Мястото на действието в „Полски момчета“ е социалистическа Полша, ала то е по-скоро алегория. Героите са младежи, които не се вписват в традиционното семейство, в конвенционалното училище и в закостенялата система.

Нестандартни като мислене и мироглед, като изказ, самоиронични, неизменно извън мейнстрийма. А техен прототип е провокативната естонска културна група ZA/UM, част от която е авторката.

В порутена къща с мирис на кафе, стари книги и наслоен прах или сред чаровния безпорядък на артистични ателиета те разсъждават за семейството, за свободната любов, за феминизма, за новия световен ред, за „несбъднатите Полши“, творят авангардно изкуство, списват радикално литературно списание. Отдават дължимото и на житейското русло – влюбват се, създават деца.

И нерядко реалността се разминава с идеалите им за смисъл и истина. С разбиране и симпатия Мудлум описва тези дръзки, харизматични интелектуалци бунтари, чужди и неподвластни на статуквото, „въздухът“ за промяната на обществото.

За автора

Мудлум е псевдоним на изявената естонска писателка, журналистка и литературен критик Маде Луйга (р. 1966 г.). През 90-те години на миналия век следва театрознание, естонска филология и философия в Естонския хуманитарен институт. През 2012 г. завършва Естонската художествена академия.

Дебютира на литературната сцена със сборника с разкази „Tõsine inimene“ („Сериозният човек“, 2014 г.), номиниран за престижната годишна награда за проза на Естонския културен фонд. Романът „Полски момчета“ (2019) е удостоен с отличието на Естонския културен фонд (2019) и с Европейската награда за литература (2020).

Мудлум (Маде Луйга) - „Полски момчета“, откъс от книгата

В града на консулите, в подножието на Баба планина, пред голямата порта на еврейското гробище стоеше мъж, облечен със зелен шлифер. Той се взираше замислено в най-отчайващото място на света – сивкаво-зелена желязна
ограда опасваше празна могила с потънали в земята и рушащи се надгробни плочи. Най-сетне му хрумнаха правилните думи. Беше готов. Тези думи, за чието
измисляне пан Завиша всъщност бе изпратен в Битоля.

ВСЕОТДАЙНОСТТА НА АДАМ МАЦКЕВИЧ

Къщата, в която живееше Адам, беше обявена за събаряне преди години, но незнайно защо още си стоеше. Тя беше хубава дървена постройка с всевъзможни кулички, тавански помещения и странни коридори. Населена беше само част от приземния етаж, понеже в най-горните стаи вече имаше опасност от пропадане на тавана. Малцината наематели си държаха там ненужните вехтории, а щом се запролетеше, половината им живот се пренасяше под открито небе, защото през прозорец на тавана над стълбището можеха да се покатерят на покрива. Всъщност целият квартал тънеше в разруха и чакаше булдозера. Околните къщи бяха обитавани предимно от млади хора, които имаха натрапчивото желание за независимост, тях не ги плашеха постоянно спиращият ток, влагата, студът и хлебарките. Важното беше, че можеха да си водят момчета или момичета вкъщи и да опушват до сажди квартирите.

Адам клечеше на пода и се клатушкаше. Пред него имаше обемиста пишеща машина, а около нея бяха пръснати безброй купчини мръсни чаши със засъхнало кафе, някои остатъци на дъното си бяха пуснали козина или така се бяха втвърдили, че можеше да ги откърти само торнадо или брадва, навсякъде бяха разпилени чинийки, чаши, буркани с угарки, като от време на време той сортираше своя запас от фасове и свиваше от тях нови цигари. А заплетен мотив от стотици чорапи, ризи, сака, панталони, книги, хартии, писалки, наръфани пирожки, хиляди бутилки и пепел от цигари буквално изпъстряше пода. Все пак всички тези неща бяха там отчасти и да топлят.

Въпреки че в стаята имаше легло, Адам предпочиташе да спи на пода върху опърпан памучен дюшек, покрит с купчина мръсни одеяла. С едно от тези одеяла той се загръщаше като с тога, когато по някаква причина се налагаше да стане – например, като идваха гости, нали все пак трябваше да им отвори вратата. Така, увит в пашкул, прекарваше половината дни в лениво размотаване.

