Една горчиво-сладка история оживява отново: „Лятото на неудачниците“ (предложение за четене)

Станала Роман на годината през 2011 г., тази горчиво-сладка история оживява отново.

Една горчиво-сладка история оживява отново: „Лятото на неудачниците“ (предложение за четене)

Photo credit: Издателство „Сиела”

Роден през знаковата 1968-ма година, Галин Никифоров е един от най-ярките гласове на българската литературна сцена, който не се притеснява да се гмурка в наднационални сюжети и истории.

В „Лятото на неудачниците“ обаче авторът на „Тяло под роклята“ и „Лисицата“ запраща своите читатели право във вечното лято на своето поколение. А романът остава неговата полуизмислена, лична, горчиво-сладка балада за изгубените деца на прехода – онези млади, които вятърът на промяната само привидно не подминава и оставя завинаги приклещени в онова междинно време между „пролетта“ и последвалата „зима“.

Искряща в духовитостта си и безмерна в дълбочината си, книгата печели през 2011 г. престижния приз на Национален дарителски фонд „13 века България“ Роман на годината, а сега се появява отново, за да изтупа от прахта миналото и да припомни историята на интелектуалните битници – онези вечно влюбени в литературата, черно-бялата фотография, музиката, младостта и приятелството деца, които никога не порастват.

Галин Никифоров/Photo credit: Издателство „Сиела”

Лятото не започва там, където за пръв път си чел Джак Керуак, Том Кланси и Уилям Бъроуз, слушал си Франк Запа, Джон Колтрейн и Телониъс Монк. Нито пък когато за пръв път видиш полупрозрачната риза на Пепа от Б клас. Лятото не идва и когато за пръв път си се сбил по неясни причини. Не. Лятото идва, когато си поел към мечтите и не знаеш дали ще ги стигнеш. Но пък си осъзнал ролята си на „чирак в живота“ и си намерил добра компания по пътя.

Завинаги в ягодовите полета, недосегаеми и вечни – банда сополиви, рошави и мръсни, но истински сърцати младежи се гмурват в света, в който още няма компютри, четенето вечер „на фенерче“ е задължително, играта на шах е въпрос на чест, шамарите от бащите се раздават на закуска, бюфетите са лукс, а първата любов предначертава всяка следваща въздишка.

Павел, доктор Божко, Влади, Пирона, Гаро, Мариела, Пепа растат, влюбват се за първи път, влюбват се за седми път, отбиват военна служба, женят се, развеждат се, емигрират, следват, работят, уволняват ги, напиват се, изтрезняват, преуспяват и гладуват. Но никога не губят вярата си, че дори и избеляло, детството няма да свърши.

Защото „въпреки живота“ – още един сезон предстои и те няма да му се дадат...

Вдъхновен от „Самотни състе­зания“ и „Биплан в дъжда“ на българския писател Димитър Паунов, „Лятото на неудачниците“ е онова въведение във вечността, от което всяко поколение се нуждае. Книга за чупливите и мълчаливите, за вечно пътуващите из мочурищата на десетилетията.

„Защото спиралата на времето е безкрайна и никога не знаем къде ще ни отведе тя, нито кого ще срещнем по пътя си, нито дали някой ще ни държи ръката и ще ни обича, докато пътуваме.“ Важното е, когато човек се запъти към нещо, да има кой да му помаха за сбогом.

Photo credit: Издателство „Сиела”

Из „Лятото на неудачниците“ от Галин Никифоров

* * *

Не когато децата тръгнат на училище идва есента – за­щото в нашата махала никой не ходи на училище и всички смятат писането на домашни и ученето на уроци за губене на време. Нито когато закапят листата от дърветата идва есента – защото в нашата махала дървета няма, печките не са електрически и всички горят цепеници и краден шпер­плат. Есента в нашата махала идва, когато външните врати на къщите започнат да не се затварят – значи старите дъски са отдали от влагата. И местните алкохолици спрат бирата и минат на твърдо, а аз седна зад старата си пишеща машина, за да стрелям нощем по съседите – тогава идва есента. И пиша само есен, защото пролетта и лятото блъскам по стро­ежите, а зимата спя зимен сън и гледам крушката в килера – така гоня депресията, докато ми излязат свитки от очите. Защото депресията идвала от липсата на светлина – и това е най-идиотското нещо, което някога съм чувал. Но е вярно.

