Четири години след като за пръв път почитателите на популярната създателка на съдържание и писателка Изабел Овчарова – Изи се докоснаха до магията на дебютния ѝ роман „Причината“, книгата, накарала хиляди деца и възрастни да открият любовта към четенето, се появява в ново допълнено издание от издателска къща „Сиела“.  

С твърди корици, 11 нови глави и над 20 илюстрации  „Причината“ разказва история за смелостта да преследваш мечтите си и да се бориш с предизвикателствата в живота.

Авторката на бестселъри като отличения в конкурса „Бисерче вълшебно“ - „Слънчеви лъчи в мрака“ с почти половин милион последователи в TikTok и над 370 хиляди в Instagram допълва сюжета с 11 нови глави от гледните точки на различни персонажи и добавя отзиви на свои почитатели, открили себе си сред страниците на романа.  

В луксозно издание с твърди корици и над 20 невероятни илюстрации на художничката Цвета Петрова „Причината“ подканва нова вълна читатели да съпреживеят историята на Леон и Леа. Две деца, които на пръв поглед никак не си приличат, а всъщност се допълват така, както слънцето допълва месечинката на луната.  

В духа на обичани романи за израстването като „Предимствата да бъдеш аутсайдер“ на Стивън Чбоски, „Причината“ смело засяга теми от изключителна важност като депресията, психичното здраве и ураганите от мрачни мисли, в чиито капан всеки понякога се озовава.  

Проследявайки живота на главния герой Леон от детството с мирис на палачинки в двора на баба до тийнейджърските години, когато ръбовете на света сякаш оставят отворени рани в душата, Изабел Овчарова създава пристан в морето от притеснения. Разказ, който ни припомня, че за всичко има Причина – и за доброто, и за лошото, и за всички онези „сиви“ моменти помежду им, които тепърва ще разцъфнат в най-красиви цветове.  

Допълнителните глави от гледните точки на майката, бащата и бабата на Леон, Леа, а дори и учителя господин Зорев добавят нови пластове към историята и надникват в света на отделните персонажи. Техните чувства и спомени доказват, че добри и лоши герои няма. Само истински деца и възрастни, които имат нужда да бъдат видени, разбрани, оценени и обичани.  

Хвърляйки спасителен пояс към всеки, който плува сред бурните вълни на тъгата и депресията, Изабел подтиква читателите свободно да говорят за емоциите си, да поглеждат през очите на другия, да бъдат честни на първо място със себе си, а после и с околните.   

Топла като прегръдка с аромат на шоколадови бисквити, „Причината“ е книга за малките вселени, които оставяме зад себе си с всяко ново начало, и големите вселени, които ни предстоят. Само трябва да имаме смелостта да преследваме мечтите си с отворени сърца, без да се страхуваме, че те могат да бъдат разбити. Защото „шансът мечтите да се сбъднат е толкова безкраен, колкото е и небето.“   

Из „Причината“ на Изабел Овчарова - откъс 

Глава 8

Дъждът, носещ промяна

Слизахме по стълбите на верандата и след секунди бяхме пред външната врата. Баба мълчеше. Просто се усмихваше и вървеше. Осъзнах, че за пръв път съм навън в дъжда по този начин и че не е толкова зле, колкото родителите ми са го представяли.

Може би дъждът тук наистина беше различен, но ми беше хубаво. Не беше студено или много мрачно. Не духаше. Просто валеше и дъждът галеше бузите ми, когато поглеждах към небето.

Вървяхме няколко минути и нямах идея къде отиваме. Исках просто да стигнем където трябва и да правим това, което баба иска. Започнах да нервнича и попитах баба колко още ще вървим.

– Леон. Просто се разхождаме. Наслади се на разходката. Огледай се наоколо. Виж колко е красиво – спокойно каза тя и продължи.

