След над 35 години проучвания на Втората световна война един от най-авторитетните историци Макс Хейстингс успява да обедини не само най-важните военни сблъсъци и политически решения от периода, но и съдбите на обикновените хора, принудени да се изправят пред немислими изпитания, завършили със смърт за най-малко 60 милиона души.

Внушителното еднотомно издание „Светът във война. 1939-1945“ се появява и на български в превод на Марин Загорчев (изд. „Сиела“), за да предложи строен и дълбоко аналитичен разказ за конфликта, но и за да разкрие човешкото лице на войната – да обрисува пълнокръвен портрет на най-мащабната до момента и несравнима в своя обхват и дълбочина човешка трагедия.

Освен да зададе хронологичната рамка и да отрази „голямата картина“, контекста на събитията, тази книга успява да предаде докосващите истории на обикновени хора от всички страни на фронта и в тила. Това са  войници, моряци, пилоти; екзекутори от СС и жители на Ленинград; японски камикадзета или азиатски цивилни – един цял свят във война, в който почти всеки е засегнат.  Щателно са проследени и големите теми като първоначалните успехи на германците и японците, решаващите мигове на промяна на баланса на силите и обратното броене до разгрома на Третия райх и хвърлянето на двете атомни бомби над Хирошима и Нагасаки.

Хейстингс хвърля светлина и върху по-непознати страни на глобалния конфликт , които не са разглеждани така изчерпателно през десетилетията – като войната между Съветския съюз и Финландия или Бенгалския глад през 1943–1944 г., за който Джавахарлал Неру пише, че е „последната епитафия на британското господство в Индия“. 

Изключително информативна, но и написана с прецизна елегантност, „Светът във война. 1939-1945“ е истински венец на модерната историческа наука. Това е книга, от която може да се почерпят както основни знания, така и задълбочени подробности за Втората световна война.

Из „Светът във война. 1939-1945“ от Макс Хейстингс, откъс от книгата

Въведение

Тази книга е главно за човешките преживявания. Мъже и жени от десетки държави са се мъчили да намерят подходящите думи, за да опишат случилото се с тях през Втората световна война, надхвърлящо всичко, което са познавали дотогава. Мнозина прибягват до клишето: „Целият ад се изсипа“. Тъй като фразата се среща твърде често в описанията от очевидци на битки, въздушни нападения, кланета и потопявания на кораби, от дистанцията на времето сега тя може би звучи банално. И все пак в едно важно отношение думите улавят същността на борбата за оцеляване на стотици милиони хора, изтръгнати от мирния си, подреден живот, за да се изправят пред изпитания, в много случаи продължили с години и завършили със смърт за най-малко шейсет милиона души. Между септември 1939 г. и август 1945 г. в резултат на световната война са загивали средно 27 000 души на ден. Впоследствие някои оцелели откриват, че начинът, по който са се държали по време на изпитанията, ще определя положението им в техните общества до края на живота им, за добро или за лошо. Онези, които са се сражавали смело, се покриват със слава, благодарение на която си осигуряват високи държавни постове или изгодни финансови позиции. И обратно, трийсет години по-късно в бара на един лондонски клуб ветеран от Гвардията коментира за виден консервативен държавник: „Не е лош човек този Смит. Жалко, че избяга през войната“. Холандско момиче, израснало през 50-те години на XX век, забелязва, че родителите ѝ категоризират всички съседи в съответствие с начина, по който са се държали по време на германската окупация на Нидерландия.

Британските и американските пехотинци остават ужасени от преживяното в продължилата единайсет месеца кампания в Северозападна Европа през 1944–1945 г. Руснаците и германците обаче се бият непрекъснато в продължение на близо четири години при много по-лоши условия и с много по-тежки жертви[1]. Някои народи, играли само незначителна военна роля, губят много повече хора в сравнение със западните съюзници: при японската окупация на Китай между 1937 и 1945 г. загиват поне пет милиона души; Югославия, където наред с окупацията от силите на Оста се води гражданска война, губи повече от един милион свои граждани. Мнозина стават свидетели на зрелища, сравними с представите на ренесансовите художници за ада, в който отиват грешниците: човешки същества, разкъсани на парчета месо и кости; градове, сринати до основи; подредени общности, раздробени на фрагменти. Почти всичко, което цивилизованите народи са приемали за даденост в мирно време, е заличено – най-вече очакването, че са защитени от насилие.

