Народните приказки на магнетичния Северозапад оживяват отново в „Змей побратим“ – очакваното продължение на фантастичния роман „Змей закрилник“ от видинчанката Симона Панова. Опияняващата история ни представя старите легенди през призмата на съвременно фентъзи, в което се срещат пътищата на змейове и обикновени човешки същества.

Във втория роман действието се развива още по-стихийно, а героите се изправят пред сериозни изпитания и неочаквани обрати. Авторката ни повежда из видинските улици и по тайнствените пътеки край Белоградчишките скали, където триглави лами и ловци на змейове, прелестни самодиви и подмолни юди водят вековните си борби за надмощие.

В юлските нощи на Горещниците древни легенди се надигат от забравата.

Жаждата за мъст изгаря Йордан Караогнянов като опустошителен пожар. Решен на всичко, за да сломи брат си Пламен, лукавият змей сключва съюз с последната юда, останала по нашите земи – коварната Вечерница. Йордан не подозира, че тя крои собствени планове, с които да наруши крехкото равновесие между юди и самодиви – въплъщенията на две враждуващи природни стихии.

Междувременно змеят закрилник Пламен бди над видинската цитадела, заедно с ламята царкиня Вида и Зора самодива. Ще успеят ли обединените им сили да възпрат опасностите, които яростта на враговете им отприщва?

Брат ще се опълчи срещу брата си, хармонията на самодивите – против хаоса на юдите. Пророчество ще се сбъдне по неочакван начин и злокобно предателство ще промени съдбите на героите и отношенията помежду им. Неукротимите характери на змея Йордан и огнената Рая ще се сблъскат челно, но дали хвърлените искри могат да разпалят пожар, способен да изпепели дори и змей?

Въображението на Симона Панова дорисува позабравени ритуали и извезва една пленителна история. На страниците ѝ кукери извиват хоро из обезлюдени села, лазарки пускат венчетата си по Дунава, а жаравата тръпне под нозете на млада нестинарка.

В духа на любимите фентъзи поредици, но стъпил на здравата основа на българския фолклор, „Змей побратим“ е роман за прошка и отмъщение, жестокост, гняв и милост.

За автора       

Симона Панова е родена през 1992 година във Видин. Израснала е край Дунава, из величествените сенки на „Баба Вида” и приказните улички на „Калето“. Оттогава обожава легендите. Прекарвa осем години във Великобритания, където завършвa университета в Ланкастър със специалност „Реклама и маркетинг” и работи на различни административни длъжности. Но зовът на родния град се оказва по-силен и със своите романи тя показва огромната си обич към него.

Из „Змей побратим“ от Симона Панова

ПРОЛОГ

Нека ти разкажа една белоградчишка легенда...

Имало едно време в едно царство господарство, отвъд Стара планина и отсам Дунава, две чудно хубави сестри. Чернокоси били, светлооки, тънки и високи като млади тополи.

По-голямата Нада я викали, силна била и напета, като паун гордо пристъпяла и главата си нивга не свеждала. Очите ѝ, същи смарагди, ту закачливо припламвали, ту стрелкали яростно, посмеел ли някой напреки да ѝ продума. С алени божури кичела Нада дългите си свилени коси, а тежката плитка се виела чак до нозете ѝ като змия усойница.

По-малката Рада наричали, саможива била и надменна, отбягвала чуждите погледи и с никого не приказвала. Единствено нощем излизала да полее босилека в градинката си и да побъб- ри с Месечината на небосклона, само нея за дружка имала. С момини сълзи сплитала Рада косата си и блещукали те като дребни бисери, уж крехки и невинни, ала потайно отровни.

Вещи били двете сестри, умеели церове да приготвят и отвари лековити да варят. Научила ги баба им, която пък била наследила билкарските тайни от своята баба преди това. А тя ли откъде ги знаела? Сигур от някоя самодива или юда. Имало тогава много такива създания по нашите земи. И днес ги има.

Сръчни били Нада и Рада във всякаква къщна работа. Захванели ли да предат и конеца вълнен да пресукват, излизала тяхната нишка тънка като паяжина и навивали плътни кълбета без нито едно възелче. Платно щом затъчели, ставало гладко като Рабишкото езеро и бяло като Миджур през зимата. А когато подхванели да везат шевици, засиявали под ловките им пръсти невиждани шарки и фигури, достойни за дворците на самото Слънце.

Ала не живеели в палат двете моми, а в схлупена селска къщурка. Сиромах бил баща им и нямали зестра, но навред се разчуло за неземната им хубост и се заизреждали лични момци от близко и далеч да ги искат за невести.

