той няма как да подозира какво са му подготвили първите минути от новото хилядолетие. 

Едно момиче с име на богиня, което използва правилата като щит за своето сърце. Един странник, който повече от всичко обича да ги нарушава. Двама скитници, чиито светове се сблъскват, само за да бъдат безжалостно разделени от съдбата. И да се превърнат в спомен – от онези, болезнените, които най-яростно пазим в сърцата си. 

Петнайсет години изминават. Теа и Джей Пи се борят за мечтите си поотделно, влюбват се и си разбиват сърцата поотделно, но никога не забравят недовършената си история, която сякаш не спира да кънти в душите им – като отминало напомняне за щастието. 

Докато един ден скучаещата съдба не решава отново да преплете животите им и да даде втори шанс на неизживяната им приказка. А едно кратичко „Здравей” да им припомни, че „щом една история ти е отредена, тя рано или късно те настига.“ Все пак човек не може вечно да бяга, колкото и да се опитва…

Мащабна и помитаща, смела като онази първа любов, за която сякаш няма нищо невъзможно, „Никога достатъчни. След края на завинаги“ е красива история за деликатните души, които носят магия в сърцата си и звезди в очите си. 

Със своя нежен, но проницателен стил на писане, запечатал бурните емоции, за които често думите не ни стигат, Симона Стоева майсторски ни припомня, че домът невинаги е място. Понякога е друга човешка душа, която ти се струва по-позната от своята собствена. А не иска ли всеки от нас да се прибере у дома? 

Из „Никога достатъчни. След края на завинаги“ от Симона Стоева:

1 януари 2000 година

Часът беше един и двайсет след полунощ, когато Теа затвори вратата на стаята, където Григор я бе посъветвал да остави Даниела да спи. Тя се загърна по-плътно с палтото си и се обърна, за да си припомни отново разположението – третия етаж, втората врата с излющената рамка в десния край.

Докато вървеше към терасата, на която искаше да излезе още откакто бе пристигнала, Теа си даде сметка, че празненството значително е поутихнало. Басът не беше толкова мощен и навалицата бе намаляла – някои от гостите се бяха скрили по стаите, лекувайки световъртежа си, други се наслаждаваха на собствените си фойерверки по чуждите спални, а трети си бяха заминали. Теа обичаше тишината, обичаше компанията на мислите си. Усмихна се, когато мекият първоянуарски вятър докосна тялото ѝ. Повеят погъделичка сетивата ѝ и тя си пое огромна глътка въздух, разсейвайки раздразнението, което бе изпитвала по-рано тази вечер.

Опря се в парапета на голямата тераса и впери поглед в хоризонта. Гледката беше впечатляваща – дълбок небосвод, който се губеше в тъмните очертания на планинските хълмове, сякаш смирен от величието им. Мъждукащите звезди по небето правеха компания на няколко самотни фойерверка, закъснели за пиршеството на останалите. Надолу по улицата срамежливо мигаха коледни лампички, напудрили коледни дръв- чета и первази. В атмосферата се носеше аромат на борова смола и онзи специален мирис, който само декемврийската топлина и януарският мраз можеха да създадат в симбиозата си. Ето така ухаеха свободата и новите възможности.

И на ванилов, изпечен пуретен тютюн.

Теа неловко се разшава и бавно се обърна. Проследи фигурата на новодошлия. Той стоеше в сумрака на входа, където единствената светлина идваше от запалената му цигара. Цигарата с натрапчив аромат. Теа сведе глава и пак извърна поглед с надеждата нека- неният гост да я остави сама. В нея се надигна нещо.

Нещо, наречено гневно възмущение.

– Хубави крака – чу се дрезгавият му глас и Теа прис- ви очи.

– Не мога да кажа същото относно опитите ти за флиртуване.

Зад гърба ѝ отекна смях и звукът постепенно я доближи. Теа не омаловажаваше идеята, че новите запознанства наистина ѝ пречат да функционира нормално. Сериозно, може би вече ѝ избиваше обрив, подуваха ѝ се лимфните възли или пък получаваше паническа атака? Умът ѝ рисуваше картини на шоколадови торти, кексчета и маслени сладки с толкова удебелени пунктири, че почти повярва, че са истински и я приласкават да ги изяде наведнъж. Теа разтърси глава, сякаш искаше да разсее заседналите в нея мисли и чувства.

– Не флиртувам – каза мъжът, след като изхвърли цигарата си и се облакъти на парапета. – Просто съм естет.

– И отсъди, че точно на мен ми се говори с някого, щом ме видя да стоя тук, мръзнейки в собствената си самота? Сигурно реши да отмениш въображаемите ми приятели?

У нея се надигаше толкова бурен прилив на неудобство, че не знаеше как да го контролира. Адреналинът, раздразнението и непознатият, който олицетворяваше всичко онова, което мразеше в непознатите, я изкарваха от равновесие. Теа извърна очи към събеседника си и най-накрая прокрадващата се градска светлина ѝ позволи да го види. Усети как смущението се настанява във вените ѝ, започва да ромоли в тях и – без да я пита има ли нещо против – я кара да се изчерви.

– Еха, по думите ти съдя, че не ти се налага често да говориш с нови хора – продължи с усмивка той. – С хора като цяло. Какво казваше за въображаемите си приятели?

– Защо ти е притрябвало да ме анализираш ? – попита строго тя. – Никой не те е канил да идваш тук и да се застояваш, камо ли пък да говориш с мен.

– Странно би било някой да ме кани. Предвид че сме в моята къща – мъжът посочи с глава към пространството зад тях. – На родителите ми де, но все пак...

– Е, извини несъобразителността ми тогава – наведе глава Теа и се завъртя. – Имам приятелка за наглеждане. По-наложително е от безсмисления ни разговор.

Тя понечи да си тръгне, когато той съвсем леко я докосна по рамото, приканвайки я да се обърне. Тea не помръдна от мястото си, а само извърна поглед към него и срещна любопитните му пъстри очи.

– Чакай! Чакай малко. – Той прочисти гърло. – Мисля, че не започнахме добре, дори не успяхме да се запознаем. Ще ми кажеш ли как се казваш?

Момичето проследи как той протегна ръка, готов за здрависване. Предпазливо му подаде своята и отвърна:

– Теа. А ти?

– О, божественото име – впечатли се той, а длани- те им се срещнаха. – Здравейте, богиньо.

– Здравей и на теб... Страннико?!

– Аз съм Джей Пи и удоволствието е изцяло мое – разтърси ръката ѝ по-бурно, отколкото беше планирал.

– Джей Пи?! Кой кръщава детето си така? – възкликна подозрително Теа. Невъзмутимото му изражение обаче я накара да осъзнае, че говори сериозно.

– Сам си го избрах, честно казано. Откъде накъде родителите трябва да дават имената на децата си?

– Не знам? Може би така е прието, откакто свят светува – заяви му Теа, а дланта ѝ продължаваше захласнато да поклаща неговата.

– Не. Мразя правилата.

– Хм, интересно. Аз мразя хората, които не уважават правилата.

– В такъв случай сме идеални един за друг.

Коментирай »