От дълбоко психологичния роман „Кладенецът“ до ювелирните сборници „Депресията ме обича“, „България за начинаещи“ и „Гладни сърца“ – писателката и журналист Веселина Седларска отдавна е утвърдила мястото си в родната литература като майстор на късата форма и познавач на човешкото сърце. А историите ѝ сякаш спират света на пауза, за да попригладят все по-острите му ръбове.

Обичаната авторка отново ни загръща с мекото и уютно одеяло на своите думи в новия си сборник с разкази – „Животът е тълковен речник“. В тези 23 минивселени Веселина Седларска сякаш наистина създава тълковен речник за живота – в цялата му пъстрота и противоречие. Речник, който може да се ползва за ориентир по кривите пътеки на житейските търсения тогава, когато хората са лоши, но човекът – добър.

Историите зад всяко прозорче на тази чудата и шарена къщичка на думите ще ви се сторят реални и нереални, далечни и познати, смешни и абсурдни. Ще се срещнете с Тилилу и Мона Белучи, с поп Станчо, Фори Ретрото и султана, който е измислил ол инклузива. В едно тефтерче ще ви чака мъдростта за живота; ще се включите в референдума за бозата; ще откриете скритото значение на мушкатата, които сближават хората.

Защото в тълковния речник на Веселина Седларска думите нямат точни значения. Те успокояват и предупреждават, подвеждат и преподреждат света, разширяват го и едновременно с това го доближават до човешката душа.

В „Животът е тълковен речник“ писателката не спестява нищо на читателите си – оставя ги да преминат през месомелачката на депресията, да се сблъскат с гръмотевиците на тъгата, които сцепват времето на „преди“ и „след“. Но упътвайки ги с финия си и майсторски разказвачески талант, Седларска никога не престава да им показва светлината. Да използва надеждата като мотор, който задвижва машината на живота. И да рисува света не такъв, какъвто го виждаме, а какъвто се надяваме, че ще стане.

Историите в тази книга с голяма душа тичат по струните на човешкото сърце и с всяка нова крачка отключват различни стаи – на щастието и на сълзите, на носталгията, съчувствието и онова удивление към чудото на живота, което само добрата литература може да предизвика у читателя.

„Сърцата са огромни. Но не са еластични, както изглеждат. Не са и такива, каквито ги рисуват. Те са пещерата на кръвта. Тя влиза мътна от тъга в тази пещера и излиза бистра с надежда. Когато тъгата стане толкова голяма, че надеждата не стига да я изсветлява, пещерата пресъхва. Сърцето не е моторът, надеждата е.“

Из „Животът е тълковен речник“ от Веселина Седларска, откъс от книгата

ПО ПЪТЯ

Остави цветето и ела, седни до мен на пейката. Мише, чуваш ли?

– Ей сега. Това число е, когато татко се е родил, нали? А другото, когато стана звездичка, нали?

– Да, моето момиче.

– А тази чертичка между тях е, когато бяхме заедно, нали?

Толкова е животът, една чертичка.

– А катастрофата къде е?

– Тя е последната точица на чертичката. Да, точно там, където ти е пръстчето.

Може би ще вали, небето падна ниско.

– Вече можем да говорим за катастрофата и да не плачеш, мамо.

– Защото ти вярвам, че не го е боляло.

– Не може да те боли, ако няма време. Болката няма къде да застане, ако няма време. Чу се един гръм и това беше.

– Вярвам ти.

– Ти не беше там, а аз бях, трябва да ми вярваш. Времето може да е най-бързото и най-бавното нещо.

Когато беше малка, колкото Мишето, тя не усещаше времето. То се разстилаше, прегръщаше я, носеше я. Тогава времето имаше ръце. Сега има един часовник в стомаха, втори в сърцето и трети в ума. От мига, в който се събудеше, започваше да ги сверява, да ги навива, да наглася времената им за аларма. Да се вглежда в тях, докато точка по точка те отмерваха нейната чертичка. Сега времето има секундарник.

– Изпей ми една песничка, Мише.

– За буквичките или за зеленчуците?

– Буквите понякога са тъжни, зеленчуците винаги са полезни, нека да е за зеленчуците.

– Аз ям зеленчуци, ще порасна ли?

– Толкова много, че един ден няма да се побираш в сърцето ми и то ще се пръсне.

Сърцата са огромни. Но не са еластични, както изглеждат. Не са и такива, каквито ги рисуват. Те са пещерата на кръвта. Тя влиза мътна от тъга в тази пещера и излиза бистра с надежда. Когато тъгата стане толкова голяма, че надеждата не стига да я изсветлява, пещерата пресъхва. Сърцето не е моторът, надеждата е.

– Как щях да се казвам, ако бях момче.

– Михаил сигурно, пак щеше да си мишле.

– Прегърни ме, мамо, студено ми е.

– Ела, ела!

Прегръдката е битката на душите да преодолеят телата. Прегръдката е разговорът на сърцата.

– Когато вали, хората носят чадъри. А за вятър има ли измислено какво да се носи?

Вятърът е нещо, което трябва да бъде понесено. Ако няма за какво да се държиш, ще те отнесе. Ще те разнесе. Ако устоиш, ще ти донесе. Колкото по-невидимо е това, за което си се хванал, толкова повече то те крепи.

– Наистина излезе лош вятър. Ще тръгвам. Само да ви целуна.

Жената тръгва. Зад нея остават две плочи. На по-малката е написано Михаела, две близки години и една мъничка чертичка. Жената живее последната точка на тази чертица.