Маестрото на научната фантастика и носител на престижната награда „Хюго“ Джон Скалзи е едно от най-популярните и обичани от почитателите на жанра имена – и година след година пише романи, които са приемани възторжено от читателите.

Сега възхитителното въображение на големия фантаст се завръща у нас и ни кани да станем част от тайнственото „Дружество за опазване на кайджута“ – изненадващ и шеметно забавен роман, на който феновете на култовите класики „Джурасик парк“ и „Годзила“ няма как да устоят.

Готови ли сте да се хвърлите с главата напред в джунглите на една алтернативна Земя, на която еволюцията е поела в много по-различна и определено по-мащабна посока?

Началото на 2020 г. е и Джейми Грей е внезапно уволнен без причина. Загърбил някогашните си мечти да завърши докторската си дисертация, Джейми е принуден да започне работа като разносвач на храна, докато една случайност не го отвежда в скъпарския дом на стария му съученик Том, който има спешна нужда от подходящ човек за строго секретна работа. Всичко, което Джейми знае за работното място на Том, е, че това е неправителствена „организация за защита на големи животни“. Но отчаян от безнадеждното си ежедневие, Джейми се съгласява да замине на момента. 

Само че пътуването му не го отвежда в Африка, където се намират повечето големи животни на Земята. В интерес на истината дори не го отвежда на Земята. Или поне не тази, която ние познаваме. 

Това, което Том не казва на Джейми, е, че животните, за които се грижи екипът му, са огромни като планини същества, наречени кайджу, които бродят в крайно опасен за хора свят. 

Да, онези кайджута от японската митология, вдъхновили филми като „Годзила“. Кайджута, които получават енергията си от естествени атомни реактори вътре в себе си. Те са нещо като най-големите и най-опасните панди във Вселената. И са в беда. 

Защото не само „Дружеството за опазване на кайджута“ е открило пътя към тяхното измерение. Завесата между двата свята изтънява, а на нашата Земя алчни хора искат да използват кайджутата за целите си. А това може да доведе до истински ядрен апокалипсис. 

В „Дружество за опазване на кайджута“ великолепният Джон Скалзи пуска гениалния си творчески си ум да твори на свобода, пренасяйки ни в интригуващ и богат на ярки описания свят с пълнокръвни герои и много приключения. 

Невъзможно е читателите да се впуснат в това безгрижно, но изпълнено с множество прозрения за нашия свят преживяване, без да усетят колко много се е забавлявал самият Скалзи, докато го създава. А резултатът е завладяващ и пленителен разказ, който ще ви разсмее, ще ви накара да се замислите и да не го оставите до последната страница. 

Из „Дружество за опазване на кайджута“ от Джон Скалзи

– Хайде да хванем бика за рогата – започна Грация Авела. – Какво ви каза Том за ДОК?

Офисът на ДОК – името на организацията на визитката, която Том ми даде – се намираше на Трийсет и седма улица, в същата сграда като консулството на Коста Рика, на петия етаж. Офисът очевидно имаше обща чакалня с малка медицинска практика. Бях в чакалнята от по-малко от минута, когато Авела дойде да ме вземе, за да ме заведе в личния си кабинет. В офиса на ДОК нямаше други хора. Предположих, че те, както и повечето други служители в момента, работеха от къщи.

– Каза ми, че сте организация за защита на животните. И че работите на терен. И ви трябват хора, които да вдигат тежки предмети.

– Да, ние сме, да, това правим и да, това търсим – съгласи се Авела. – Каза ли ви какви животни?

– Големи животни?

– Това въпрос ли е?

– Не, искам да кажа, че спомена за големи животни, но не беше конкретен. – Авела кимна.

– Когато си мислите за големи животни, за какво се сещате?

– Предполагам… за слонове? Хипопотами. Жирафи. Може би носорози.

– А нещо друго?

– Вероятно... китове. Но не ми се стори, че Том говори за китове. Говореше за „на терен“ и останах с впечатление за суша, не за море.

– Технически погледнато, „на терен“ би означавало и едното, и другото – вметна Авела. – Но да, ние вършим по-голямата част от работата си на сушата.

– Харесвам сушата – казах. – Там няма да се удавя.

– Джейми – мога ли да те наричам с първото ти име?

– Да, моля... Грация.

– Джейми. Ето я и добрата новина. Том беше прав: имаме нужда от човек заследващата ни операция – всъщност ги наричаме мисии – и то сега. Том те препоръча, а в периода от обаждането му до идването ти тук проверих миналото ти. Никакви арести, никакви червени флагчета от ФБР, ЦРУ или Интерпол, никакви проблемни публикации в социалните мрежи. Дори кредитният ти рейтинг е добър. Е, толкова добър, колкото може да бъде за човек със студентски заем.

– Благодаря. Харесва ми идеята, че ще изплащам до края на живота си магистърската си степен, която никога, ама никога няма да използвам.

– В тази връзка, магистърската ти теза е доста добра.

Примигнах.

– Чела си магистърската ми теза?

– Прелистих я.

– Как се сдоби с нея?

– Имам приятели в Чикаго.

– Добре… леле.

– Искам да кажа, че не си очевидна опасност или потенциален проблем за останалите хора от бъдещия ти екип. А на нас точно сега това ни е достатъчно. Така че поздравления, ако я искаш, работата е твоя.

– Ъъъ... чудесно.

– Добре.

Огромният камък на стреса, за който дори не знаех, че е седял на плещите ми, изведнъж падна. Нямаше да бъда бездомен и гладен насред пандемия. Авела вдигна пръст.

