Седемте смъртни гряха на американската мечта оживяват в „Уендиго“ от Стефан Стефанов (предложение за четене)

Младият писател се завръща с мрачна уестърн изненада

Седемте смъртни гряха на американската мечта оживяват в „Уендиго“ от Стефан Стефанов (предложение за четене)

Photo credit: Издателство „Сиела”

Талантливият Стефан Стефанов, когото читателите познават като един от най-младите майстори на разказа (сборниците „Горе & Долу“, „От край до край“ и „Орисия“), се гмурва в дебрите на белетристиката с първия си роман – „Уендиго“!

Мрачен уестърн на ръба на класическия хорър, „Уендиго“ е вдъхновен от действителни исторически събития и изпълнена с опасности, тежки избори и сгъстяващ се около сърцето мрак мисия. За капитан Хокинс тази мисия е билетът, който ще откупи свободата му и ще му осигури цивилен живот. Единственото, което трябва да направи, е да отведе своите спътници до Уилямсбърг. И навярно това би било лесно, ако можеше да използват железница.

Но годината е 1857 г., а студът е сковал земите на племето оджибуе. Седмина мъже, всеки от които носи своята мрачна тайна, трябва да се изправят не само пред снежния ад, но и пред собствените си демони, а в мълчанието на пустошта се носи шепота на древно зло. Колкото повече пътниците навлизат в дивото, толкова повече някакво невидимо присъствие затяга мъртвата си хватка, дебне ги и се храни с нарастващото им отчаяние.

А когато членовете на отряда започват да изчезват безследно един по един, става ясно, че нито силата, нито амбицията, нито вярата могат да се справят с глада. Защото може би злото, което леденият вятър довява в лагера им , е отдавна посято в душите им.

Изграждайки пълнокръвни и убедителни портрети на своите герои, Стефан Стефанов преплита реални събития със свръхестествени елементи и смело разкрива и най-тъмните кътчета от човешката психика.

А „ако героите са добре създадени, те сами определят историята и сами определят края“, изтъкна самият автор по време на официалната премиера на книгата във вечерта на 15 юни в Trick Taproom. Там талантливите музиканти от Soundprophet предизвикаха духовете, а актьорът Юлиан Петров даде глас на думите от романа.  

В духа на емблематичната „Кървав меридиан“ на великия Кормак Маккарти и на „Глад“ oт Алма Катсу, „Уендиго“ е роман, какъвто отдавна не е бил писан от роден писател.

Какво е по-смразяващо от най-изгарящия студ? И може ли да запазиш човешкото тогава, когато си избрал да преминеш през най-прекия път на злото Безмилостен в своя дълбок психологизъм и брилянтен в сюжетните си решения, „Уендиго“ е роман, на какъвто отдавна не сте попаднали сред родните имена.

Стефан Стефанов/Photo credit: Издателство „Сиела”

Из „Уендиго“ от Стефан Стефанов

„Къде са конете? Къде са проклетите коне?!“

Кафявите очи на капитана бяха две цепки на широкото му лице. Големите ръце бавно се свиха в юмруци в ръкавиците и бели облачета пара изригнаха от зачервения му нос. Мъжът изрита ядно една пряспа, подхлъзна се и едва се задържа прав насред сипещия се сняг. Русата глава бавно се изви към стоманеносивото небе и широкополата шапка падна в краката му. „Къде са проклетите коне!“ Викът бе заг-лушен от внезапен порив на вятъра, който с лекота понесе шапката по снега. Капитанът опита да си я вземе, но бързо бе глътнат до хълбоците от дълбоките преспи и остана там. Очите му примигваха срещу вятъра, който пъхаше снежинки в златистата му брада, и тези снежинки биваха разтапяни от горещия дъх на офицера.

Той се протегна и пръстите на дясната му ръка успяха да закачат и да придърпат шапката. Мъжът я нахлупи със сърдито ръмжене, задържа я с ръка на главата си и с усилие се извърна към заспалия лагер. Вигвамът и четирите опънати палатки бяха удържали на виелицата и сега очертанията им се чернееха сред бялото утро. Те бяха като нарисувани с въглен сред преспите – сякаш по-скоро поникнали за една нощ сред застиналия, смразен от зимата пейзаж наоколо. Офицерът тръсна глава и отново изгледа отъпканото място, където бяха спънати конете предната вечер. Животните ги нямаше, като че бяха отлетели с призрачни ездачи в небето, защото наоколо нямаше никакви следи. Само че не бе станало така.