Невъзможно е да се опише в една книга необятността на войната – най-монументалното събитие в човешката история. Тъй като вече съм описал отделни нейни аспекти в осем други книги, най-значителните от които са Bomber Command („Командване Бомбардировачи“), Overlord („Операция „Овърлорд“), Armageddon („Армагедон“), Nemesis („Възмездие“) и Finest Years („Най-добрите години“), тук се стремя да не повтарям вече описаните факти и анализите на големи събития. Например, след като посветих цяла глава в Nemesis на хвърлянето на атомните бомби над Хирошима и Нагасаки през 1945 г., изглежда излишно отново да излагам същите аргументи. Тази книга задава хронологичната рамка и има за цел да очертае и отрази „голямата картина“, контекста на събитията – читателят ще придобие обща представа за случващото се в света между 1939 г. и 1945 г. Основната цел обаче е да се осветли значението на конфликта за множество обикновени хора от различни общности, както активни, така и пасивни участници – въпреки че разликата често пъти е размита. Дали например жена от Хамбург, която е подкрепяла горещо Хитлер, но загива през юли 1943 г. при бомбардировките на съюзническата авиация, е съучастничка във вината на нацистите за войната, или невинна жертва на зверско нападение?

В търсенето на човешкото лице на историята, където е възможно, без да губя последователността на разказа си, обикновено пропус-кам подробности като точните названия на военните подразделения и описания на всички маневри на бойното поле. Картите умишлено са обобщени, а не подробни; снимките изобразяват обикновени хора, а не военачалници. Опитал съм се да създам глобален портрет: стратегическият наратив набляга на аспекти на конфликта, които не съм разгледал другаде и за които чувствам, че може да се разкаже повече – например преживяното от индийския народ – за сметка на други, които са описани достатъчно изчерпателно, като Пърл Харбър и битката за Нормандия.

Еврейският геноцид е най-съгласуваното мероприятие за практическо прилагане на нацистката идеология. В Armageddon съм описал подробно изпитанията на затворниците в концентрационните лагери и затова тук разглеждам еволюцията на Холокоста от нацистка гледна точка. Понастоящем на Запад битува схващането, че войната се е водила заради евреите, и затова се налага изрично да подчертая, че това не е така. Въпреки че Хитлер и неговите последователи обвиняват евреите за всички проблеми на Европа и Третия райх, истинската борба на Германия със Съюзниците е за власт и господство в Северното полукълбо. Страданията на еврейския народ под нацистка власт не вълнуват особено Чърчил и Рузвелт по време на войната, а още по-малко (както може да се очаква) Сталин. В крайна сметка около една седма от всички жертви на нацизма и почти една десета от всички загинали във войната са евреи. Но по това време Съюзниците разглеждат гоненията срещу евреите само като част от всички вреди, нанесени от Хитлер – и дори днес руснаците все още възприемат Холокоста по този начин. Ограниченото внимание, което Съюзниците отделят на зверствата срещу евреите по време на войната, е източник на разочарование и гняв сред информираната еврейска общност още тогава и предизвиква силно възмущение до наши дни. Важно е обаче да признаем, че между 1939 и 1945 г. съюзническите държави гледат на борбата предимно от гледна точка на заплахата, която Оста представлява за техните собствени интереси, с каквито и възвишени и благородни изразни средства да ги описва Чърчил.

Една от най-важните истини за войната, както и за всички човешки дела, е, че хората винаги тълкуват случващото се с тях само в контекста на собствените си обстоятелства. Фактът, че обективно и статистически страданията на някои хора са по-малко ужасни от тези на други другаде по света, няма никакво значение за самите засегнати. За британски или американски войник, подложен на минометен обстрел, докато другарите му загиват около него, би изглеждало кощунство, ако някой му каже, че руските жертви са многократно по-големи. Би било обидно да кажеш на гладен французин или дори на английска домакиня, потисната от оскъдността на дажбите, че в обсадения Ленинград гладуващите се изяждат един друг, а в Западен Бенгал продават дъщерите си. Малцина преживели нападенията на „Луфтвафе“ над Лондон през 1940–1941 г. биха се утешили, ако знаят, че по-късно германският и японският народ ще понесат с пъти по-големи загуби и безпрецедентно опустошение от съюзническите бомбардировки. Задължение и привилегия на историците е да прилагат този вид сравнителен анализ по начин, който не може да се очаква от участниците в събитията. Почти всеки, засегнат от войната, е страдал в една или друга степен. Тема на тази книга са различният мащаб и характер на тези страдания. Но знанието, че други хора са имали по-лоша съдба от неговата, не помага на пострадалия да понася по-стоически несгодите.