– Не ми благодари още – продължи тя. – Работата е твоя – но трябва да се уверя, че разбираш каква е, за да можеш да решиш дали наистина я искаш.

– Добре.

– Първо, разбери едно: когато казваме, че ДОК е организация за защита на животните, ние наистина активно се занимаваме с тези животни – много големи, много диви, много опасни животни. Ще те обучим как да взаимодействаш с тях, и през цялото време поддържаме строги протоколи за безопасност. Но има риск да се нараниш, и то сериозно, и ако не внимаваш, може дори да умреш. Ако имаш каквото и да е колебание по този въпрос или ако ти е трудно да следваш буквално, дума по дума, указанията и инструкциите, които ти се дават, тогава тази работа не е за теб. Трябва да потвърдиш устно, че разбираш какво ти казвам.

– Разбирам.

– Добре. Второто нещо е: когато казваме, че работим далече на терен, наистина имаме предвид, че сме далече. В смисъл че сме далече от цивилизацията за месеци наред. В смисъл че няма интернет. В смисъл на много малко комуникация с външния свят. Почти никакви новини отвън. Това, което вземеш със себе си, е това, с което ще разполагаш там. Живееш просто и разчиташ на другите, и позволяваш на другите да разчитат на теб. Ако не можеш да живееш без неща като Нетфликс, Спотифай и Туитър, тази работа не е за теб. Ще работиш на терен. Потвърди дали разбираш това, моля.

– Може ли малко разяснения?

– Разбира се.

– Когато казваме „на терен“, какъв точно терен е това? – попитах. – Дали е „на терен сме, далече от останалия свят, но все пак имаме стени“, или „на терен сме и живеем в малки палатки и акаме в дупки, които сами копаем“?

– Имаш ли проблем с това да акаш в дупка, която сам си изкопал?

– Никога не съм го правил, но съм готов да се науча.

Авела май се усмихна на отговора ми; заради маската изглеждаше по-двусмислено, отколкото ми се искаше.

– Възможно е от време на време да ти се налага да акаш в дупка. Но иначе полевата ни база разполага с издигнати жилищни постройки. И с водопровод.

– Добре – кимнах. – Тогава разбирам и се съгласявам с казаното до момента.

– Третото нещо е, че това, което правим, е поверително. Следователно не можеш да говориш с никого извън ДОК за това, което правиш или къде отиваш. Трябва силно да подчертая, че сигурността и секретността са изключително важни за работата ни и за начина, по който работим. Толкова са важни, че ако бъде установено, че си изнесъл каквато и да е информация на когото и да е – дори на близките си, можем да те преследваме с максималната възможна сила на закона. И ще го направим. Това не е празна заплаха, правили сме го и преди.

– Това означава ли, че трябва да подпиша споразумение за конфиденциалност?

– Разговорът ни в момента е споразумението за конфиденциалност.

– Но аз вече знам с какво се занимавате.

– Знаеш, че сме организация за защита на животните.

– Точно така.

– Това е все едно да кажем, че ЦРУ е компания за информационни услуги.

– Значи сте шпиони! Или наемници.

Авела поклати глава.

– Нито едното, нито другото. Избрали сме този начин на работа заради безопасността на животните, за които се грижим. Ако не го правим така, ще се случат лоши неща.

О, да, бях чел такива истории! Бракониери и ловци, които убиват застрашени животни, като разчитат данните за геолокация от снимки, пуснати от обикновени туристи в интернет. Разбирах какво ми казва.

– Един въпрос. Няма да искате от мен да наруша някой закон, нали?

– Не – заяви Авела. – Гарантирам ти го.

– Добре. Тогава разбирам и приемам.

– Отлично. – Авела извади малък лист. – В такъв случай няколко много бързи въпроса. Първо, имаш ли валиден паспорт?

– Да. – Възнамерявах да отида в Исландия през лятото, преди да връхлети пандемията, преди да загубя работата си и да се наложи да прекарвам цялото си време в разнасяне на храна на затворени манхатънци.

– Нали нямаш сериозни физически увреждания? – Авела ме погледна изпитателно. – Трябва да уточня, че ти предстои пълен медицински преглед при доктор Лий отсреща, но въпросът има за цел да обхване нещата в широк план.

– Нямам увреждания и съм здрав.

– Алергии?

– Все още нямам.

– Как се справяш с горещината и влажността?

– Едно лято стажувах във Вашингтон, окръг Колумбия, и не умрях.

Авела се накани да зададе следващия въпрос и после  спря.

– Следващият въпрос е за мнението ти за научната фантастика и фентъзито, но аз прочетох магистърската ти теза, така че можем да го пропуснем. Предполагам, отговорът ти е, че си доста добре запознат с този жанр.

Магистърската ми дипломна работа беше посветена на биоинженерството в научната фантастика от Франкенщайн до новелите за Мърдърбот на Марта Уелс.

– Да, макар че това е малко странен въпрос.

– Не е – увери ме Авела. – Имаш ли завещание? Правил ли си някакво друго планиране за разпределение на имуществото си?

– Ъъъ... не.

Тя изсумтя и си записа нещо.

– Имаш ли някакви специфични хранителни изисквания?

– Опитах се да бъда веган за известно време, но не можех да живея без сирене.

– Има веганско сирене.

– Не, няма. Има настъргана оранжево-бяла тъга, която се подиграва със сиренето и с всичко, което то представлява.

– Разбирам аргументацията ти – кимна Авела. – Така или иначе, ще е трудно да си веган там, където отиваш. Последен въпрос. Имаш ли нещо против иглите?

– Не съм им голям фен, но нямам фобия. Защо?

– Защото ти предстои да се срещнеш с много от тях.

Коментирай »