Зъбите на капитана изскърцаха, когато лявата му ръка свали ръкавицата от дясната. Той беше по тези земи от дос-татъчно време, че да знае суровата истина – дългият, изморителен път, изпълнен с мълчание и студуване, щеше да се удвои без конете. Движението беше единственото спасение за пътниците, попаднали в юмрука на зимата на 1857 година – зима, започнала твърде рано и обещаваща да продължи безкрайно дълго.

Мъжът се изхрачи през рамо, измъкна големия армейс-ки револвер от кобура и бавно го вдигна над главата си. Вятърът беше утихнал и над скованата земя се беше спуснала тягостна тишина, насред която офицерът беше просто един самотен черен силует, нагазил до бедрата във вълните на белия океан. Металният показалец на този силует сочеше към небето и от него се изтръгна адски трясък, а сивите облаци погълнаха куршума, както много други преди.

1

Редникът беше облечен в размъкната синя униформа, черните му ботуши бяха мръсни, а оръжието му го нямаше. Това никак не тревожеше този висок и черноок младеж, по чиито страни беше набола четинеста брада. Тъмните му, дяволити очи бяха сънени и едва фокусираха капитана, който крещеше в лицето му. В началото речта на офицера беше стегната и плътна тирада от обвинения и обиди, но към края словото се разпадна на залпове от извикани думи. Редникът не реагира, когато капитанът замахна и с шамар събори фуражката му на земята.

– Казах ти да нагледаш конете призори, редник Гибсън! – изрева за пореден път офицерът и размаха пръст пред зас-палите очи на младежа. – Не трябваше да ти имам никакво доверие! Ти си виновен! Ти си отговорен, че конете ги няма! Дадох ти проклетата заповед, дявол да те вземе!...

– Ама аз го направих, капитане! – отвърна войникът с мънкащ глас. – Тук си бяха, кълна се! Кълна се в Бог!

– Твоите клетви нищо не струват, проклетнико! – продъл-жи да фучи капитанът, останал без дъх. – Целият форт Геритвил знае колко си пропаднал! Полковникът ми се подиг-ра, като ме накара да те взема с мен! Ти си срам! Армията единствено губи от твоето присъствие в нея!

– Извинете, капитане, но... Кълна се, че брат ми наистина провери конете! Кълна се в това! – обади се другият вой-ник – русоляв, синеок и малко по-слаб. Той беше изпънат като струна – чист, обръснат и спретнат, с пушка на рамо. Образец на войник, какъвто по-големият му брат никак не беше.

– Не се обаждай, редник Гибсън! – озъби му се офицерът. – Къде са проклетите коне, ако безполезният ти брат не лъже?

– Ами не знам, но... – измънка колебливо Юстъс.

– По-добре сам да бях тръгнал за Уилямсбърг! Ленивци такива! – Капитанът така се разкрещя, че двамата войници подскочиха на място. – Не стига, че изгубихме четири дни заради проклетия сняг, а сега и това! Вие сте най-лошият кошмар за един офицер и бих ви разстрелял на място, ако уставът го позволяваше! Господ ми е свидетел, че бих го направил!

Спускащите се от небето снежинки проблясваха, когато биваха докосвани от случаен слънчев лъч, пробил за миг облаците. Снежинките се скриваха в рошавата коса на Тадеус Гибсън и кацаха по дулото на пушката на Юстъс Гибсън, свел очи към земята. Снегът падаше по сините униформи, попиваше в тях и се трупаше по периферията на шапката на капитана.

– Да оставим тази работа с конете на Бог, капитан Хокинс – рече един възрастен, посивял мъж, застанал зад офицера. – Най-добре за нас ще е да тръгнем за Уилямсбърг час по-скоро. Вече изгубихме достатъчно време.

Високият свещеник носеше дебело кафяво палто върху расото си, а главата му бе скрита от католическата шапка сатурно. Гласът му беше ясен, всяка дума – отчетливо произнесена, а сивите му очи бяха студени и неподвижни като две стоманени остриета. Тези остриета бяха призвани да пазят едно сухо кокалесто лице, което не криеше тайни от своя Всевишен пастир. Сенките под очите на свещеника говореха за множество безсънни нощи, в които всеки звук може да означава наближаваща смъртна опасност, а грубите му ръце свидетелстваха за тежкия живот в една земя, в която може да изкараш цял живот и пак да те погребат чужд в нея. Мазолестата му длан се отпусна на рамото на неговия послушник – млад мъж в двайсетте си години, среден на ръст, чиято гъста черна коса бе подстригана късо. Черно расо се подаваше изпод рунтавия кожух, който правеше младежа да изглежда по-едър, отколкото бе. Бронзовата кожа на този млад човек, неговите високи скули и скосени черни очи го отличаваха на външен вид от спътниците му. От началото на пътуването той не се бе отделил нито за миг от свещеника и не бе продумал на никого. Разбираше всичко, но не издаваше нито звук.

