Талантливата Деница Дилова („Дневният живот на нощните пеперуди”, „Безумецът от Таро”, „Тънкости на приготвянето”, „Перфектна колода“) се завръща с пророческия роман „Себеподобните“ –  любовно писмо и откровение към книгите и четенето.

В близкото бъдеще последствията от сегашното настояще са прострели пипалата си навсякъде, светът е Мета и там милиарди успяват да открият щастието. Изкуственият интелект е на път да заличи професии, да поеме юздите на образованието, а хората извън виртуалната реалност сякаш постепенно изпадат от обществените редици.

Сред тези несретниците се нареждат и онези вечно влюбени в книгите, отказващи да напуснат царството на литературата.

Там живее и младият учител Адриан Шулга – затворен и меланхоличен интелектуалец, чието сърце бие с ритъма на разлистена страница. И чийто единствен начин да опознава околните е да открива забравените им бележки в книгите, които заема от библиотеката.

Една случайно открита бележка го отвежда до мистериозната Виктория. Вико, която подобно на поезията, която така обича носи радостта и страданието. Която се появява и изчезва също така загадъчно, но променя живота на Адриан завинаги.

В книгата на тяхната история всеки читател чете различна история с различни герои.

Майсторски и оставяйки достатъчно свобода на читателя, Деница Дилова успява да съчетае безкомпромисен социален коментар към днешното общество и да предложи богата плетеница от произведения на изкуството, втъкани в повествованието.

Реалистична, безкомпромисна, мъдра и пропита с фина ирония, „Себеподобните“ оголва човека и доказва, че в която и вселена да се намира той, стремежът му към любовта и щастието няма да умре. И именно това е изкуството, което го възвисява.

Из „Себеподобните“ от Деница Дилова:

Земното тяло е като живак,
от който се отливат полускъпоценни камъни.
Всъщност това е може би един от етапите на процеса:
първо „топене“, след това „отливане“, на най-съкровеното
от всичко, съхранявано в паметта.
Роботът Александър отговаря на невронната мрежа Мери,
из Цикъла Приятелски разговори с роботи.

Станислав Белский

Беше най-обикновена зима, краят на февруари, Gucci тъкмо бяха пуснали поредния кибертоалет(нямаше и година от първите дигитални спортни обувки) – отровнозелен панталон, зелена блуза в десен „повтаряща се шарка“, унисекс, тъй като телата на мъжките аватари не се различаваха от женските. Цената да облечеш аватара си в това беше близо до хиляда евро. Ралф Лорън, Томи Хилфигър и Адидас също бълваха кибер­модни колекции за по-масовия вкус, но Gucci бяха първи във всичко и успяваха да са недостижим връх и в живота, и във Virtual Reality. Модният гигант, чиято история започваше преди началото на Втората световна война в едно ателие за обувки, днес образуваше голяма част от печалбата си чрез 3D цифровите изображения на дрехи и аксесоари.

Ако има някой, който си е въобразявал, че в Roblox няма да има бедни и богати, то най-вероятно освен беден, беше и глупав. Можеше за кратко да излъже системата, да се снабди със скъп тоалет, дори да се уреди в хубава метакооперация, но после съседите щяха да му разкажат играта, защото нямаше никога да припари до техните затворени клубове и общества и щеше да бъде низвергнат, както бе и тук сега на Земята. Както казваше Марк Фишър: По-скоро ще си представим края на света, отколкото края на капитализма. Не схващах защо трябва да пренасяме несъвършения си живот някъде другаде, но това е защото бях дори под средната класа нормално и както всички завиждах. Нямах пари за костюма на Gucci и аватарът ми щеше да скита пеша като прошляк, облечен в нещо, вероятно произведено в бившия Европейски съюз, докато покрай мен профучават виртуални версии на Maserati и Tesla. Бих бил разпознаваем по това, че в дясната си ръка щях да нося книга, за да изглеждам още по-глупаво, защото Мета измете първо книгите в ръка. Но това бе животът ми – абсурдна малка книж­ка в оскъден тираж.