Някои аспекти на военновременния опит са почти универсални: страхът и скръбта; мобилизацията на млади мъже и жени, принудени да водят несвойствен за тях живот, коренно различен от този, който са избрали, често с оръжие, а в най-лошия случай – като роби. Бумът на проституцията става трагично глобално явление, което заслужава да му се посвети отделна книга. Войната предизвиква масови преселения. Някои от тях са организирани: половината население на Великобритания е принудено да смени жилището си през този период, а мнозина американци започват нова работа на чуждо място. Другаде обаче милиони са изтръгнати от родните си общности при ужасни обстоятелства и се сблъскват с изпитания, от които често пъти не оцеляват. „Живеем в странни времена – пише неизвестна берлинчанка на 22 април 1945 г. в един от големите дневници на войната. – Преживяваме историята от първа ръка, сюжети за все още ненаписани сказания и все още неизпети песни. Но погледната отблизо, историята е много по-грозна – само трудности и страхове. Утре ще отида да потърся коприва и да взема малко въглища.“1

Преживяното на бойните полета е различно за представителите на различните нации и бойни подразделения. Във всяка армия пехотинците винаги са били изложени на много по-големи опасности и трудности, отколкото поддържащите войски. Американските въоръжени сили претърпяват обща смъртност от едва пет на хиляда военнослужещи; огромното мнозинство от войниците са изложени на не по-голям риск от обикновения цивилен. За сравнение – през целия период на войната 17 000 американски войници губят крайници на бойното поле, докато в родината 100 000 работници претърпяват ампутация в резултат от трудови инциденти. Мъжете, които трябва да се сражават, когато армиите им отстъпват, страдат по-тежко от онези, които печелят победи; съюзническите войници, станали свидетели на бойните действия едва през 1944–1945 г., имат далеч по-добри шансове за оцеляване, отколкото, да речем, пилотите и подводничарите, влезли във войната по-рано, когато късметът не е на тяхна страна.

Тази история подчертава гледните точки и преживяванията на ниските нива на йерархията, отразявам гласовете на малките хора, а не на големите играчи – писал съм достатъчно за военачалниците от 1939–1945 г. в много други книги. Дневниците и писмата от това време документират какво са направили и претърпели хората, но в повечето случаи не отразяват мислите им – а последното би било много по-интересно, но е и много по-неуловимо. Очевидното обяснение е, че повечето войници са били млади и незрели – изпитвали са крайна възбуда, ужас и трудности, но малцина са имали емоционалната енергия за размисъл, защото са били вглъбени в непосредственото си физическо обкръжение, нужди и желания.

От ключово значение е, че само малък брой национални лидери и военачалници са знаели нещо за нещата извън непосредственото им полезрение. Цивилните са живели в мъгла от пропаганда и несигурност, не по-малко гъста във Великобритания и САЩ, отколкото в Германия и СССР. Бойците на фронтовата линия са оценявали успеха или неуспеха на своите командири по броя на жертвите и спечелените или изгубени територии. Това обаче са понякога неадекватни показатели: по време на кампанията при Лейте на Филипините батальонът на редник Ерик Дилър остава отрязан от основната американска армия в течение на седемнайсет дни, но той осъзнава сериозността на положението на своята част едва когато ротният му командир му го обяснява след войната2.

Дори привилегированите да имат достъп до секретни данни, получават само фрагменти от целия огромен пъзел от информация. Нап-ример Рой Дженкинс, който по-късно става британски държавник, разшифрова германски радиосигнали в „Блечли парк“. Той и колегите му отлично съзнават важността и неотложността на работата, която вършат, но противно на впечатлението, създадено от сензационните филми за „Блечли“, никой не им казва нищо за значението и отражението на приноса им. Очаквано, тези ограничения са още по-големи от другата страна на фронта: през януари 1942 г. Хитлер е убеден, че твърде много хора в Берлин са прекалено добре информирани. Затова постановява официалните служители на Абвера да получават само тази информация, която е непосредствено необходима за работата им. Забранено им е да слушат вражески радиопредавания, което се превръща в значителна спънка за разузнавателните служби3.

Винаги ме е увличало сложното взаимодействие на лоялност и съпричастност по целия свят. Във Великобритания и Америка увереността, че нашите родители, баби и дядовци са подкрепяли „добрата война“, е толкова дълбоко вкоренена, че често забравяме, че на много други места възприятията на хората далеч не са толкова еднозначни: поданиците на колониалните сили и най-вече четиристотинте милиона жители на Индия не виждат голяма полза в поражението на Оста, ако все така ще трябва да търпят британското владичество. Много французи воюват ожесточено срещу Съюзниците. В Югославия съперничещите си фракции са много по-ангажирани в гражданска война една срещу друга, отколкото да защитават интересите било на Съюзниците, било на Оста. Огромен брой поданици на Сталин прегръщат възможността, която им предлага германската окупация, за да вдигнат оръжие срещу омразния московски режим. Всичко това не подлага на съмнение справедливостта на съюзническата кауза, а просто подчертава факта, че Чърчил и Рузвелт не са били най-привлекателната компания.