– Какво по-точно да оставим на Бог, отче? Вече закъс-няваме с една седмица! – изръмжа сърдито капитан Хокинс. – А сега ще трябва да носим всичко сами, което ще ни забави още повече!

– Съгласете се, че вече е късно да се връщаме обратно във форта – отговори свещеникът. – Всъщност аз не бих ви спрял, ако искате да го направите, само че ние с Абрахам ще продължим.

– Как ще продължите? – повиши тон Хокинс. – Нали виждате, че снегът е затрупал всички пътеки! Ако се изгубите, ще умрете от глад и студ!

– Вече ви казах, че Абрахам е местен – рече все така спокойно отецът и стисна рамото на своя послушник, който обърна очи към него. – С неговите умения и Божията помощ ще стигнем навреме, за да покръстим онзи клетник, преди да го обесят.

– Вие не знаете какво говорите – изпръхтя капитанът и махна раздразнено с ръка. – Лудост е да бродите сами из горите. И двамата нямате оръжие.

Хокинс се обърна към останалите двама, които не бяха взели участие в разговора до този момент. Първият от тях беше дебел рижав мъж с големи мустаци и бакенбарди, който седеше на дървеното си ковчеже. Малките му черни очички лъщяха изпод рунтавите червеникави вежди, а големите му червени устни бяха плътно стиснати. Той беше облечен в скъпо, топло палто, краката му бяха обути в дебели кожени ботуши, а на главата си носеше голяма кафява шапка. Дясната ръка на мъжа беше скрита в джоба на палтото, а лявата стискаше чифт луксозни черни ръкавици. На всяка от тях бяха бродирани със златен конец инициали М.Р. На три от пръстите на този господин блестяха пръстени, инкрустирани с големи скъпоценни камъни.

Зад него, сключил ръце зад гърба си и скрил глава между кльощавите си рамене, стърчеше един прегърбен, слаб мъж. Широкото му чело беше набраздено от бръчки, устата му постоянно зееше леко отворена. Носът на дългуча беше дълъг и прав, но леко изкривен настрани, сякаш отдавна и завинаги разместен от удар. Косите и веждите на мъжа бяха посивели, а зелените му очи бяха изпъкнали и му придаваха вечно озадачено изражение.

– Какво мислите вие, господин Рийд? Сам разбирате, че продължаването при тези условия крие големи рискове – обърна се капитан Хокинс към мъжа, седнал на ковчежето. – Другите ни варианти са да се върнем обратно или да продъл-жим на изток към Джароу. Аз лично препоръчвам втората възможност.

– Не съм толкова опитен в дивото, но добре осъзнавам рисковете, капитане. Освен това не съм тръгнал за Джароу – отвърна важно господинът. – Аз на всяка цена трябва да се срещна със своите партньори в Уилямсбърг, в противен случай рискувам голямата си сделка! Което един Рийд не може да си позволи, разбира се!

– Но господарю, без конете... – намеси се слугата зад гърба му със силен британски акцент.

– Не ме интересува, Чарлтън! – сряза го Рийд през рамо. – Ако трябва, теб ще яздя и пак ще стигна навреме в града!

– Проклетите диваци – промърмори едва чуто Чарлтън. – Те са откраднали конете ни, сигурен съм. Няма кой друг да е.

Междувременно дишането на капитан Хокинс се беше успокоило и лицето му бавно възвръщаше обичайния си цвят. Той изгледа своите спътници един по един и не видя колебание у никого, което го изненада. Припасите им бяха на привършване, времето беше лошо, а групата беше спешена и вече се намираше в земите на оджибуе. Това бе известно на всички, но никой от тях не се поколеба нито за миг – един следваше повика на парите, друг – пътищата Божии, а останалите нямаха избор, така или иначе. Причините, довели тези мъже дотук, всъщност не им позволяваха да се върнат и същите тези причини сега решаваха вместо хората.