И когато през есенните вечери разстрелям съседите до крак и крушката в килера изгори, бягам при Влади. Той има фотоателие, където снима плоски момичета с крака като бар столчета, които непрекъснато питат:

– А така да застана ли?

На което Влади казва:

– Не.

И после сменя обектива – слага го на апарат без лента, а дългокраките бар столчета си сменят бельото.

– Навремето това минаваше за невъзпитано – обаждам се аз.

– Но сега минава за стил – казва Влади.

– Сега за стил минават и предбрачните договори.

Влади нищо не казва, щрака на автоматичен режим и след десет минути се прави на зает.10

– Аз утре да дойда ли пак? След седем вечерта и с по-малко дрехи – пита дългокраката, докато си обува чорапо­гащника.

– За дрехите не знам. Но пари си вземи, че да си спом­ня по-лесно. – Но само авторът знае, че Влади помни като слон. И ако цветните ленти бяха безплатни и старите обекти­ви спираха да стареят, Влади, също като слон, щеше да яде само кокосови орехи и папая. И щеше да работи само след седем вечерта.

После говорещата кукла изчезва, а Влади удря ключа на ателието. Вади чашки с шестнайсет стенички от Ленинград, където не учеше дърводелство, и ги слага на плексигласа, където си реди натюрмортите.

– Павка – вика, – от нас нищо не става.

– И бившата ми жена така казваше – кимвам аз, после двамата се хващаме за чашите като за спасителни пояси. Но натам, закъдето отплаваме, спасение няма…

Но не Влади е началото, нито есента. Нито авторът с не­говата депресия.

Началото бе прашната ни махала, където никнехме като отровни гъби след дъжд. Бабите ни се събираха пред къщи­те, сядаха на трикраки столчета и по цял ден викаха подире ни, после си разменяха рецепти за баници и плетяха терлици за зимата. Животът навремето беше спокоен като второто полувреме на уговорен мач. Гаро и Пирона живееха в къщи близнаци и родителите им блъскаха карти всяка вечер. В края на годината обявяваха шампиона и когато майката на Гаро и бащата на Пирона бяха шампионите, Гаро ядеше бой – баща му си го изкарваше на него, а Пирона се хилеше до другата година, когато шампиони ставаха другите родители и той се превръщаше в боксова круша.

Пирона, противно на прякора си, беше дебел и прилича­ше на Мийт Лоуф в лицето, но носеше очила, затова рядко го бъркаха с американския певец. И пръв в махалата пропуши – още преди да научи таблицата за умножение и азбуката.

Всички в махалата бяхме родени през Пражката пролет освен доктор Божко, който единствен ни бе изпреварил с една година. И понеже няма толкова хубост на едно място, бащата на Мариела остана завинаги в Чехословакия, женен за Смъртта на Карлос Кастанеда, която винаги ходела зад лявото рамо на човек. И Мариела викаше:

– Старият такъв си бил – искал да оправи целия свят. Така казваше мама. Между шестия и седмия си развод.

Но Мариела лъжеше – старата фризьорка говореше така между петия и шестия си развод. Не по-късно. А че старецът на Мариела е бил мъж намясто, бяхме сигурни – че как ина­че щял да се хвърли да спасява чехословашки хлапаци, чиято лодка се бе продънила в средата на езерото посред нощ. При това мъж със слабо сърце, изписано от военните доктори като „все пак годно да служи“. Затова инфарктът си го уда­рил като гол от ъглов удар и оная на Кастанеда си го при­брала. И затова на гроба му в покрайнините на Прага винаги има свежи цветя – от четири пораснали момчета, спасени от удавяне през една късна пролет.

Семейството на Влади беше кръстоска от семейство Адамс и Ангелите на Ада. Баба му плетеше терлици на му­зиката на „Айрън Мейдън“, а майка му слушаше АС/DС с притворени очи и мълвеше в унес:

– Сладките братчета Йънг… Как да не ги обичаш.

Само баща му, старият художник, мълчеше и се зало­стваше в ателието си. Него животът го стягаше в раменете и той не обичаше света. Рисуваше голи сини моми с водни боички и икони от стар орех. Боядисваше им гърбовете с ка­лиев перманганат и ги оставяше да съхнат на двора, където бабата на Влади четеше приказката за Макс и Мориц със затворени очи, защото си губеше очилата през ден. Приказката беше най-зловещото нещо на земята и Влади затова излезе нервак. И цял живот, като му вдигнеха нервите, първо кре­щеше, после мислеше – като във вицовете за милиционери.

