За първи път на български език излезе последното голямо произведение на Лорънс Дърел, цикълът „Авиньонски квинтет“. Пенталогията се състои от романите „Мосю, или Принцът на мрака“, „Ливия, или Погребан жив“ – които ще намерите в този том, – „Констанс, или Самотни занимания“, „Себастиан, или Водещи страсти“ и „Квинкс, или Историята за изкормвача“.

Преводът на настоящото издание е дело на Паулина Мичева, а предговорът е на проф. Клео Протохристова. Художествен дизайн: Люба Халева.

В „Авиньонски квинтет“, често определян като литературна мистификация,  се разказва за група хора, които прекарват едно лято в запустяло имение край Авиньон. Някои от тези хора са истински, а други са герои от роман, написан от един от истинските герои. Но след известно време всичко това спира да има значение. Измислицата и реалността се сливат в едно. Избухва Втората световна война и тези хора са разпръснати в различни посоки от вятъра на съдбата, а ние ги следваме. Някои израстват, други умират, трети полудяват, а тези, които преживяват войната, накрая се връщат… в Авиньон.

„Мосю, или Принцът на мрака“ и „Ливия, или Погребан жив“ са първите две части от пенталогията на Лорънс Дърел „Авиньонски квинтет“. В „Мосю” героите живеят откъснати от света в полуразрушения замък „Верфьой“ в покрайнините на Авиньон, въвлечени в мистериозния заговор на гностически клуб на самоубийци, чието седалище е в оазиса Макабру, недалеч от Александрия. Египет, Прованс и Венеция са фонът на сюжетни нишки, които по неочаквани пътища се сливат в загадъчната история на рицарите на Храма и на странна секта от агностици.

„Ливия, или Погребан жив” е роман, представящ ни литературната биография на писателя Бланфорд. Още в началото ще разберем, че това е една илюзия, литературна мистификация, и ще открием новите лица, новите съжаления и новите мечти на познатите ни герои. Събитията в „Ливия” се развиват в атмосферата на надигащата се заплаха от предстояща война, като групата млади приятели се наслаждават на последното си мирно лято сред градините на стар малък замък.

Любов и сласт, катари, готика, съкровища на тамплиери, нацизъм, двойни шпиони, психоанализа и викториански приказки… Лорънс Дърел ни предлага не картина, а изложба на един цял енигматичен свят. Самият той обобщава творбата си чрез думите на един от своите герои: „Смисъл няма и ние фалшифицираме истината за реалността, като добавяме такъв. Вселената си играе, Вселената само импровизира!“.

За автора

Лорънс Дърел (1912-1990) е англо-ирландски поет и писател, драматург и есеист. Роден в Индия, прекарва почти целия си живот извън Англия – живее по гръцките острови (о. Корфу, о. Родос, о. Кипър), в Египет и в бивша Югославия, обикаля Аржентина. Накрая се установява в Сомиер, Южна Франция, където умира от сърдечен удар на 7 ноември 1990 г. Според критици и читатели Дърел е един от най-изящните стилисти на модерната британска литература и със сигурност най-космополитният автор на ХХ век, а творбите му обединяват всички възможни истории, които могат да се случат на хората. Животът и творчеството му са огледало на разкъсваното от противоречия изминало столетие. На българските читатели е познат с прочутата си тетралогия „Александрийски квартет” и с пътеписите си „Пещерата на Просперо“ и „Горчивите лимони на Кипър“.

Цикълът от романи „Авиньонски квинтет“ е създаден между 1974 и 1985 година. По думите на проф. Клео Протохристова, независимо от възможните резерви, каквито всяка извънредна амбиция автоматично предизвиква, пенталогията е значим факт на европейската литература: „Още по-ценна е тя за сегашната актуалност, защото представя въздействащ размисъл върху търсенето на смисъл в свят, доминиран от хаос и жестокост. Облъхнат от атмосферата на рицарската доблест, „Авиньонски квинтет“ внушава усещане за собственото си високо предназначение.“

Лорънс Дърел - „Авиньонски квинтет“, откъс от книгата

Из „Мосю, или Принцът на мрака“

Глава първа
Outremer

От незапомнени времена, когато тръгвахме от Париж на юг, винаги вземахме един и същи влак – дълъг и бавен, подобен на гигантски пламтящ червей, влачещ протяжно синкавите си светлини сред сумрачния пейзаж. Обикновено стигаше в Прованс по здрач, в онези часове, когато пъстрата лунна светлина разкрасява провинциалната шир като тигрова кожа. Колко добре помня всичко това, колко добре го помни и той! Аз – това съм Брус, който бях, той е Брус, в когото се превърнах, ден след ден записващ тези думи. Влакът бе склонен да спира изненадващо и да закъснява по странни причини; неочаквано заспиваше по средата на пътя, дори сред откритата пустош, и оставаше така, потънал в размисъл, с часове. А мислите, тези изплашени попови лъжички, постоянно се суетят като вихрушка, като водовъртежите в самата памет, около думата „самоубийство“. Влакът, нашият влак, никога не е пристигал навреме И никога не ще стигне!