Може би ще бъде полезно да обясня как е написана тази книга. За начало препрочетох „Светът на оръжие“ на Герхард Вайнберг и „Тоталната война“ на Питър Калвокореси, Гай Уинт и Джон Причард, може би двете най-добри истории на войната в един том. После съставих схематичен разказ, като подредих най-важните събития в стройна последователност, и наложих върху него плътта на свидетелските разкази и собствените си разсъждения. Когато завърших черновата, прегледах някои други по-нови, блестящи описания на конфликта: „Защо Съюзниците спечелиха“ на Ричард Овъри, „Арени на войната“ на Алън Милет, „Има война за спечелване“ на Уилямсън Мъри и „Моралната борба“ на Майкъл Бърли. Така преразгледах собствените си коментари и заключения в светлината на техните.

Когато беше възможно, предпочитах относително неясните разкази на очевидци пред стройно систематизираните мемоари – като пропуснах например четива като „Последният враг“ на Ричард Хилъри и „Разквартируван на сигурно място тук“ на Джордж Макдоналд Фрейзър. Д-р Люба Виноградова, която изследва руските ми източници през последното десетилетие, отново подбра и преведе много лични разкази, дневници и писма за тази книга. Сирина Сисънс преведе хиляди думи от италиански мемоари и дневници, защото мисля, че хората на Мусолини не са достатъчно представени в повечето изследвания на англосаксонски автори. Проучих непубликувани полски източници в архива на Имперския военен музей и Лондонския институт „Шикорски“. Отново съм задължен на д-р Тами Бидъл от Американския военен колеж в Карлайл, Пенсилвания, за идеите и документите, събрани при нейните собствени изследвания, които тя щедро сподели с мен. Различни приятели, най-вече професор сър Майкъл Хауърд, д-р Уилямсън Мъри и Дон Бери, бяха така любезни да прочетат ръкописа ми и да направят безценни корекции, предложения и коментари. Доайенът на британските военноморски историци професор Никълъс Роджър от колежа „Ол Соулс“ в Оксфорд прочете главата за британските морски операции, което бе от голяма полза за крайния ми текст. Ричард Франк, водещ съвременен американски специалист по история на Тихоокеанския регион, намери тревожно дълъг списък от шокиращи грешки в черновата ми, за което съм му дълбоко благодарен. Никой от тези хора, разбира се, не носи отговорност за моите умозак-лючения и грешки.

Основният стремеж на всеки писател, пишещ повече от шейсет и пет години след края на войната, е да изложи личния си поглед, а не изчерпателен разказ за това най-велико и най-ужасно от всички човешки начинания, което не спира да вдъхва страхопочитание и благодарност, че в наши дни са ни спестени подобни ужаси. През 1920 г., когато полковник Чарлз Корт Репингтън, военен кореспондент на „Дейли Телеграф“, публикува бестселър за току-що завършилия световен конфликт, критиците обявяват избраното от него заглавие – „Първата световна война“ – за зловещо и безвкусно, защото предполага, че ще има друга. Ако озаглавя тази книга „Последната световна война“, би било като да дърпам дявола за опашката, но поне съм сигурен, че никога повече в историята милиони въоръжени мъже няма да се избиват на европейските бойни полета, както през 1939–1945 г. Бъдещите въоръжени конфликти ще бъдат съвсем други и мисля, че не е прибър-зано оптимистично да предположа, че няма да бъдат толкова ужасни.

Макс Хейстингс
Чилтън Фолиат, Бъркшир, и Камоги, Кения, юни 2011 г.

1.

Полша е предадена

Макар че Адолф Хитлер вече е решен да води война, дори след нахлуването в Полша през 1939 г. световният конфликт все още може да бъде избегнат, както избухването на Първата световна война не е било неизбежно след убийството през 1914 г. на австро-унгарския престолонаследник, ерцхерцог Франц Фердинанд. Великобритания и Франция нямат нито желание, нито средства да предприемат ефектив­ни бойни действия, за да изпълнят гаранциите за закрила, които са дали по-рано на поляците. Официалното обявяване от тяхна страна на война на Германия е жест, който дори някои от най-ревностните антинацисти смятат за глупав, защото е безполезен. За всички други участници в бойните действия, освен за самите поляци, борбата за­почва бавно – едва на третата година гибелта и разрушението, обхва­нали целия свят, достигат чудовищните размери, които продължават да поддържат до 1945 г. Дори Хитлеровият Райх отначало не е добре подготвен да генерира интензивността на насилието, необходима за смъртоносния сблъсък между най-могъщите нации на света.