Къщата на Влади беше голяма колкото Петродворец без фонтаните. Там играехме на фунийки из двора и док­тор Божко, който тогава още не беше доктор, излизаше зад порцелановата печка на втория етаж с фунийка в задника и обясняваше как не е улучен. Гаро кимаше с разбиране, а Влади и авторът крещяха:

– Лъжец.

По неизвестни причини Гаро винаги вярваше на доктор Божко и по известни – никога не вярваше на автора. Защото от малък авторът лъжеше като разпран, разкрасяваше исто­риите и ядеше табани – за назидание. Гаро още тогава го намрази.

– И затова ръцете му треперят! – викаше Пирона. – От нервите, дето му ги образуваш!

Но Пирона бъркаше – Гаро беше треперлив още от дет­ската градина, а намрази автора след години, когато авторът от инат не му даде да препише на класното по литература в седми клас. И после Гаро цяло лято учи Вапцаров и Смир­ненски, рецитираше ги заедно и ги бъркаше:

… Какво тук значи някаква си личност.

Разстрел и след разстрела –

ескадрони, в устрема ви милиони

погледи са приковани…

Когато порасна и пусна мустаци колкото захапана ка­терица, чак тогава Гаро затрепери от неврастения. И про­тив всички природни закони завърши зъботехника и стана първият зъботехник в родината, чиито ръце от треперенето изглеждаха като със седем пръста. Върна се от Варна с жена от Виница, с която запозна автора шестнайсет пъти, и ло­гично – авторът не запомни името ѝ. После направи кабинет на село и смени зъбите на всичките баби с държавни. После дойде времето на частната инициатива и смени държавни­те зъби с частни и от разликата в курсовете си купи жълт мерцедес – за да заобикаля с него автора, където го види. Минаваше на другия тротоар, газеше наред пешеходците и крещеше през страничното стъкло:

– Аз тебе не те познавам.

Защото авторът тогава беше свободна душа, а Гаро – не. И Гаро мечтаеше да стане свободна душа, както авторът – да има жълт мерцедес. Но авторът беше наследствен пройдоха, затова не се засегна, а Гаро се засегна. И никога не прости на автора, че гаджетата му бяха по-хубави от неговите и тая от Виница изглеждаше добре само на лунна светлина.

Коментирай »
Препоръчваме още
Липсата на секс съкращава живота на мъжа Липсата на секс съкращава живота на мъжа
Не просто естетически проблем, а съдово заболяване: Какво трябва да знаем за разширените вени Не просто естетически проблем, а съдово заболяване: Какво трябва да знаем за разширените вени
Зимата идва през юли с „Игра на тронове“ (ВИДЕО) Зимата идва през юли с „Игра на тронове“ (ВИДЕО)
Романтиците са най-досадни във Facebook, следват ги фитнес маниаците Романтиците са най-досадни във Facebook, следват ги фитнес маниаците
Пет съблазнителни тоалета, които мъжете обожават Пет съблазнителни тоалета, които мъжете обожават
Когато си утешителна награда за него Когато си утешителна награда за него
ТЕСТ: От каква фобия страдаш? ТЕСТ: От каква фобия страдаш?
42 лични разказа в „От авторите и читателите ЗА КНИГИТЕ И ЧЕТЕНЕТО“ 42 лични разказа в „От авторите и читателите ЗА КНИГИТЕ И ЧЕТЕНЕТО“
„Небесни тела“ - плетеница от отношения и емоции от Джуха ал Харити (предложение за четене) „Небесни тела“ - плетеница от отношения и емоции от Джуха ал Харити (предложение за четене)
Осем правила за щастлива връзка Осем правила за щастлива връзка
Разкрий тайната на всеки мъж само по зодията му (ВИДЕО) Разкрий тайната на всеки мъж само по зодията му (ВИДЕО)
„Моята булчинска рокля“: 44 жени разказват своите съвсем истински истории (предложение за четене) „Моята булчинска рокля“: 44 жени разказват своите съвсем истински истории (предложение за четене)
Хороскоп
Овен
Телец
Близнаци
Рак
Лъв
Дева
Везни
Скорпион
Стрелец
Козирог
Водолей
Риби