– Нарежданията на полковник Маккензи са да ви охраняваме, докато не стигнете до Уилямсбърг. Това означава, че не може да се върнем във форта без вас – рече капитан Хокинс. – Затова ще се съобразя с вашето желание, но искам да подчертая, че аз лично съм против продължаването на това пътуване. Трябва да сме наясно, че поемаме голям риск – риск, който може да струва прескъпо на някого от нас.

– Бог ни подлага на изпитание, като прати зимата по-рано тази година – заяви свещеникът. – Наше задължение е да завършим делата си въпреки това.

– Съгласен съм с отец Шнайдер. Оставете решенията на нас, а вие се заемете с нашата безопасност, капитане – каза сухо Макферсън Рийд. – И по-точно – погрижете се да не откраднат палатките над главите ни, докато спим.

Думите на господина жегнаха Хокинс, но устата му се затвори навреме, преди да е изплюла някоя ругатня. Опитът в армията наложи на капитана да овладее емоциите си и бързо да надене ледено изражение на лицето си. То не се пропукваше от обиди или опасности, това можеше да е лице на слуга или на палач. Капитанът се беше научил да изчаква, но без да отстъпва в подобни ситуации. Можеше да пусне нечии думи покрай ушите си, но не трябваше да позволява волности, защото той, Патрик Джей Хокинс, беше офицер от армията. Той и другите като него бяха необходимите чаркове, за да работи машината на рийдовците, той и другите като него бяха нужни, за да могат господата да упражняват властта си. Хора като Рийд водеха прогреса след себе си, но не залагаха собствената си кожа в тази сделка, те само подписваха договора. Според този договор именно хора като Хокинс бяха онези, които налагаха правото на господата да настъпват все по-навътре в пустошта, да ровят в недрата ѝ и да шарят кожата ѝ с релси. Истината бе, че рийдовците имаха нужда от ходещи човешки оръжия, а оръжие, което се огъва, е безполезно. Това вероятно беше единственото, което капитанът беше научил от своя баща. А единственото, което младият Хокинс някога беше получил от своя старец, сега висеше на кръста му.

– Можете да бъдете спокоен, господин Рийд – рече Хокинс, чиято ръка бавно се спусна към кобура. – Заклевам се в пистолета на баща си, че снегът ще бъде единственият ни проблем отсега нататък.

2

На тръгване отец Шнайдер настоя, че Абрахам ще покаже пряк път към Уилямсбърг, което пък разсърди капитана, който имаше друг план за маршрут. Това разпали кратък сутрешен спор между отеца и офицера, по време на който Абрахам само местеше очи от единия към другия. Наложи се Шнайдер и Хокинс да изяснят въпроса насаме, но свещеникът настоя Макферсън Рийд да се присъедини към частното съвещание. Предложението беше прието с учудване от търговеца и с неохота от офицера, но накрая тримата се отдалечиха на няколко крачки от останалите.

– Трябва да имате доверие на Абрахам, капитане – нас-тоя Шнайдер. – Той познава добре местността.

– Нямам нищо против момчето ви, отче – скръсти ръце на гърдите си Хокинс, – само че не съм убеден, че неговият маршрут е най-подходящият.

– Не мисля, че има начин да го докажем към момента – рече Шнайдер. – Нямаме и време за това. Просто му повярвайте, както вярвате на мен.

– Може би трябва да погледнете компаса си, капитан Хокинс – обади се Рийд. – Така ще определим най-прекия път.

– Вече го направих! – отвърна рязко Хокинс и продъл-жи: – Но най-прекият път не е този, който компасът показва, господин Рийд. Компасът определя посоката, а теренът определя маршрута.

Свещеникът и търговецът замълчаха, но и офицерът не продължи. Това, което той не каза на своите спътници, бе, че компасът не работеше от два дни – стрелката му се въртеше във всички посоки, сякаш всички пътища бяха верни. Хокинс беше предложил маршрут въз основа на картата, която беше видял във форт Геритвил, но осъзнаваше, че това може да се окаже опасно сега. Не беше пътувал през зимата по тези земи, пътеките бяха затрупани от снега, компасът не работеше, а картата я нямаше. С оглед на всичко това капитанът беше започнал да спори единствено за да запази авторитета си и след кратко премисляне се съгласи, че е по-разумно Абрахам да води отряда.

– Добре, ще се доверя на послушника ви! – рече той на отеца с привидно благоволение.