„Вървете си по пътя, юнаци – въсел вежди бащата. – Не са за вас моите щерки. От самодива е Рада по-красива, от юда е Нада по-чудна, като звездици греят и двете, като Слънцето заслепяват. И самият цар да дойде да ми ги иска, и него бих отпратил! Вървете си по пътя, юнаци, и не се връщайте повече!“

За зла беда, чули го юдите и самодивите. Обидили се, надигнали се от горските си свърталища и скришом пристигнали да зърнат що за девойки с тях били сравнявани. Едва-що ги съгледали, прозрели, че и двете сестрици били вещи – зарадвали се, притихнали и зачакали. Пущините умеят да чакат.

Достигнали бащините хвалби и до самия видински цар. Млад бил той и снажен, славел се с благия си нрав и отскоро седял на трона, та нямал още невяста. Подразнил се царят от дръзките слова, па се позачудил какви ще да са тия дивни хубавици, че и нему не биха ги дали. Глождило го любопитството като прашинка в окото, дотегнало му да се мае, та заповядал да му оседлаят най-бързоходния жребец, и препуснал към къщурката на момите.

Посрещнал го гостоприемно сиромахът и го настанил на бедняшката си трапеза. Свил се царят на трикрако столче пред нисичката софра и му се сторило, че златната корона, обсипана със скъпоценни камъни, изведнъж се превърнала в повяхнал венец от полски цветя на главата му.

Донесла Нада прясна димяща погача и я разчупила току под носа му. Бил хлябът толкова топъл и уханен, че царят за миг изгладнял, сякаш нивга не бил хапвал и троха. Отчупил си от хрупкавата коричка, а Нада му се усмихнала и така засияла като пробудена жарава, че цялата стая светнала.

Пристъпила тогаз напред Рада и поднесла на гостенина паничка сол. Топнал той залчето си, а омайният ѝ поглед го опил като руйно вино. Като сама Месечина греела Рада – блеснала и тъй го поразила, че в очите му останала.

Хлябът се стопил като въздишка в устата му, ала на солта вкусът бил по-силен. Прежаднял царят, поискал вода и сестрите се втурнали да му услужат. Изприпкали редом двете и рамо до рамо се върнали. Ала пренебрегнал гостът Нада и към менчето на Рада посегнал. Гълтал водата, а му се чинело, че от години капчица не бил отпивал. И щом се наситил, избърсал устни с копринения си ръкав и поискал Рада за жена.

„Щерка ти царкиня ще сторя – увещавал той баща ѝ. – До мене на трона ще седи, златна корона ще носи, всички ще ѝ се прекланят и ценности ще ѝ даруват. А внуците ти князе ще бъдат и един ден над тези земи ще властват.“

Примолила му се и Рада, че ѝ се харесал младият левент. Склонил тогава баща ѝ и я изпратил по живо, по здраво.

Зарадвал се царят, загърнал невестата си със сърмена мантия, качил я на верния жребец и я повел към двореца. А Нада подире им гледала, плачела и нареждала: „Ти ме излъга, сестрице, с измама си царя спечели. В солта ли омайниче стри му, или го в менците кисна? Косъм ли от плаща му открадна, или му мигла отскубна, че тъй те мигом залюби и те царкиня направи?“.

Дали Рада бе царя оплела с вълшебно биле, или прочутата ѝ прелест го бе зашеметила, само тя си знаела. Тъй или инак, нехаела за сълзите на сестра си и заминала, без да се сбогува.

Ни веднъж не се обърнала Рада назад да погледа родния дом и да помаха на стария си баща. Засменият цар крачел до коня и ѝ разправял за чудното им царство, а тя ликувала и ѝ било леко на душата.

Поканила Рада сестра си на пищната си венчавка и Нада пристигнала, нагиздена и пременена. Никой обаче не я забелязал, всички очи в новата царкиня били вперени – радвал ѝ се царят, кланяли ѝ се гостите и я затрупвали с армагани.

А Нада набързо си тръгнала, върнала се в схлупената си колибка и скоро легнала болна. Не била трескава, нито змейничава и не тегнело над нея проклятие – от чиста завист съхнело сърцето ѝ, като ябълка с лъскава червена кора, която е прогнила отвътре. Разтревожил се баща ѝ, повикал баячки и знахарки да я церят, ала не смогнали да ѝ помогнат. Мъчила се дълго Нада, с години вехнала и накрая настъпил сетният ѝ час.

Ала за зло или добро, точно тогава пристигнали юдите – душата ѝ да приберат, преди да е хлътнала на Оня свят, и да я направят една от своите посестрими.