Казват, че дигиталната ера постепенно ще доведе до смъртта на физическите библиотеки. Вероятно щях да доживея това, може би по тази причина киснех в библиотеката всяка свободна минута. Хората обичат да са свидетели на исторически събития, за които да разказват, тъй сякаш са тяхно лично постижение. (Да, сине, бях там, когато загинаха физическите библиотеки. Нищо не можехме да направим...) Всъщност единственото, което можех да направя по въпроса, беше да страдам. Да страдам и да чакам. Светът във вида, в който го заварих преди тридесет и шест години, щеше да приключи с последната кожена чанта на Gucci. Бях нещо като последен изпращач на библиотеките, в частност на Столична библиотека, исках да махам с кърпичка и да плача и всичко да бъде като във филмите, защото просто ми беше тъжно. Винаги е тъжно, когато една епоха си отива и след има-няма двайсет години осъзнаваме, че тя е била по-добра от тази, която е дошла, а тя пък ще е по-добра от идващата и така нататък, нещата се влошаваха правопропорционално. Библиотеката изчезваше и отстъпваше мястото си на нещо неуловимо, където обещаваха, че ще бъде запазено всичко за епохите след нас, знанието на хората щеше да отиде на сигурно място, но знае ли човек...

Нека първо видим какво се случваше във все още моята жива обител.

Столична библиотека, голяма и респектираща сграда, устояла на войни и режими, на дъжд и зной, привличаше всякакви обичайни и някои доста странни хора. В нея влизаха хора с интерес към четенето, които често си тръгваха с книги, които са заели. Разбира се, това, което изглеждаше, не беше това, което е. 9

Веднъж, докато разлиствах Монтен, една жена ми прошепна: Тук всички си приличат. Погледнах я какво държи в ръка – беше награбила алчно три книги на Нора Робъртс – една икона на моето време, на която се кланяха милиони жени. Да, има книги – има и читатели. Пиша, за да ме четат, пише Турние в Петкан, или дивият живот. И продължава: Ако знаех, че няма да намеря читател, нямаше да пиша. ... Мисля, че чи­тателят, който влиза в книжарницата, избира една книга, плаща за нея и ѝ посвещава определен брой часове, за да я из­чете, заслужава цялото ми уважение и благодарност. Така си беше, заслужавахме да ни уважават, но разбира се, това не се случваше. Никой не се интересуваше от читателите, освен библиотекарите, но и те все по-малко, все по-рядко...

Ние не бяхме секта, чиито членове не могат да живеят без книги – напротив. Обзалагам се, че имаше хора, които изобщо не четяха. Разбира се, че имаше и читатели, но всеки бе привлечен тук от някаква странна вътрешна сила, често различна от желанието за четене. Мога да причисля посетителите на библиотеката към различни групи, тъй като някои от тях притежаваха общи качества, които се набиваха на очи. Например групата на пенсионираните преподаватели, които четяха само есеистика, класика, философия и понякога мемоарите или разказите на някой техен колега (особено ако се е споминал на­скоро). Тези симпатични старци обменяха академична радост и беше приятно да ги подслушва човек. Няма как да не спомена читателите, които търсеха нови книги и за нищо на света не влизаха в залата с класиката. На тях писателите, родени пре­ди 1964 г., нямаше какво да им кажат. Според мен овехтяло­то тяло на книгата ги отвращаваше и физически не желаеха да се докосват до нея. Немалко бяха любителите на съкровена­та изповед и поезията – предимно жени. Чудесна група бяха сформирали обикновените, изстрадали хора, дошли да търсят някаква поука в книгите. Бедността е една добра причина, за да се чете, тъй като е леснодостъпно развлечение, освен това даваше самочувствие. Богати хора тук не влизаха, не казвам, 10

