Франсис Скот Фицджералд е един от най-великите автори на XX век. Обединени в един том с твърди корици, у нас излизат две от емблематичните му произведения: „Великият Гетсби“ и „Нежна е нощта“

„Великият Гетсби“ разказва за една мистериозна личност, обитаваща вечно огряна от светлини къща, в която от сутрин до вечер кипи светски живот. За Гетсби, който не говори за себе си, се носят всякакви непотвърдени слухове. Това, което е сигурно, е дългогодишната страст на Гетсби към Дейзи, която така и не съумява да избере между него и съпруга си. Тази страст с всичките ѝ трагични последствия е сред централните конфликти в една творба, първоначално постигнала скромен успех, а впоследствие придобила репутацията на един от най-великите американски романи.

„Нежна е нощта“ ни пренася в Южна Франция през късните ХХ години на миналия век, за да ни запознае с историята на Дик и Никол и тяхната трагична любов. Дик е обещаващ млад психиатър и съпруг на богатата Никол, преживяла тежка травма в детството си. „Нежна е нощта“ е едновременно автобиографичен роман за постепенния упадък на един млад човек с твърде нежна психика, за да устои на своето време, и заедно с това изпълнена с носталгия картина на същото това време. Дик и Никол (Франсис Фицджералд и съпругата му Зелда Сейърс), обсебили съзнанието на читателите още с излизането на романа, и до днес не са изгубили нищо от своето магическо очарование.

Франсис Скот Фицджералд (1896-1940) е най-знаменитият представител на първото „изгубено поколение“, живяло през „бурните двайсет години“ – the roaring twenties“. Големият американски писател, възпял „ерата на джаза“, предизвиква още с първия си роман „Отсам рая“ (1920) истинска културна сензация. Следват „Красиви и прокълнати“ (1922), „Великият Гетсби“ (1925) и „Нежна е нощта“ (1934). Фицджералд е автор и на десетки разкази на теми, свързани с младостта, отчаянието и загубите.
В поредицата Бисерни романи ИК „Колибри“ издава обединени в един том двата последни завършени романа на писателя.

В настоящия том е включена илюстрация на Теодор Ушев, а художественото оформление е дело на художника Иво Рафаилов.

Франсис Скот Фицджералд - „Великият Гетсби“/„Нежна е нощта“, откъс от книгата

Из „Великият Гетсби“

Когато бях по-млад и незрял, получих от баща си съвет, който още не съм забравил. „Прииска ли ти се да критикуваш някого – каза той, – спомни си, че не всеки на този свят е имал същите предимства като теб.“

Нищо повече не добави, но ние с него винаги сме били близки по един макар и сдържан начин и сме се разбирали без много приказки. Стана ми ясно, че има предвид нещо повече. След този разговор придобих склонност да не оповестявам възгледите си – навик, който ме сближи с множество особняци, но и ме направи жертва на немалко утвърдени досадници. Анормалният ум бързо долавя и оценява това качество, проявено у нормален човек, затова и стана така, че в колежа бях несправедливо обвинен в политиканство, тъй като се оказах посветен в тайните скърби на неспокойни, незнайни особи. Повечето от техните излияния идваха непоискани – когато доловях несъмнените признаци на задаващо се на хоризонта откровение, често се преструвах на заспал, зает или недружелюбен; защото интимните откровения на младите мъже – или поне начинът, по който ги изразяват – обикновено са заимствани, а и са окастрени от очебийни премълчавания. Неогласяването на възгледите вдъхва безкрайна надежда. Все още леко се боя да не пропусна нещо, ако забравя, че – както баща ми снобски намекна, а аз снобски повтарям – не всички сме поравно дарени по рождение с усет за благоприличие.

