„Диада” – вторият пълнометражен филм на актрисата и режисьор Яна Титова –излиза на голям екран на 10 ноември 2023 г., но вече триумфира с 4 приза на „Златна роза“ и се превърна в едно от най-очакваните заглавия на родния киноекран.

Междувременно заедно с дългоочакваната премиера на филма в книжарниците се появява и романът „Диада“ – впечатляващият със стил и майсторство литературен дебют на Яна Титова. Книгата може да се чете самостоятелно и разгръща противоречивия свят на 16-годишно момиче, чиято най-голяма мечта е да има семейна топлина и бъдеще.

Дида е само на 16, но вече има свои правила, благодарение на които оцелява в джунглата от порядки на малък град някъде в България. Тези правила са прости и ефективни и я водят все по-близо до сбъдването на заветната ѝ мечта – да замине при майка си в Америка и да следва рисуване. За да я постигне, тя трябва само да премине през един съвсем обикновено майски ден. И да се изправи пред истината.

Ден, в който Дида ще открие, че Огледалният свят, в който живее, е също толкова чуплив, колкото каноните на заобикалящото я общество.

Ден, в който една-единствена дума пулсира натрапчиво в мозъка ѝ като все още жива пъпна връв:

МАМА

В този напрегнат, различен и безмилостен разказ ще откриете, че човек е способен на почти всичко в името на обичта. И ще се озовете на ръба – там, където започват мечтите и адът свършва. Или точно обратното…

„Диада“ – книгата и филмът – са достойният български отговор на „Спасителят в ръжта“ за днешните тийнейджъри и ще стартират диалог, от който обществото ни сякаш отдавна се нуждае.

"Яна Титова е белязана с дарбата да разказва по оня магичен начин, който не се придобива, а е вграден по рождение. Малцина са улучените с този дар и за него се плаща скъпо – носещите го са призвани да виждат, да разбират и да лекуват света, като го разказват."
Веселина Седларска

В основния актьорски състав на „Диада“ влизат и редица любими актьори като Иван Бърнев, Силвия Лулчева, Стоян Дойчев, Ирмена Чичикова, Цветан Алексиев, Васил Бинев, Жаклин Дочева и други.

Филмът е заснет в Ямбол през лятото на 2022 година. Операторската работа е дело на Мартин Балкански.

Из „Диада“ от Яна Титова, откъс от книгата

Първото нещо, което си спомняше за себе си, беше как гледа една бримка на крака си. Беше обута в розов детски чорапо­гащник, а бримката водеше до огромна дупка, от която се стичаше кръв и мръсотия. Спомняше си, че не изпитваше болка, или може би изпитваше, но нямаше право да го по­казва. Не си спомняше защо обаче. Стискаше млечните си зъби толкова силно, само и само да не издаде звук. Защо трябваше да мълчи? Защо беше толкова важно да не плаче?

Не си спомняше.

И тази сутрин, както всички останали, Дида се събуди рано. Две неща мразеше истински. Да си губи времето в сън. И хлебарки. Напомняха ѝ за нея самата. Беше прочела някъ­де, че хлебарките имат множество мозъци в цялото си тяло и затова могат да оцелеят без глава още три месеца. И на нея често ѝ се случваше да оцелява без глава, без крака, без очи, без устни, без език. Изключваше. И така оцеляваше. Видеше ли хлебарка, веднага я смазваше – цялата. Обичаше да чува как пука и хруска. Представяше си как всичките ѝ малки кости (имаше ли изобщо кости тази гадина) се пръскат на милиони миниатюрни пукащи се балончета като онези дъв­ки Шок. Всеки път, когато хапнеше такава дъвка, Дида си представяше, че яде хлебарка. Че сокът на това противно животно се пръска в устата ѝ, а тя дъвче, дъвче, дъвче. Смо­таната дъвка за секунди се е втвърдила като труп в устата ѝ, а тя полага огромни усилия да спраска всички мозъци на тази гадина, на която вече дори сокът ѝ се е изпарил. Пред­ставяше си, че така светът се е отървал от още една долно­пробна хлебарка, която сигурно щеше да произведе множе­ство, множество посредствени хлебарчици. Нека мрат! Не искаше да има други като нея. Искаше да е единствена.