– Той няма да ни подведе, обещавам ви – усмихна се Шнайдер.

Най-нетърпелив от всички бе Макферсън Рийд, който призова останалите да побързат, и дори взе да побутва пос-лушника с ръка, като му говореше: „Няма време за приказки! Докато се наприказваме, ще изпусна сделката! Аз затова го харесвам това момче! Защото си мълчи и действа! Хайде води ни, синко! Води ни, че да стигнем по-скоро!“.

Мъжете награбиха багажа си и подканяни от господина, бавно поеха в нишка след Абрахам.

Още от началото той поведе уверено, като се съобразяваше с терена и откриваше най-леките възможни пътеки, които пестяха силите на отряда. Часове наред неговата енергична крачка не се забави, което задоволи напълно Макферсън Рийд и удиви всички останали. Въпреки тежките дисаги с провизии и кожите от вигвама на гърба си Абрахам поддържаше добро темпо и дори намираше време да се забавлява, като се провираше между храсти и дървета, докато се изгуби от поглед. Понякога той оставяше грубо изваяни фигури в снега след себе си, а друг път изникваше от неподозирано място и размахваше ръце, за да привлече вниманието на своите спътници, или хвърляше снежна топка над главите им. В един от тези случаи послушникът едва не улучи Тадеус и онзи го наруга. Заради това редникът бе смъмрен от отеца и порицан от капитана. Шнайдер помоли Абрахам да спре за малко, за да му обясни някои неща, а през това време капитанът поиска да обясни други неща на Тадеус и го блъсна с длан в гърба. Двамата се затътриха най-отпред, като войникът опитваше да се държи на разстояние от дебнещия ритник на своя офицер.

– Аз ще те поставя на място, редник! – сумтеше капитан Хокинс. – Кълна се, че е крайно време да го направя!

– Не съм виновен аз, капитане! Онзи ме замери! – оправдаваше се Тадеус. – Да го оставя да ми се подиграва ли?

– Спри да хленчиш, дяволите да те вземат!

– Не му вярвам! Ама хич не му вярвам, капитане! Като нищо роднините на тоя шегобиец са откраднали конете ни нощес! – продължи войникът. – Откъде да знаем, че той не ни води право в лапите им?

– Той е послушникът на отец Шнайдер! – отсече Хокинс и се спря да си поеме дъх.– Щом отецът му вярва, няма причини ние да не го направим!

Редник Гибсън също спря, свали заснежената фуражка и я удари в коляното си. Познати гласове се носеха някъде назад между дърветата и чезнеха на моменти.

– Не вярвам на момчето, ама хич не му вярвам – промър-мори Тадеус, като върна фуражката на рошавата си глава. – Просто не му вярвам и това си е, капитане.

– Не виждаш ли, че е в расо? – попита го неговият офицер. – Та той е покръстен, по дяволите! Какво повече искаш?

– Ако цял живот си бозал от дявола, няма как да приемеш Бога! – поклати глава Тадеус. – Само това знам аз.

– Знаеш ти за дявола, как да не знаеш – изръмжа Хокинс и отново тръгна през преспите. – Не се съмнявам в това!

– Много е съмнителен – настояваше Тадеус. – Забелязахте ли, че мълчи през цялото време?

– Мълчи, защото е дал обет за мълчание – отвърна сърдито Хокинс. – Не е лошо и ти да го направиш.

Офицерът подмина редника и така го блъсна с рамо, че онзи залитна встрани.

– Обет за мълчание... – промърмори Тадеус, разтривайки ръката си. – Що за дяволска работа е това? На бас, че ако му извадя ножа, няма да мълчи...

– Не искам да те слушам повече! – извика Хокинс.

Той рязко се обърна и Тадеус срещна широките гърди на своя офицер. Застиналият дъх изсвистя измежду стиснатите зъби на редника и изчезна в облак пара.

– Не искам да те слушам повече, Гибсън – каза капитанът. – Първо, не те искам тук, но нямам друг избор. Второ, ще те държа отговорен за конете, когато стигнем в Уилямсбърг, така да знаеш. Ако продължаваш да дрънкаш, само ще стане по-зле за теб, чуваш ли ме?