Реших да се огледам и се изненадах как до момента не съм видял нищо от това, което е около мен. Беше пълно с дървета. Градините на различни хора, пълни със зеленчуци и плодове. Цветя. В далечината се виждаше и огромна поляна с всякакви топли цветове по нея, които виждах размазано, защото бяха наистина доста далеч. Стана ми хубаво и започнах да разглеждам всичко по пътя с интерес. Чудех се кой живее в тези къщи, какви са зеленчуците в градините им, как миришат цветята на поляната... Без въобще да се усетя, вече бяхме спрели и сякаш бяхме пристигнали до мястото. Имах усещането, че съм вървял много време, но не помнех самото вървене. Беше странно.

– Чудиш се къде отлетя времето? – засмя се баба.

– Да – кимнах аз, все още разсеян.

– Когато се наслаждаваш на пътя, си по-щастлив, докато вървиш, а времето минава неусетно.

Замислих се над думите, но не разбрах напълно какво означават. Не успях и да попитам, защото баба беше тръгнала към дървена постройка близо до нас, която аз дори не бях забелязал. Огледах се и едва тогава осъзнах къде сме. Беше ми познато. Баба ми припомни, че когато съм бил много малък, сме идвали тук, за да играя. Бяхме на нещо като хълм, от който се виждаше цялото село, особено когато седнеш под тази дървена постройка. Седнахме и смъкнахме качулките си. Беше много красиво и отново започнах да изпивам с очи всичко, което виждах. Къщичките, дърветата, цветята... Изворчетата и всички пътища, които минаваха през селото. Видях дори нашата къщичка и се зачудих как сме извървели толкова път, без да го усетя.

Загледах се и в дъжда. Виждах как капе в близката локва. Виждах как се стича по ръба на покрива, който беше над нас. Стичаше се по растенията и капваше лекичко върху тревата. Заслушах се в звука му и нещо в него ме успокои толкова много, че затворих очи.

 – Видя ли, че дъждът не е толкова лош? – спокойно попита баба.

– Ами... да. Даже е забавно – признах си аз.

 – Забавно е, да – засмя се баба, – но ти си го правиш такова.

– Защо тогава мама и тати не се забавляват, като вали? – попитах.

– Защото всичко има две страни, Леон. И хубава, и лоша – каза тя, но сякаш не довърши.

– Как така?

– Например дървото в онзи двор там – посочи баба, – виждаш ли го?

Кимнах.

– То хубаво или лошо е?

– Ами... не знам. Май е хубаво – вдигнах рамене.

– А според теб може ли да е лошо? – с истинско любопитство ме попита тя.

Замислих се.

– Ами ние няма как да сложим нещо друго там, на негово място, защото то е там – вдигнах рамене.

– Значи може да е и лошо? – изненадано отговори тя, но всъщност не беше изненадана.

– Да – отвърнах колебливо.

– Всичко има две страни. Дървото в двора може да е и лошо, и хубаво. То е хубаво, защото ражда плодове и през лятото ни прави сянка в горещите дни. Лошо е, защото не можеш да си сложиш пейка точно на мястото, на което е дървото. Може да е лошо, защото, когато плодовете падат, мачкат цветята под него. Това прави ли дървото лошо, или хубаво? Или и двете? Или ти си избираш върху кое да се фокусираш? – засмя се баба.

Разбрах какво ми каза, но не разбирах как едно нещо може да е едновременно лошо и добро. Замислих се за дъжда.

– Ами дъждът? Нали каза, че е хубав – продължих с въпросите аз.

Баба започна да се смее.

– Не казах, че е хубав. Казах, че можем да се забавляваме, докато вали. Той също е и двете – засмя се отново.

– И хубав, и лош ли?

– Точно така! – кимна тя.

– Как? – вдигнах вежди.

– Дъждът може да е лош, защото понякога наводнява, унищожава и мокри. Може да е и хубав, защото пречиства, напоява растенията и освежава. Той е и двете, но ние избираме да го наречем лош или хубав. Или просто да приемем и двете му страни – заключи тя с блага усмивка.