Стискайки одеялото под мишница, сега Адам стоеше в кухнята и изплакваше бавно и методично мръсна кафена чаша на чешмата, понеже, когато се заемеше с нещо, го правеше обстойно. Той чегърташе чашата в продължение на десетина минути, никога не ползваше кърпа, а с дългите си костеливи пръсти търкаше засъхналите остатъци от кафе под леденостудената вода. Пространството около мивката тънеше в мръсотия, там се бяха натрупали купчини неизмити съдове, препаратът за отпушване на канали и прахът за пране бяха потънали в захар и пакетчета чай, в чашата за четката за зъби имаше принадлежности за бръснене, върху разклатения просмукан от влага под бяха разхвърляни тенджери, тигани, картофи и какви ли не боклуци. В тясната кухничка беше набутана кушетка без крака, където замръкналите можеха да си починат, изучавайки фауната, преди да заспят: пъргави мишлета се стрелкаха от шкафа под мивката, щъкаха жизнерадостно между чиниите и пакетите с брашно и там животът им беше приятен.

За да живее, Адам Мацкевич не се нуждаеше от удобства. Не му трябваха мебели, маси, столове, шкафове или скринове – неговата повърхност беше подът, там той живееше и се отдаваше на занимания. Изобщо за успешното му функциониране бяха нужни само кафе, цигари и други хора. Хората му бяха толкова необходими, че си беше спечелил прозвището Адам Филантропа. Въпреки безмерния хаос на неговото местообитание то постоянно беше пълно с хора от всякакъв сой – другари, с които обсъждаше политически и философски теми, момичета с големи очи и тъжни лица, осланящи се на съвети и напътствия по душевните въпроси; на вратата му чукаха важни клечки от държавния апарат и не толкова важни баровци и всички те оценяваха заслугите на бавния, но обстоен череп на Адам.

Когато незнайно защо в продължение на няколко дни при него не бяха идвали хора, той изпадаше в мрачно настроение, клечеше пред буркана с фасове, от който измъкваше цигара след цигара, и на всеки половин час приготвяше нова голяма кана с кафе, в която изсипваше огромно количество захар и може би именно захарта поддържаше живеца у него. Пушеше фасове не защото нямаше пари да си купи нова кутия, а защото просто не смогваше да се измъкне изпод одеялото и да облече човешки дрехи. Нямаше нищо по-лесно от това Адам да бъде доведен до специфично състояние на вцепененост. Просто трябваше да бъде оставен сам. Тогава и бездруго бавната му жизнена дейност спираше почти напълно. Когато нямаше идеи, хора, потребности, задължения, желания, Адам не правеше нищо. За себе си не би си мръднал пръста, но за сметка на това можеше да си размърда задника за решаването на чужди проблеми, без да яде и спи седмици наред. И нямаше никакво значение дали нечия тревога е малка и маловажна, или ставаше дума за мащабно, ключово и жизненоважно събитие. Щом около Адам бяха неговите хора, той ставаше енергичен и усърден с всяка фибра на тялото, а лицето му дори леко засияваше. Неговият ангажимент към облекчаване на болките на другите беше искрен и несломим.

Пан Мацкевич обаче невинаги бе живял като полския Диоген, увит в одеяло. Преди години младият Адам беше известен в града като модна икона, която нямаше аналог в страната. Той пиеше зверски и необуздано и със съдбоносни последици. Спеше постоянно някъде в парка под мантията си, падаше на глава от високи места или пък набиваше най-добрите си приятели. Беше обичайно издокараният по последния писък на модата Адам – в черен фрак, с бяло шалче, вързано на панделка на врата му в денди стил, със синя бутониера на ревера и с кафяво куфарче в ръка, да отвори същото това куфарче някъде на гъмжащ от хора градски площад и да извади от него бутилка палинка, да седне върху своето куфарче и да започне методично да кърка.

След по-малко от половин час изчезваха и последните искрици разум от миловидното му интелигентно лице. Дълбоко в черепа му блещукаха зли зелени тесни ивици светлина като очи на хищник. Лицето му беше покрито с пиянска пот, а изострените му черти се размазваха и потъваха във всички посоки. Не възпроизвеждаше членоразделна реч, вместо това се спречкваше с всички.