Хокинс бе доста по-едър от войника и го изгледа от горе надолу. Офицерът имаше още много какво да каже по въпроса, но нямаше смисъл да се хаби. Искаше неговият подчинен, това хлапе, просто да прави каквото му бъде наредено. Хокинс знаеше, че това не е толкова трудно, той го правеше години наред. Всъщност това бе най-лесното нещо, защото изпълняващият заповедите не носи отговорност за техния смисъл, а само за изпълнението им. Това бе един проблем по-малко в този живот, изтъкан от проблеми.

– Не забравяй, че армията е единствената причина още да си жив. Късметлия си, че не те обесиха като най-големия негодник, какъвто си! – просъска Хокинс. – Но никога не е късно да си получиш заслуженото! Не забравяй това, Гибсън! Никога не го забравяй!

Тадеус нямаше вид на човек, забравил каквото и да е. Едната му ръка несъзнателно разтриваше рамото на другата, докато снежинките продължаваха да валят върху двамата военни.

– Казвам го за твое добро, момче. Опитвам се да ти помогна дори да не ти се вярва – рече Хокинс, вече по-овладян. – А ти ми помогни, като говориш по-малко и правиш повече това, което ти кажа. В армията си и няма друг начин.

Гласовете на техните другари вече се чуваха по-отчетливо и думите им дори се разбираха. Свещеникът поучаваше Абрахам, а зад тях се показа туловището на Рийд, който на няколко пъти се обърна през рамо, за да извика на Чарлтън да побърза. По-малкият Гибсън вървеше последен и сините му очи неспокойно пробягваха между дърветата. Капитанът смигна на Тадеус и тръгна с Шнайдер, Рийд и неговия слуга. Братята Гибсън останаха сами в края на колоната и се спогледаха.

– Какво искаше от теб капитанът, Тадеус? – попита Юстъс тихо. – Пак ли те хока заради конете?

– Той въобще не знае къде отиваме. Затова позволи на момчето на свещеника да ни води – прошепна другият Гибсън. – Това, което аз знам, е, че проклетият Хокинс ни помъкна през земите на оджибуе, така че вината за кражбата на конете е негова. Сега той трябва да си го изкара на някой друг.

– Гледай да не си го изкарва на теб тогава.

– Късно е, братчето ми – поклати глава Тадеус.

Тогава Юстъс се обърна към него и притеснение се изписа по откритото му честно лице.

– Тадеус... – рече внимателно той. – Не трябва да го ядосваш. Трябва да останеш в армията на всяка цена. Знаеш защо.

– Значи трябва да се помолиш за мен, братчето ми – отговори големият Гибсън с крива усмивка. – После се помоли за всички нас, които сме поверени на тоя капитан Хокинс.

Коментирай »
Препоръчваме още
Сърцебиене, задух, проблеми със съня – кога симптомите предупреждават за предсърдно мъждене Сърцебиене, задух, проблеми със съня – кога симптомите предупреждават за предсърдно мъждене
Шедьовърът на норвежкия кръстник на криминалния роман: „Черната овца“ от Гюнар Столесен (предложение за четене) Шедьовърът на норвежкия кръстник на криминалния роман: „Черната овца“ от Гюнар Столесен (предложение за четене)
ТЕСТ: Колко лесно се влюбваш? ТЕСТ: Колко лесно се влюбваш?
Разкриха тайната на яйцеклетката Разкриха тайната на яйцеклетката
Плодовете, чаят и кафето предпазват от болести Плодовете, чаят и кафето предпазват от болести
Човекът зад музиката: „Боб Марли: One Love“ (кино предложение) Човекът зад музиката: „Боб Марли: One Love“ (кино предложение)
ТЕСТ: Коя принцеса на Дисни си? ТЕСТ: Коя принцеса на Дисни си?
Колко "струва" стресът на работното място? Колко "струва" стресът на работното място?
Как да бъдеш недостъпна, без да прекаляваш?   Как да бъдеш недостъпна, без да прекаляваш?  
Климатичните промени увеличават риска от тропически болести в Европа Климатичните промени увеличават риска от тропически болести в Европа
Фастинг или интервално гладуване: Какво представлява, как действа и подходящо ли е за всеки? Фастинг или интервално гладуване: Какво представлява, как действа и подходящо ли е за всеки?
Предложение за четене: „Тайната опора. Привързаността в живота на детето” от Людмила Петрановска Предложение за четене: „Тайната опора. Привързаността в живота на детето” от Людмила Петрановска
Хороскоп
Овен
Телец
Близнаци
Рак
Лъв
Дева
Везни
Скорпион
Стрелец
Козирог
Водолей
Риби