Меден месец на екзотична дестинация само часове след като си сключил брак с любовта на живота си… Този сюжет, сякаш излязъл от сценария на романтичен филм, се разгръща сред страниците на новия психологически трилър „Другата двойка“ от бестселъровата авторка Сара Дж. Нотън, която обаче ни доказва, че „и заживели щастливо завинаги“ далеч не е единственият възможен финал.

Мечтаното бягство далеч от реалността се оказва съвсем не толкова романтично и много по-смъртоносно от очакваното в този интелигентен, завладяващ и богато нюансиран трилър, който ще спечели любовта на почитателите на хитовия сериал на HBO „Белият лотос“.

Желаете ли да бъдете специални гости в петзвезден курорт в сърцето на виетнамския остров „Кон Сом“? Потегляйте на ваша отговорност…

Когато Аша Грейвни заминава на така дългоочаквания меден месец със съпруга си Оли във Виетнам, тя се надява, че това триседмично бягство ще бъде всичко, от което връзката им се нуждае. 

Оли е съпругът на мечтите ѝ – потомствено богат и пленителен мъж, чието минало коренно се различава от собственото ѝ детство в общинските жилища в бедняшките квартали на Лондон. И макар и напоследък все да изглежда погълнат от работата си, Аша вярва, че няколко седмици на плажа ще проветрят ума му. И всичко ще си дойде на мястото. 

Все пак комплексът „Мангово дърво“ има всички предпоставки да бъде уединеният оазис на спокойствието далеч от съвременния свят – без обхват, без мобилна връзка и интернет.

Но плажовете с копринен пясък, луксозните вечери и романтичната атмосфера не са единствените неща, които очакват Аша и Оли във Виетнам. Някой има други планове за перфектния им меден месец. Някой, който изчаква точния момент да превърне почивката в най-страшния кошмар.

Раят може да бъде истински затвор в умело изплетения роман на Сара Дж. Нотън, в който тайни от миналото и дълго поддържани лъжи изплуват от дълбините на тюркоазените води. 

Разтърсващ и зловещ, „Другата двойка“ е завладяващ психологически трилър, заключил в себе си страховито чувство за клаустрофобия, което само се засилва чак до напълно непредвидимия финал. 

Из „Другата двойка“ от Сара Дж. Нотън

ФРЕНСКО-ВИЕТНАМСКА БОЛНИЦА,

ХОШИМИН, ВИЕТНАМ

Понеделник, 3 октомври

Под водата съм. Но няма нужда да се паникьосвам. Мога да дишам нормално, като русалка. Усещам натиск върху тялото си, сякаш наистина съм на голяма дълбочина. Но въпреки това не е тъмно. Виждам дневна светлина през клепачите си. Може би гледам нагоре към повърхността. Тук долу е студено. Искам да изплувам отново на повърхността на водата. Започвам да ритам с крака.

Чува се дрънчене на метал и тялото ми потреперва.

Лежа по гръб в леглото. Не в нашето легло. Нашето нямаше да се тресе така. Тогава къде? Опитвам се да си спомня предишната вечер. Устата ми е пресъхнала, а главата ме цепи, така че трябва да съм била много пияна. Защо не сме вкъщи? Нещо случило ли се е? Обзема ме противно чувство на ужас. Пак ли сме се карали? Да не съм си тръгнала ядосана?

Тогава си спомням. Оженихме се. Трябва да сме били излезли да празнуваме. А после какво?

Намръщвам се, но май само половината ми лице се движи. Лявата страна ми се струва вдървена и насинена, сякаш някой ме е ударил. Паднала ли съм? Не би било за първи път, макар че не съм се напивала толкова много, откакто бях на двайсет и нещо.

– Оли?

Гласът ми е дрезгав, едва доловим и го задушава пристъп на кашлица, от който по лявото ми слепоочие пробягват светкавици от болка. Колко съм изпила? Оли в същото състояние ли е?

Потърсвам топлото тяло до моето, но ръката ми опипва несръчно хладния чаршаф и се хлъзва по ръба на матрака. Вече е станал. Дано да е отишъл да ми донесе препечени филийки и силно кафе. От дневната светлина клепачите ми са се осветили в тъмночервено. Сигурно е късно сутринта. Трябва да отворя очи, но знам, че ще боли, затова само лежа. Това не е нищо повече от махмурлук. Едно кафе и няколко таблетки болкоуспокояващо ще ме оправят. Оли е отишъл да ги донесе.

Но въпреки всичко – онова чувство на ужас.

Чувствам се така, сякаш съм направила нещо лошо. Какво съм направила?

Съсредоточавам се в опит да си спомня. В ума ми проблясват сцени от сватбата. Двамата с Оли режем тортата на поляната, хладният дървен подиум под босите ми крака, когато танцуваме, как вадя перлите от косата си една по една. А после други образи. Пъхам хлъзгаво бельо в страничния джоб на куфара си. Гледам надолу към облаци, които приличат на памук.

Меденият ни месец. На меден месец сме. Лежа в хотелско легло.

Потрепвам, когато отварям едва-едва очи. През пролуката нахлува ярка дневна светлина. Мигам ли, мигам и при всяко движение на клепачите главата ми пулсира, докато обстановката най-накрая започва да придобива форма.

Стаята е чисто бяла. Няма никаква украса, нито следи, които да говорят, че някога е била обитавана от хора, само голи бели стени, бял балатум на пода и бял окачен таван, разделен надве от една-единствена луминесцентна лампа. Най-минималистичната хотелска стая, която съм виждала. Обръщам болезнено глава. Оглеждам оборудването, мониторите, екраните с показания, тръбичките и кабелите.

Не е хотел.

Болница е.

Какво съм направила?

Коментирай »