Ако веща мома през таен ритуал преминела, тя можела или на юда, или на самодива да се превърне. Могъщи били поравно юдите и самодивите, но по нрав – различни из корен. Била ли приживе девойката с ум хладен и характер сдържан, с мисли овладени и душа, устойчива на изстъпления, то тя на самодива ставала. А бил ли живецът ѝ неспокоен и търсещ, пламвало ли сърцето ѝ в ярост или в обич, в мъка прекомерна или завист отровна, тогава тя на юда се обръщала.

Горяла у Нада жежка стихия, била ѝ природата огнена: щом радостна била, ликувала, щом разгневяла се, в бяс изпадала, а от гнева се опивала.

Преварили смъртта ѝ юдите и със себе си я повели – досами прага на Оня свят, дето обреда за Посвещение ѝ сторили. И пристъпила Нада на Оня свят, ала била вече безсмъртна – юда в кървавочервени одежди, извезани с бели шевици.

Паснала ѝ на Нада новата юдина кожа, сякаш за това била родена. И понеже била приживе благословена с невиждана вещина в церовете и магиите, щом на юда станала, усилила се дарбата ѝ още повече. Така оказала се Нада най-могъщата сред посестримите си, най-пламенната и непреклонната, та я посочили водачка да им стане. Отказала се тогава тя от името си Нада и захванали всички да я наричат Вечерницата.

В това време живяла Рада честита, първа сред куп царедворци, сред почести, пирове шумни и сандъци злато, елмази и коприна. Родила на царя три щерки, чудни като три златни ябълки, и ги нарекла Вида, Кула и Гъмза.

Ала не я били забравили самодивите и дебнели сгоден случай да я посветят в своето тайнство. Щом една вечер на дворцовия чардак излязла на звездите да се полюбува, веднага я грабнали. Чак на портите на Оня свят я отнесли, а там обичая си изпълнили.

Била на Рада душата несмутима, сърцето ѝ желязно, а помислите ледени и бистри като замръзнало планинско поточе. Затуй не на юда като Нада, а на самодива се мигом превърнала и прилягала ѝ новата бяла премяна по-добре от владетелската корона. С охота промяната приела, отказала се от влюбения цар, трите си щерки и богатия палат, но в замяна получила вечна младост и нараснала мощ.

И тя била като сестра си нечувано даровита, та от другите самодиви излязла по-могъща, по-безстрастна и справедлива, затова нея избрали за най-главната. Отрекла се тя от името си Рада и започнали всички да я зоват Месечината.

И оттогава били във вражда Нада и Рада, юдата и самодивата, Вечерницата и Месечината. Кръвни сестри, а не рачели да си простят. Природни сили, а не можели да се помирят. И колкото едната била жарка, другата била мразовита, колкото едната била буйна, другата била сдържана.

Така били от векове, та и до днес.

 

Самодива къща не храни и деца не гледа. Може да ми вярвате, изпитала съм го на свой гръб.

Аз съм Вида, една от трите щерки на Месечината – знаят ме и като Баба Вида, ламята царкиня и строителката на видинската крепост, която до ден днешен бди над града вече повече от хилядолетие.

Такава е семейната ми история. Има ли самодива в рода ти, има и тайнствено изчезнали невести, недоумяващи мъже и излъгани деца. Когато с Гъмза и Кула бяхме още невръстни девойчета, татко ни казваше, че майка ни е починала отдавна. Едва по-късно научих каква е била и къде е отишла.

Зора самодива, моята безценна довереница, ми разказа за природата на майка ми – Месечината, и за нейната сестра – юдата Вечерница. Разясни ми и разликите между самодивите и юдите: пазителките на равновесието и господарките на хаоса.

Самодивите се стремели към безпристрастие, справедливост и чистота на ума. Хладни и сурови, те никога не действали без основателни причини и не допускали преценката им да бъда замъглявана от излишни емоции. Да чакаш състрадание от самодива, било също толкова безпредметно, колкото да се пробваш да я изкушиш, заб- лудиш или измамиш. Тези прелестни същества скъсвали напълно с предишния си живот и не се месели в съдбите на смъртните, щом веднъж наденели призрачнобелите си обредни одежди.

Юдите обаче фучали, беснеели, злорадствали и тържествували на воля. Вършели каквото им хрумне, и изпълнявали всичките си прищевки, независимо дали били продиктувани от омраза, каприз, или скука.

И не се свенели да отмъщават.

От Зора чух и подробностите около ролята на стария проклетник Караогнян във враждата между Вечерницата и Месечината…

Но ето че пак избързах. Нека започна от началото.

Коментирай »