Стана ми много интересно. Сякаш информацията, която имах, се удвои. Много въпроси минаваха през главата ми. А баба? Тя също ли беше лоша и хубава? Или дядо? А Сали? А глупавите деца в градината? А Леа? За това ли говореше тя, когато каза, че е паднала и е счупила тротинетката си? Тя каза, че я е заболяло, но се е научила на нещо. Все едно лошото е, че е паднала, но хубавото е, че е научила нещо. Това същото ли е? И то е хубаво и лошо. Мислите ми препускаха и ми ставаше все по-интересно.

– А ти, бабо? – неуверено попитах аз.

– Какво аз? – търпеливо продължаваше да отговаря на всеки мой въпрос.

– И ти ли си лоша и добра?

Баба отново започна да се смее.

– Да, Леон. Аз също. Имам лоши качества. Имам и добри. Това прави ли ме лоша, или добра?

– И двете – усмихнах се, защото наистина започнах да разбирам.

– Точно така! Аз избирам кое да гледам. Това не значи, че не трябва да виждам лошите качества или да се фокусирам само върху хубавите. Трябва да приема, че и двете ги има, и да избера какво да правя с тях. – Винаги обясняваше всичко в детайл, за да бъде по-ясно за мен.

– Как така какво да правиш с тях?

– Да избера дали да вярвам, че съм лоша, и да го използвам, за да правя лошо. Или да видя, че имам лоши качества, и да започна да ги използвам, за да ги променям и да помагам на другите с тях.

– Как точно можеш да помагаш на другите с лошите си качества? – попитах.

Баба продължаваше да се смее. Сякаш се радваше, че я питам.

– Аз съм инатлива. Знаеш ли какво значи това?

– Не. Мама ме е наричала така, но не знам какво е. Май е нещо лошо – намусих се аз.

– Инатлив човек е този, който е твърдоглав – неприемащ и упорит, но в това да бъде прав или да докаже нещо.

– Ама това си е лошо. То с какво помага? Не е ли лошо? – Започнах да се обърквам.

Баба повдигна вежди и отново се усмихна. Сякаш с поглед ми задаваше въпрос.

Зачудих се защо го прави и какво има предвид с този поглед. След малко мълчание се сетих.

– А, да. И двете е. Но как е хубаво това?

– Хубаво е, когато избереш да го обърнеш наобратно. Това исках да ти кажа, когато казах, че можеш да избереш дали да помагаш на другите с лошите си качества, или да правиш лошо с тях. Аз съм инатлива и разбирам, че това може да се нарече лошо, но както всичко останало, и лошото има хубава и лоша страна. Ако избера да съм инатлива, но в това да помагам и да правя добро, докато не успея да помогна, това не се ли превръща в добро нещо?

– Аха! Да! – почувствах се толкова развълнуван, че чак извиках. – Много е интересно.

Докато умът ми се успокояваше, отново се загледах в капките дъжд. Продължих да мисля за това, което говорихме, и започнах да си го представям за всяко нещо, което виждам. Докато го „упражнявах“ мислено върху различни предмети и ситуации, усетих, че дъждът почти спря. Изненадах се, че изпитах леко разочарование от това, че по-рано сутринта дори не исках да вали.

Вече беше тихо. С баба се изправихме и тръгнахме по същия път, по който дойдохме. Беше различно и се чувствах щастлив. Или така си мислех. Така го усещах. Докато вървяхме, слънцето се показа и започна да пече. Птичките започнаха да пеят и стана по-топло.

За момент изхленчих.

– Еее... започна да пече. – Сложих ръка пред очите си. – Колко хубаво беше, докато валеше.

Баба се засмя.

– Така ли? – уж любопитно попита тя.

– А, да! Всъщност е и хубаво – засмях се и погледнах към слънцето.

Всичко в мен се стопли.

Коментирай »