Така размишляваше самотният пътник в осветеното купе трета класа в задната част на влака. Не сваляше очи от своя двойник в затъмненото, изгубило блясъка си огледало. Винаги е пусто в началото на пролетта, казваше си той и в далечните студентски години във влаковете на старата железница, пътуваща от Париж през Лион до Средиземноморието, беше същото. Когато съпроводеният от тътнещо ехо влак напускаше Дижон в този сезон, в него вече почти не бяха останали пътници. (Мъжът се опита да си спомни от колко време не бе посещавал града; но докато седеше в ъгъла полузаспал – полубуден, заради просъницата му се струваше, че всъщност никога не си е тръгвал оттук. Във всеки случай някаква част от него наистина не бе напускала сенчестите улички и спокойните занемарени площади.)

Но този път връщането му бе необичайно, защото бягството от северната зима към възраждащата се пролет бе по зова на печална телеграма. Ужасно бе да се пътува по това време на годината! На север неспирните снежни бури почти бяха парализирали железопътното движение; а тук пролетта вече бе взела решение да размрази земята. Пресечеше ли човек зеления пояс на черниците, озовеше ли се в зоната на маслиновите дървета, веднага го обземаше покой, защото даже в сивотата на зимното зазоряване златните мандарини сияеха в царственото си изобилие, сякаш наоколо се простираше Градината на Епикур. Пътникът не откъсваше уморените си, почти невиждащи очи от прелитащите покрай прозореца пейзажи.

²²²

Този късен пътник бях аз, Брус, и не пътувах по своя воля. Телеграмата, която ме призова да напусна Прага и да се насоча на юг, бе подобаващо лаконична. В нея се съобщаваше за самоубийството на най-стария ми и най-близък приятел, Пиер дьо Ногаре; той ми бе даже повече от приятел, защото сестра му, Силви, ми бе жена. Телеграмата обаче не бе подписана от нея, а от семейния нотариус. Доставиха я в Британското посолство, където през последните няколко години бях на служба като лекар. „Брус Дрексел, доктор по медицина, на вашите услуги“ – колко повърхностно ми звучеше всичко това, ехо на далечна реалност, неосъзнаваща отмъстителната природа на времето! И ето ме, аз, мъжът в огледалото се взирах обратно в себе си и не се чувствах добре от видяното. Влакът се носеше с грохот напред. Може би трябваше да подредя мислите и чувствата си и да ги анализирам като в литературно произведение, но не ми се получаваше. Всъщност в прочутия роман на Роб Сътклиф за всички
нас началото е точно такова. По странен начин копирах главния му герой, призован до леглото на умиращия си приятел (да, това бе различното), който иска да му разкрие нещо важно. Там също има и някаква Силви, която – както винаги – е в центъра на събитията. Лудостта ѝ е представена трогателно. Разбира се, образите в романа са донякъде пародийна наша версия; но събитията са описани сравнително точно, както и „Верфьой“, старият замък, в който изживяхме онова приключение между пътуванията си. Сега се идентифицирах с главния персонаж – също както правеше самият Сътклиф; персонаж, за когото той веднъж каза: „В наши дни реалността е безнадеждно старомодна, за да бъде използвана от писателите. Налага се да разчитаме на изкуството, за да я съживим и осъвременим“.

Да, но какво да кажем тогава за реалните хора – до каква степен се различават от измислените герои? Умирайки, човек става част от миналото; но това кара приятелите му да се отърсят, да дойдат на себе си – или поне би трябвало да го направят. Когато четях романа му, често се питах как се преплитат реалността и фантазията. Сега вече и Сътклиф бе мъртъв и Пиа, сестра ми, занесе всичките му документи в архива на „Верфьой“, където литературните историци могат на воля да изучават цялото сърцераздирателно нещастие на съвместния им брачен живот. И не бе проблем, че Пиа се оказа покварена жена; не, те се обичаха до лудост. Това бе просто печална история за преобръщане на отношенията – Сътклиф бе опустошен, изцеден, лишен от жизнената си енергия. Хората като Роб се привързват твърде лесно и това ги прави уязвими, лесно е да ги пречупиш. Ако сестра ми прочете тези редове, ще запуши ушите си с ръце и ще се разкрещи: „Не!“. Но е истина.