че не четяха, напротив, поръчваха книги по интернет. Не бива да пропускам групата с читателите на документалистика, група на мелодрамата (да го кажем както е – харесваха накрая на книгите да умират не лошите персонажи, а любимите им герои), групата на шампионите, които идваха с огромни списъци с топ 50 на френската литература, или топ 100 – книгите, които трябва да прочетете, преди да умрете (часовникът неумолимо тиктакаше), те си тръгваха с тонове книги. Да отдадем нужното на групата с криминалните маниаци, на чиито претенции едва смогваха писателите, феновете на хоръра, които на четене бяха доста смели, но иначе не смееха да припарят привечер на гробище, читателите със сериозни резерви към всяка книга, които избираха с часове и накрая не вземаха нищо, сякаш един грешен избор на книга би съсипал живота им, и може би бяха прави. Най-многобройни бяха читателите, които, ако на задната корица на книгата пишеше бестселър, веднага я вземаха. За тях се слагаха на задната корица ударни цитати от The Sunday Times и The New Yorker Magazine. А какво да кажем за групата на момичетата много-книги-нулев-резултат или за онези, дето следваха литература (бройката им беше голяма и това вдигаше много интелектуалното ниво на безработните, с което ползата от тази специалност се изчерпваше). Идваха и читатели, търсещи сериозна и задълбочена литература, такива, четящи само исторически книги, маниаци по руската литература, както и тези на Втората световна война. Наблюдавах хора, които влизаха драматично, с очевидно лични проблеми, не знаеха за какво са дошли, търсеха препоръки от библиотекарките и след като чуеха заглавията, с неохота вземаха две книги и си тръгваха с още по-мрачен вид. Пубертетите, които търсеха любовни сцени из цялата световна литература, бяха направо симпатични на целия този депресиращ фон. Редовни посетителки бяха няколко трийсетгодишни превземки, които идваха да говорят високо, за да чуем какво са преживели с тази или онази книга. Веднъж читател попита имат ли други книги с червена корица. Трябва да отделим и нужното внимание на цялата останала гмеж – клептоманите, хората, които влизаха, за да се стоплят през зимата, или да постоят на хладно в летните жеги, почитателите на обществени сгради и институции, тези, които имаха да убият петнайсет минути до някаква среща в близост до Столична библиотека, алкохолиците, тук до тях може би е мястото на писателите, те идваха да погледнат дали някой им взема книгите, най-накрая поставям просяците... и себе си. Моят случай беше единствен, онова, което ме караше да влизам, не ме приобщаваше към нито една от споменатите групи. Хората си мислят, че ако скрият нещо в книга, никой няма да го намери или няма да му обърне внимание. Е, не беше точно така, оказа се, че имам талант за тия неща. Може да се каже, че в една и съща пещера всички посетители намирахме различ­ни съкровища. Като изключим персонала и охраната – общо взето, бяхме това. За малко да пропусна: охраната – чичко в пенсионна възраст с униформа, се грижеше за спокойствието и сигурността на читателя предимно чрез зяпане през прозореца и четене на пресата. Беше ли спокоен читателят и беше ли на сигурно място тук? Тези неща са много относителни.

Загиваше ли тази институция? Ако гледахме ентусиазма на работещите там и заплатите им – да. Но пък читатели все още имаше и човекопотокът си течеше, без да намалява. Притесняваше ме, че директорката изглеждаше като тези жени, които си умираха да им възложат организирането на някакво погребение, и твърде вероятно беше да се случи точно това. Едно бе сигурно, в библиотеката бях цар или поне се чувствах такъв. Вътре ме обгръщаше магия, каквато никъде другаде не откривах. В тишината на библиотеката усещах агонията на един отиващ си живот. След като излезех оттам, осъзнавах, че съм обикновен самотник, безсмислен и скучен. Навън новият електронен свят бе шумен и креслив. Като врясъка на новородено, което е гладно и иска внимание и грижа, заявява, че вече е тук и ще опита да създаде своя империя. Ако закриеха моята любима институция, бях свършен. И трябваше да се направи нещо по въпроса.