През лятото на 1939 г. романът на Маргарет Мичъл за стария аме­рикански Юг „Отнесени от вихъра“ се радва на голяма популярност в Полша. „Звучеше като пророчество“ – пише полската читателка Рула Лангер1. Малцина нейни сънародници се съмняват в неизбежността на конфликта с Германия, защото Хитлер ясно е обявил завоевател­ните си намерения. Пламенно патриотично настроеният полски народ реагира на нацистката заплаха със същия висок дух, както обречените млади мъже от Конфедерацията през 1861 г. „Като повечето от нас, и аз вярвах в щастливия край – спомня си един млад пилот на изтреби­тел. – Искахме да се бием, бяхме ентусиазирани и нямахме търпение да се случи по-бързо. Не вярвахме, че може да стане нещо толкова катастрофално.“

Когато лейтенант Ян Карски получава повиквателна за мобилизация на 24 август, сестра му го съветва да не взема прека­лено много дрехи. „Няма да ходиш в Сибир – казва тя. – До месец ще се върнеш у дома.“

Поляците демонстрират голяма склонност към фантазии. Атмос­фера на въодушевление завладява баровете и кафенетата на Варшава – град с барокови красоти и двайсет и пет театъра, който жителите му са провъзгласили за „Източен Париж“. Репортер на „Ню Йорк Таймс“ пише от полската столица: „Като слушаш как говорят хората, ще си помислиш, че не Германия, а Полша е великият индустриален колос“. Външният министър на Мусолини, неговият зет граф Галеацо Чано, предупреждава полския посланик в Рим, че ако страната му се противопостави на териториалните претенции на Хитлер, ще се окаже сама и „бързо ще се превърне в руини“5. Посланикът не възразява, но заявява уклончиво, че „евентуален успех... би могъл да направи Пол­ша по-силна“. Във Великобритания вестниците на лорд Бийвърбрук заклеймяват като провокативно опълчването на Варшава срещу зап-лахите на Хитлер.

Трийсетмилионната полска нация, включваща почти един милион етнически немци, пет милиона украинци и три милиона евреи, съще­ствува в границите, установени от Версайския договор, едва от двайсет години. Между 1919 и 1921 г. Полша воюва срещу болшевиките, за да утвърди независимостта си след дългогодишно руско господство. До 1939 г. страната се управлява от военна хунта, макар че, както изтъква историкът Норман Дейвис, „въпреки всички трудности и несправед­ливости в Полша там няма нито масов глад и масови убийства като в Русия, нито залитане по зверските методи на фашизма и сталинизма“6. Най-грозната проява на полския национализъм е антисемитизмът, из­разяващ се в квоти за евреи при кандидатстване в университет.

В очите както на Берлин, така и на Москва полската държава дължи своето съществуване единствено на благоволението на Съюз­ниците през 1919 г. и е нелегитимна. В секретен протокол на нацист­ко-съветския пакт за ненападение от 23 август 1939 г. Хитлер и Ста­лин се споразумяват за разделянето и унищожаването на независи­ма Полша. Макар че гледат на Русия като на свой исторически враг, поляците не подозират за непосредствените съветски планове и се съсредоточават в усилията да осуетят тези на Германия. Те съзнават, че зле оборудваната полска армия не може да победи Вермахта, и за­това единственото, на което се надяват, е англо-френска офанзива на запад, която да раздели германските сили. „С оглед на безнадеждната военна ситуация на Полша – пише посланикът на страната в Лондон граф Едуард Рачински – основната ми задача е да гарантирам, че няма да се въвличаме във война с Германия, преди да получим непосред­ствена помощ от нашите съюзници.“

През март 1939 г. британското и френското правителство дават гаранции, закрепени в последващи договори, че в случай на германска агресия срещу Полша ще се намесят на нейна страна. Ако се случи най-лошото, Франция обещава на военното ръководство във Варша­ва, че армията ѝ ще атакува линията „Зигфрид“ на Хитлер в рамките на тринайсет дни от обявяването на мобилизация. Великобритания обещава незабавна бомбардировъчна офанзива срещу Германия. Уве­ренията на двете велики сили са пълно безочие, защото нито една от тях няма ни най-малко намерение да ги изпълни: целта на гаранциите е повече да разколебаят Хитлер, отколкото да предоставят надеждна военна помощ на Полша. Това са жестове без съдържание, но въпреки това поляците решават да им повярват.