След няколко месеца тримата възнамерявахме отново да се срещнем в града, където се бе родил Пиер, за да възобновим необикновеното приятелство, което ни свързваше през половината ни живот и чиито връзки бяха съвсем леко поразхлабени заради последното назначение на Пиер в Делхи. Тази година и двамата щяхме да напуснем работа и да се върнем във „Верфьой“, за да изживеем зад масивните стени на рушащия се замък нашия сюжет със Силви до самия му край. В известен смисъл целта ни бе да се затворим там и да се откъснем напълно от света, за да развием и обогатим съхранения от нас троен съюз, който бе издържал толкова много изпитания и (поне за мен) все още бе най-ценното преживяване в цялото ми съществуване. Действително, не бих могъл да сравня нищо в живота си по дълбочина и богатство на чувствата с нашия любовен триъгълник, роден под нещастна звезда, защото Силви изгуби разсъдъка си и за малко не увлече и брат си в бездната на лудостта. Пиер се колебаеше и известно време бе на ръба. Ако не бях там, мисля, че той също щеше да се подхлъзне и да избяга в безумието, спасявайки се в него от мислите за лудостта на сестра си. А сега всичко се измени, неочаквано и брутално. Пиер бе мъртъв и за човека, в когото се превърнах, също вече нямаше бъдеще. Заради изчезването на приятеля ми реалността се преобърна; и все пак усещането, че съм тъй зловещо ограбен от съдбата, породи в мен необичайна безчувственост, една зашеметяваща и безстрашна ироничност. В огледалото се отразяваше мрачно усмихващ се мъж. А в същото време, далече оттук, в Монфаве, Силви се разхождаше из раззеленилите се розови градини, наметнала китайския си шал, и устните ѝ се движеха в безмълвен разговор с нейния починал брат. Представяйки си тази картина, сегашният Брус скочи на крака и закрачи из купето, изпълнен с ярост, негодувание и болка, подобно на уловен в капан звяр.

²²²

Със сигурност умората изигра своята роля в това ново за мен възприятие на реалността. Хората умират, ала този факт не остава незабелязан, и мъртвият Пиер едва бе започнал да предявява претенции върху паметта на приятелите си. Студено бе тялото му, но спомените за него бяха все още живи и топли. Всеки път, когато се стрясках от дрямката си, отново преживявах смъртта му, отново усещах гневното жило на болката. Отначало няколко секунди нямаше нищо, само пустота – после паметта ми се разсичаше като с нож и осъзнавах, че го няма, че е изчезнал в онази тайнствена условност, наречена „смърт“, за която не знаем нищо, и затова не можем нито да свикнем с идеята за нея, нито да я приемем.

Питах се дали, докато е умирал, е мислел за посвещението, през което някога преминахме заедно в Египет под ръководството на Акад, търпеливо прониквайки в доктрината на гностиците от пустинята? Знаех колко силно се повлия от тях Пиер. Имам предвид, че тяхното отношение към смъртта бе категорично и пределно ясно. След посвещението е невъзможно да придаваш някакво особено значение на смъртта – та нали смъртта на Бог надвива смъртта на всички отделни индивиди! Помня как тази идея ме ужаси по онова време! Когато се разделяхме с ласкаво усмихващия се Акад, той ни каза: „Не мислете за наученото тук. Ала се постарайте възможно най-бързо да станете наученото – защото станеш ли нещо, спираш да мислиш за него“. Очевидно говореше за гностическата идея за смъртта, която оттогава замени в съзнанието ни обикновената представа за смъртта, онази, която за Акад и сектата му е просто следствие от слабостта на човешките тела, от липсата на деликатност. „Смъртта може да бъде просто прищявка, ако допуснем да умрем, преди да сме открили онова велико познание, което ни позволява да си отидем с достойнство“, казваше той.

Докато се взирам в прелитащата отвъд прозореца нощ, бавно си повтарям думите му. Къде ли е Акад тази вечер? Може би е мъртъв? Стори ми се, че по-малко от удар, не, от половин удар на сърцето ми ме дели от Пиер.