Днешният ден май щеше да бъде различен. Имаше ня­какво хубаво предчувствие, някакъв странно приятен гъдел в корема. Събуди се цялата лепнеща от пот и превъзбудено изтръпнала между краката. Дида винаги спеше гола. Дали за да усеща собственото си тяло, дали за да дразни баща си, или просто защото така се чувстваше най-много себе си. Гола и без нищо, което да прикрива същността ѝ… Без грим, без дрехи, без гривнички и джунджурийки. Така както май­ка я е родила, егати клишето.

Майка ѝ…

Беше много, много топло. Прекалено топло за края на май. Последният петък… Още малко и щеше да е приклю­чила с всичко тук. Още съвсем малко.

***

Стаята на Дида беше лишена от всякакъв ред. Това из­речение си го измисли като малка и много си го харесваше! Да, стаята ѝ беше лишена от всякакъв ред, но само привид­но. Всъщност Дида много добре знаеше кое къде е. Всяко нещо си имаше своето място. Хаосът ѝ трябваше. Имаше нужда от него, за да ѝ напомня всяка секунда, всяка минута, къде живее и колко много иска да се махне оттам. Никога не чистеше – заради същото. Переше само когато вече няма какво да носи. Искаше да види купчината с мръсни дрехи и да си припомни – същото.

Не че можеше да забрави.

Това беше всичко, за което мислеше, откакто стана на 13.

Дида се вдигна от леглото и погледна напред. Беше от­ворила вратата на балкона и оттам се виждаше небето. Адът е точно под небето, адът е точно под небето, адът е точ­но под небето!

Всяка сутрин си го повтаряше. Беше ѝ станало нещо като мантра. Повтаряше го не за да се депресира. Напротив. Този цитат ѝ даваше сила, даваше ѝ смелост. Тя често си я допълваше така: Адът е точно под небето, особено в Бълга­рия. Дида се усмихна. Забавляваше я тази мисъл. Мечтаеше за момента, в който ще се издигне над ада и ще…

Спри, спри спри! Не мислиш за това, никога не мислиш за това, никога не си го представяш.

Обичаше да говори със себе си. Да е коректив сама на себе си. На никого другиго не би позволила да ѝ прави забе­лежка или да ѝ дава съвети. Вярваше само на себе си. Разчи­таше само на себе си… Откакто стана на 13.

Отиде в банята. Тръбите бяха толкова ръждясали, колко­то стар беше блокът.

Нищо!

Те също помагаха да си напомня онези важни неща. Вони на разложен чесън от тоалетната. Нищо! Чешмата до­садно капе, а в мивката се е образувало зеленясало островче от постоянно течащата вода.

Нищо!

Пастата за зъби е отдавна изсъхнала.

Нищо!

Плочките са смрадливи и зелени. Ама не като тревата, а като някоя блатна, почти умряла дебела жаба. Такава, която не може вече да върви, даже не може да кряка. Стои на едно място и жива се разлага. Колко много плочки – колко много жаби я гледат всеки ден.

Нищо!

Водата от душа – колкото и запушени дупки да има – ви­наги я успокоява. Приятно е – маха всичко. А когато се сти­ча по лицето ѝ и тя отвори очи, дори жабите не се виждат… размиват се и всъщност приличат на зелен водопад.

Водата.

Има нещо пречистващо в нея. Дида наистина обожа­ваше да се къпе. Дори и със студена вода. Представяше си водопад. Тя е под него, а пред нея жабите вече са се превър­нали в гора от зелени борови дръвчета. Водопадът я облива и тя се чувства едно с природата. Дали наистина има такива места… Дида се къпеше всеки ден. Всяка сутрин – душ. Не можеше да си позволи да мирише, не можеше да си позволи да даде повод на някого да я дискредитира. Да ѝ намери сла­бо място и да я направи уязвима. Не, не можеше.

Затова – всяка сутрин душ! Всяка сутрин си мие тялото и косата. Всяка сутрин.

Правило!

Откакто се помнеше, измисляше правила. Даже не беше разбрала кога започна. Но беше обещала пред себе си вина­ги да ги спазва. Разбира се, това далеч не се отнасяше за пра­вилата в училище или в обществото. Не. Това се отнасяше само за нея! Нейните собствени правила.

САМА определяше съдбата си.

САМА решаваше какво да прави.

Коментирай »