Макар Сталин да не е точно съюзник на Хитлер, сделката на Мос-ква с Берлин го прави съучастник на нацистката агресия. След 23 ав­густ светът става свидетел как Германия и Съветският съюз действат в съгласие, като две лица на тоталитаризма. Заради окончателното раз­пределение на силите в края на войната през 1945 г., когато СССР е в лагера на Съюзниците, някои историци приемат следвоенното само­определение на Съветския съюз като неутрална сила до 1941 г. Това е заблуда. Въпреки че се страхува от Хитлер и очаква рано или късно да воюва с него, през 1939 г. Сталин взема историческо решение да под­крепи германската агресия в замяна на подкрепа от нацистите за соб­ствената програма на Москва за териториално разширяване. Каквито и извинения да изтъква съветският ръководител по-късно и въпреки че армията му никога не се бие на една страна с Вермахта, нацистко-съветският пакт закрепва сътрудничество, което продължава, докато Хитлер не разкрива истинските си цели с операция „Барбароса“.

С московския договор за ненападение и последвалия Договор за приятелство, сътрудничество и демаркация от 28 септември двамата главни тирани в света се задължават да подкрепят взаимните си амби­ции и да се въздържат от враждебни действия помежду си, за да съсре­доточат усилията си другаде. Сталин подкрепя експанзионистичната политика на Хитлер на запад и дава на Германия жизненоважна ма­териална помощ – нефт, царевица и полезни изкопаеми. Нацистите, макар и неискрено, признават съветските амбиции по източната им граница, включително претенциите върху Източна Финландия и бал­тийските държави в допълнение към голям дял от унищожената Пол­ша.

Хитлер планира да започне Втората световна война на 26 август, само три дни след подписването на нацистко-съветския пакт. На 25-и обаче, макар че дава заповед за продължаване на мобилизацията, той отлага нахлуването в Полша: това, което го разколебава, е нежелани­ето на Мусолини да се бие безпрекословно на негова страна и прих-ваната дипломатическа кореспонденция, която подсказва, че Велико­британия и Франция сериозно възнамеряват да спазят гаранциите си към Варшава. Докато три милиона мъже, 400 000 коня, 200 000 транспортни средства и 5000 влака напредват към полската граница, между Берлин, Лондон и Париж сноват безсмислени депеши. Най-сетне, на 30 август, Хитлер дава заповедта за нахлуването. В 20.00 ч. следва­щата вечер се вдига завесата за първото, подобаващо коварно действие на конфликта. Отряд облечени с полски униформи германци, включи­телно десетина осъдени престъпници (известни с пренебрежителното кодово название „консерви“), под командването на щурмбанфюрер Алфред Науйокс от „Зихерхайтсдинст“, или СД (Служба за сигурност на райхсфюрера на СС), провеждат фиктивно нападение срещу герман­ската радиорелейна станция в Глайвиц, Горна Силезия. Провокаторите произвеждат няколко изстрела, скандират полски патриотични лозунги, които са излъчени в ефир, и после се оттеглят. „Консервите“ са раз­стреляни от картечари от СС и окървавените им трупове са изложени на показ за чуждестранните кореспонденти като доказателство за пол­ската „агресия“.

В 02.00 ч. на 1 септември 1-ви кавалерийски полк на Вермахта е едно от многото десетки подразделения – както германски, така и пол­ски, – вдигнати под бойна тревога. Ескадроните са оседлани и препус-кат към отредените си бойни позиции наред с вдигащи оглушителен шум колони от бронирани машини, камиони и оръдия. Получава се ко­манда: „Пълни! Зареди! На предпазител!“. В 04.40 ч. големите оръдия на стария германски линеен кораб „Шлезвиг-Холщайн“, пребиваващ в пристанището на Данциг (Гданск) за „посещение на добра воля“, откриват огън по полската крепост на п-в Вестерплате. Час по-късно германски войници събарят демаркационните стълбове по западната граница и така откриват пътя за пълномащабната инвазия в Полша. Съвсем скоро един от командирите, генерал Хайнц Гудериан, минава през родното си Хелмно, в миналото част от предверсайска Германия. Един от неговите подчинени, двайсет и три годишният лейтенант Вил­хелм Прулер, изразява еуфорията, обхванала цялата германска армия: „Какво прекрасно чувство е да си германец!... Пресякохме границата! Deutschland, Deutschland über alles! (Германия, Германия над всич­ко!) Германската армия настъпва! Където и да погледнеш – назад, на­пред, наляво или надясно, – навсякъде виждаш мотострелковите роти на Вермахта!“.

Западните съюзници, успокоени от знанието, че Полша има четвъртата по големина армия в Европа, очакват бойните действия да продължат поне няколко месеца. Защитаващата се страна разполага с 1,3 милиона мъже на активна служба срещу 1,5 милиона германци и всяка от двете страни има по трийсет и седем дивизии. Вермахтът оба­че е далеч по-добре оборудван – с 3600 бронирани машини срещу 750 полски и 1929 съвременни самолета срещу 900 остарели. Полската армия постепенно се разгръща от март, но властите са се въздържали от пълна мобилизация заради англо-френските молби да не провоки­рат Хитлер. В резултат от това на 1 септември защитниците са изне­надани. Един полски дипломат пише за нагласите на своя народ: „По­ляците бяха единни в решителността да се съпротивляват, но без ясна представа за вида съпротива, която можеха да окажат, освен многото празни приказки за използването на опълченци като „живи торпеда“.

