В единствено по рода си издание с цветни порезки и специално за българския пазар оформление излиза световният феномен „Един тъмен прозорец“ на Рейчъл Гилиг, който покори социалните медии и почитателите на фентъзи жанрa в десетки държави. 

Завладяваща и провокативна, тази пленителна готическа приказка дава началото на дуологията „Кралят пастир“ и примамва читателите в кадифената прегръдка на опасен, но изкусителен свят, в който чудовищата дебнат от всяко кътче.

Спокойствието е рядко срещана наслада за двадесетгодишната Елспет, която от години е принудена да се крие. Хаотичните ѝ магически способности са тайна, която не е споделяла с никого. Защото ако някой я разкрие, Елспет ще бъде заточена в злокобната мъгла, която се стеле по границите на кралството. Мъгла, от която никой никога не се е връщал. 

Единствената причина младата жена да успее да оцелее толкова дълго е Кошмара. Древното, непредсказуемо чудовище, настанило се в главата ѝ, което я дарява с невиждана сила и ѝ шепне изгубени тайни. Закрилата му обаче не идва безплатно.

Един ден съдбата среща Елспет с млад разбойник. Зад маската му се крие не друг, а племенникът на краля – един от най-опасните мъже в кралството, чиято работа е да преследва хора като нея. Сега той се нуждае от помощта ѝ, за да излекува кралството от тъмната магия, която го заразява.

Защото Елспет е единственият човек, който може да спаси Блъндер от прииждащата катастрофа, но преди това трябва да се изправи срещу най-мрачната си тайна.  Тайна, която не смее да признае дори пред себе си. Кошмара бавно завладява съзнанието ѝ. И тя не е в състояние да го спре. 

Почитателите на Ребека Ярос и Наоми Новик ще попаднат в мрежата на този изкусителен роман, в който яростта и омразата бушуват с неуморимия пламък на страстта. 

Веднъж изгубили се в мъгливите гори на „Един тъмен прозорец“, читателите няма да искат да напуснат този магнетичен свят на романтика и заплаха, лудост и мистерия. Обогатен със сложно изплетена магическа система, оригинална митология и загадъчни карти, които една по една разплитат кълбото на сюжета, фантастичният разказ на Рейчъл Гилиг ще ви прикове в обятията си от първата до последната страница. 

Из „Един тъмен прозорец“ от Рейчъл Гилиг, откъс от книгата

ГЛАВА ПЪРВА

Заразата пристига подобно на треска в нощта. Заболееш ли, виж вените – кръвта, която стича се надолу по ръцете. Изглеждат ли те както винаги, ти няма от какво да се боиш. Кръвта почерни ли се като мастило, заразата прихванала е. Заразата пристига подобно на треска в нощта.

Бях деветгодишна, когато Докторите дойдоха в къщата за първи път.

Чичо ми и хората му ги нямаше. Братовчедка ми Айони и братята ѝ си играеха шумно в кухнята, а леля чу блъскането по вратата едва когато първият мъж в бяла роба вече беше в салона.

Тя нямаше време да ме скрие. Аз спях кротко като котка край прозореца. Когато ме разтърси, за да ме разбуди, гласът ѝ беше наситен със страх.

– Върви в гората – прошепна тя, – отлости прозореца – и нежно ме избута през дървената рамка на земята отдолу.

Не паднах върху топла лятна трева. Главата ми се удари в един камък и запремигвах. Причерня ми пред очите от замаяно усещане за гадене, а главата ми беше обвита в ореол от червена, лепкава топлина.

Чух ги вътре в къщата; стъпките им тежки, зловещо решителни.

„Стани – извика гласът в главата ми. – Стани, Елспет.“

Надигнах се нестабилно на крака, отчаяна да се добера до началото на гората, точно отвъд градината. Обгърна ме мъгла и макар без талисмана в джоба ми, аз хукнах към дърветата. Но болката в главата ми беше твърде силна.

Паднах повторно; по врата ми се стичаше кръв.

„Те ще ме хванат – извиках, обезумяла от страх. – Ще ме убият.“

„Никой няма да те нарани, дете – изръмжа той. – А сега стани!“

Опитах се. Опитах се яростно. Но главата ми беше твърде засегната и пет отчаяни крачки по-късно – началото на гората беше толкова близо, че можех да доловя нейния аромат – аз припаднах върху пръстта, студена и безжизнена.

Сега знам, че онова, което се случи впоследствие, не беше сън. Не може да е било сън. Когато припаднат, хората не сънуват. Аз далеч не сънувах. Но не знам как иначе да го нарека.

В съня мъглата се просмука в мен, гъста и тъмна. Бях в градината на леля точно както само миг по-рано. Можех да виждам и чувам – да подуша въздуха, да усетя пръстта под главата си, – но бях вцепенена, неспособна да помръдна.

„Помощ – извиках немощно. – Помогни ми.“

Стъпки отекнаха в съзнанието ми, тежки и настойчиви. Сълзи се стекоха по бузите ми. Изкривих лице от болка, но не можех да видя; зрението ми беше замъглено, сякаш се опитвах да гледам под морска вода. Остра, ядна болка плъзна по ръцете ми и вените ми изведнъж почерняха като мастило. Извиках. Виках, докато светът около мен изчезна – зрението ми се сви като тунел и накрая всичко потъна в мрак. Събудих се под една елша, под прикритието на мъглата и гъстата горска зеленина. Болката във вените ми беше изчезнала. Някак, с разцепена глава, бях успяла да се добера до началото на дърветата. Бях избягала от Докторите.

Щях да живея.

Дробовете ми се издуха и изхлипах от щастие, докато умът ми все още се бореше с прииждащата паника, която заплашваше да ме обземе.

Едва когато се надигнах до седнало положение, усетих болката в ръцете си. Погледнах надолу. Дланите ми бяха издраскани и ожулени, а пръстите ми напоени с кръв там, където набитите ми сега с пръст нокти бяха изпочупени. Около мен земята беше разровена, а тревата омачкана.

Нещо или някой я беше сплескал.

Нещо или някой ми беше помогнал да пропълзя на безопасно място през мъглата.

Той така и не ми каза как беше придвижил тялото ми през онзи ден, как беше успял да ме спаси. Това си остава една от неговите многобройни тайни, неизказана, почиваща безжизнено в мрака, чиито пастири бяхме ние.

И все пак тогава за първи път аз спрях да се боя от Кошмара – от гласа в моята глава, създанието със странни жълти очи и зловещ, гладък глас. Единайсет години по-късно аз ни най-малко не се боя от него.

Дори и да трябва.

Коментирай »