И след като се похвалих така със своята търпимост, стигам до признанието, че тя си има граници. Поведението може да бъде изградено върху фундамент от здрава скала или пък от плаващи пясъци, но след определен момент мен вече не ме е грижа върху
какво се крепи. Когато миналата есен се прибрах от източните щати, чувствах, че искам светът да бъде напъхан в униформа и поставен за постоянно в нравствена поза „мирно“; не желаех повече съмнителната привилегия да бъда допускан на бурни пътешествия из човешкото сърце. Единствен Гетсби, мъжът, дал името си на тази книга, не предизвикваше тази ми реакция – Гетсби, който въплъщаваше всичко, което искрено презирам. Ако личността представлява непрекъсната поредица от успешни начинания, то тогава у него имаше нещо великолепно, някаква повишена чувствителност към добрите перспективи в живота, все едно беше свързан с някоя от сложните машини, които регистрират земетресения на разстояние от десет хиляди мили. Тази негова възприемчивост нямаше нищо общо със слабохарактерната впечатлителност, която удостояват с наименованието „творчески темперамент“ – тя представляваше една необичайна дарба за надежда, готовност за романтика, каквато не съм срещал у никого другиго и е малко вероятно да срещна отново. Не, в края на краищата Гетсби се оказа мъж на място – само онова, което преследваше Гетсби, нечистият прах, който се носеше по дирите на неговите мечти, само то временно притъпи интереса ми към безплодните скърби и кратковечните радости на човека.

* * *

Произхождам от изтъкнато, заможно семейство, което живееше в Средния запад от три поколения. Ние, Карауей, сме нещо като клан и семейната легенда гласи, че сме наследници на херцозите Бъклу, макар че истинският родоначалник на нашия род е братът на дядо ми, който дошъл в града през петдесет и първа, пратил свой заместник в Гражданската война и основал компанията за продажба на железария на едро, която баща ми управлява и до днес.

Никога не съм виждал въпросния прачичо, но твърдят, че приличам на него – позовават се най-вече на доста свирепото лице, което гледа от портрета му в кабинета на баща ми. Завърших Йейл в Ню Хейвън през 1915-а, точно четвърт век след баща ми, и малко по-късно участвах в онова закъсняло тевтонско преселение, известно като Световната война. Контранастъплението така ми допадна, че се завърнах у дома обзет от крайно безпокойство. Вместо като горещия център на света, сега Средният запад ми изглеждаше като нащърбения ръб на вселената, ето защо реших да отида на изток и да изуча бизнеса с облигации. Всичките ми познати се занимаваха с него, затова сметнах, че ще се намери работа за още един несемеен мъж. Лелите и чичовците ми обсъдиха въпроса, все едно ми избираха начално училище, и накрая отсъдиха: „Ами… да-а-а“ с много сериозни, неуверени лица. Баща ми се съгласи да ме финансира през първата година и след най-различни забавяния най-сетне се преместих в източните щати – за постоянно, както си въобразявах – през пролетта на двайсет и втора.

Най-практично щеше да бъде да си потърся квартира в града, но беше горещият сезон, а аз тъкмо бях напуснал земя на просторни поля и дружелюбни дървета, тъй че, когато един младеж от кантората ми предложи да наемем заедно къща в близко градче, на
мен ми прозвуча чудесно. Той намери къщата – очукано картонено бунгало за осемдесет на месец, но в последния момент фирмата го изпрати във Вашингтон и аз отидох в провинцията сам. Имах куче – или поне го имах за няколко дни, преди да избяга – и един стар додж, и една финландка, която ми оправяше леглото, приготвяше ми закуската и мърмореше под носа си финландски мъдрости над готварската печка. Ден-два беше доста самотно, докато една сутрин някакъв човек, явно пристигнал в градчето преди мен, не ме спря на пътя.

– Как се стига до Уест Ег? – попита ме безпомощно.

Обясних му. И когато отминах, вече не бях самотен.

Бях водач, пионер, заселник. Без да знае, той ми беше връчил ключа на града.
И ето че под слънчевите лъчи и бурното разлистване на дърветата – точно както това става във филмите на забързан каданс – ме споходи познатото убеждение, че с идването на лятото животът започва отначало.

Толкова неща имаше за четене и толкова крепко здраве за извличане от младия дъхав въздух. Купих дузина книги по банково дело, кредити и ценни книжа и томовете грейнаха на лавицата ми в червено и златно като новоизсечени пари от монетния двор, сякаш обещаваха да разкрият бляскави тайни, известни само на Мидас, Морган и Мецен. Имах и доброто желание да прочета много други книги. В колежа проявявах известни литературни наклонности – през една от годините написах поредица много сериозни и самоочевидни уводни статии за „Йейл Нюз“ – и сега щях да върна всички тези неща в живота си и отново щях да стана онзи най-ограничен вид специалист, „всестранно развития човек“. Това не е просто парадокс – в края на краищата, животът се наблюдава най-успешно през един-единствен прозорец.