Шестнайсетгодишният евреин Ефраим Блайхман от градчето Ка­мионка е сред хилядите полски граждани, призовани на централните площади из цялата страна, за да изслушат словото на кмета. „Пяхме патриотични песни, с които заявихме, че Полша не е победена и че няма да позволим на никой германец да плюе в лицата ни“ – спомня си той10. Когато получава повиквателната за мобилизация, двайсет и шест годишният фабричен служител Пьотр Тарчински е тежко болен. Когато обаче казва за това на командира на артилерийската си бата­рея, полковникът му изнася прочувствена патриотична реч и заявява, че „щом се качи на седлото, ще оздравее“11. Полската армия е тол­кова зле снаряжена, че полкът не може да осигури лично оръжие на Тарчински; все пак му е зачислен боен кон, едър жребец на име Вояк (воин).

ВВС инструкторът Витолд Урбановиц провежда полево учение с млад пилот в небето над Демблин и неочаквано, за негово огром­но смайване, в крилете на самолета му се появяват дупки. След като се приземява по спешност, на пистата дотичва негов колега офицер, който възкликва: „Жив ли си, Витолд? Не си ли ранен?“. Урбановиц пита: „Какво, по дяволите, става?“. Другарят му отговаря: „Трябва да отидеш на църква и да запалиш свещ. Току-що те обстрелваха от месершмит*!“. Голотата на полската отбрана е очевидна навсякъде. На 1 и 2 септември пилотът на изтребител Франчишек Корницки е вдигнат по тревога два пъти. В първия случай преследва германски самолет, който лесно му се измъква. Във втория оръжията му засичат, той се спуска на земята, за да ги почисти, след което отново излита и

се опитва да поднови атаката. По време на рязкото издигане катара­мите на предпазния колан, които го държат на седалката в отворената кабина, неочаквано се разкопчават; той изпада от самолета и е при­нуден да направи срамно спускане с парашут13.

В 17.00 ч. край село Кроянти уланите (полската лека кавалерия) получават заповед за контраатака, за да осигурят отстъплението на сражаващите се в близост пехотински подразделения. Когато се стро­яват и изваждат сабите си, адютантът капитан Годлевски предлага да атакуват пеша. „Младежо – скастря го командирът на полка полков­ник Масталеж, – много добре знам какво е да изпълняваш невъзмож­на заповед.“ Приведени ниско над вратовете на конете си, 250 мъже атакуват стремително през открития терен. Германските пехотинци се разбягват пред тях, но отзад чакат бронирани машини, чиито картеч­ници покосяват уланите. Десетки коне падат мъртви, други побягват обратно без ездачите си. За броени минути половината атакуващи за­гиват, включително полковник Масталеж. Оцелелите се оттеглят обър-кано, отломки от една отминала епоха.

Френското висше командване настоява поляците да съсредоточат силите си зад трите големи реки, протичащи през средата на държава­та, но варшавското правителство решава вместо това да отбранява ця­лата си близо 1500-километрова граница с Германия, не на последно място защото по-голямата част от полската индустрия е разположена на запад; на някои дивизии е възложено да отбраняват 30-километров фронт, въпреки че личният им състав (около 15 000 мъже) едва стига за 5–6 километра. Нахлуващите от три страни германски сили – от север, юг и запад – се вклиняват дълбоко в полската територия, като с лекота пробиват неефективната отбрана и обкръжават отделни изоли­рани гнезда на съпротива. Самолетите на „Луфтвафе“ оказват добра подкрепа на панцерите (танковете) и започват опустошителни бом­бардировки на Варшава, Лудж (Лодз), Демблин и Сандомиеж.

Поляците – без разлика между военни и цивилни – са подложени на безмилостен обстрел и бомбардировки, но въпреки това някои не осъзнават веднага сериозността на заплахата. След първата вълна от атаки Вирджилия, американка и съпруга на полския княз Павел Са­пиеха, се опитва да успокои семейството и прислугата: „Бомбите не са толкова страшни. Повече гърмят, отколкото вредят“. Когато две бомби падат в имението на семейство Сморчевски в Тарногура през нощта на 1 септември, майката вдига двете си момчета, Ралф и Марк, от леглата и тримата хукват да се крият в близката гора заедно с други невръстни бежанци. „След като преодоляхме първоначалната уплаха – пише по-късно Ралф, – се спогледахме и изпаднахме в необуздан кикот. Каква комична картинка бяхме – пъстра сбирщина от деца, ня­кои по пижами, други по бельо с наметнати отгоре палта, безцелно шляещи се под дърветата и подмятащи противогази. Решихме да се приберем вкъщи.“

Скоро обаче на никого няма да му бъде до смях – полският на­род осъзнава опустошителната сила на „Луфтвафе“. „Събудих се от сирени и взривове – пише дипломатът Адам Кручкевич от Варшава. – Отвън видях германски самолети, които летяха невероятно ниско и необезпокоявано пускаха бомби. От покривите на няколко сгради безсилно стреляха картечници, но в небето не се виждаха полски из­требители... Гражданите бяха смаяни от почти пълната липса на про­тивовъздушна отбрана. Бяха горчиво разочаровани.“15 Една ранна утрин в град Лук се изсипват дузина германски бомби и убиват де­сетки хора, повечето от които деца, отиващи на училище. Безсилните жертви започват да наричат безоблачното небе в онези септемврийски дни „проклятието на Полша“. Пилотът Б. Я. Солак пише: „Вонята на изгоряло и кафявият воал на дима изпълваха целия въздух около града ни“. След като скрива невъоръжения си самолет под група дървета, Солак се прибира вкъщи. По пътя среща селянин, „който водеше кон, чийто хълбок бе целият в кръв. Ноздрите му докосваха прашната земя и при всяка стъпка потреперваше от болка“. Младият летец пита селя­нина къде води раненото животно, жертва на пикиращ бомбардировач „Щука“. „При ветеринаря в града.“ „Но това са повече от шест кило­метра!“ Селянинът свива рамене: „Имам само един кон“16.

Случват се и хиляди много по-големи трагедии. Когато артиле­рийската батарея на лейтенант Пьотр Тарчински напредва към бой­ното поле, върху тях връхлита ескадрила „щуки“; мъжете скачат от седлата и залягат на земята. Падат няколко бомби и няколко войници и коне загиват. След като самолетите отлитат, батареята се връща на седлата и продължава похода. „Видяхме две жени, едната на средна възраст, а другата все още момиче, които носеха къса стълба. На нея лежеше ранен мъж, все още жив и притискащ корема си. Когато мина­ха покрай нас, видях, че червата му се влачат по земята.“17 В Първата световна война Владислав Андерс се е бил на страната на руснаците под командването на царски генерал с екзотичното име Хан Нахиче­вански. Сега като командир на полска кавалерийска бригада Андерс става свидетел как учителка води група ученици към укритие в гората. „Изведнъж се чу рев на самолет. Пилотът направи кръг във въздуха и се спусна до едва пет метра над земята. Когато пусна бомбите и стре­ля с картечниците, децата се разпръснаха като врабчета. Самолетът изчезна толкова бързо, колкото се беше появил, но на полето останаха няколко смачкани, безжизнени купчинки пъстри дрешки. Естеството на новата война вече беше ясно.“

Тринайсетгодишният Йежи Шлонзак пътува с влак с група деца, прибиращи се у дома в Лудж от летен лагер. Изведнъж се разнасят гърмежи и писъци и влакът спира рязко. Ръководителят на групата изкрещява на момчетата да бягат бързо и да се скрият в близката гора. Вцепенени от страх, те лежат проснати на земята в продължение на половин час, докато бомбардировката не спира. На неколкостотин метра от скривалището си виждат пламтящ военен влак, който бил основната мишена на германците. Няколко момчета се разплакват при вида на окървавените войници. Правят опит да се качат отново в своя влак, но самолетите се връщат и откриват огън с картечници. Най-сетне възобновяват пътуването си с автобуси, надупчени от куршуми. Когато се прибира у дома, Йежи заварва майка си да ридае до радио­приемника – току-що са съобщили новината за приближаването на германските войски.

Пилотът Франчишек Корницки отива на свиждане на ранен боен другар в една болница в Лудж. „Беше ужасно място – разказва той, – пълно с ранени и умиращи мъже, лежащи навсякъде по леглата и на пода, в стаите и в коридорите, някои стенещи в агония, други про­снати безмълвно със затворени или пък широко отворени очи, в очак­ване и надежда.“ Генерал Ейдриан Картън де Уайърт, командващ Британската военна мисия в Полша, пише с горчивина: „Самото лице на войната се промени пред очите ми – изгубила славния си облик, тя вече се олицетворяваше не с войника, отиващ на битка, а с жените и децата, погребани в нея“.

[1] В цялата книга думата „жертви“ се използва в нейния технически военен смисъл и означава както убити, така и изчезнали, ранени или взети в плен. При повечето сухопътни битки на повечето фронтове на всеки убит са ранявани трима.

Коментирай »