Ами ако Булгаковият Афраний, началникът на тайната стража към Пилат Понтийски, също беше написал евангелие? И какво, ако това евангелие представя Исус Христос като таен агент на юдейския прокуратор?

„Евангелие от Афраний“ (200 стр., 22 лв.) е остроумен и духовит опит за осмисляне на новозаветните предания. От една страна Кирил Есков предлага версия, която да обясни отдавна известни странности и разминавания в разказите на евангелистите. А от друга подарява на читателя изпълнен с чувство за хумор триумф на въображението.

Авторът представя на читателя двете си лица. В първата половина от книгата той влиза в обувките на Филип Марлоу, във втората – на самия Реймънд Чандлър. Резултатът е необичаен коктейл с детективски, исторически и хумористични съставки.

За автора

Кирил Есков е учен, писател и публицист. Роден през 1956 г. в Москва. Завършва Биологическия факултет на Московския университет, а след това работи във Всеруския изследователски институт за опазване на околната среда. Занимава се с палеонтология и арахнология, пише научнопопулярни трудове и учебници, преподава. Печели голяма популярност с криптоисторическите си книги, в които, както сам заявява, разглежда фантастични и действителни събития през лупата на учен и историк.

„Евангелие от Афраний“ не е атеистическа книга. Просто остроумната гледна точка на Есков позволява на читателя да види вечните картини в неочаквана светлина.

Кирил Есков - „Евангелие от Афраний“, откъс от книгата

СВЕЩЕНАТА ИСТОРИЯ ПРЕЗ ДЕТЕКТИВСКИЯ ПОГЛЕД НА ЕДИН АГНОСТИК

От напълно рационални позиции

Борхес бе отбелязал веднъж, че „хората век след век са разказвали само две истории: за лутащия се из Средиземно море кораб, който търси жадувания остров, и за Бога, разпънат на Голгота“. Колкото до последното, може и да не е напълно прав. Художественото и философското преосмисляне на събитията, съпътствали екзекуцията на Исус Христос, се превръща в устойчива литературна традиция едва през деветнайсети век, когато Църквата в значителна степен е изгубила своите функции на идеологически надзирател. Темата обикновено присъства в повествованието като странична сюжетна линия или като „роман в романа“ (както е при Михаил Булгаков в „Майстора и Маргарита“ или Чингиз Айтматов в „Голгота“), понякога като самостоятелно произведение („Прокураторът на Юдея“ на Анатол Франс или „Юда Искариотски“ на Леонид Андреев). Текстовете, създадени в рамките на тая традиция, са твърде разнообразни както по художествено равнище (от безсмъртния Майстор до присмехулното разказче на Иля Варшавски „Примката на хистерезиса“), така и по степен на близост до Светото писание и историческите реалности (от твърде стриктна при Домбровски до преднамерено небрежна при братя Стругацки). В тоя ред на мисли следва да сравняваме и двата известни киношедьовъра: „Евангелието по Матея“ на Пазолини и „Последното изкушение на Христос“ на Скорсезе. Не е необходимо, мисля, да споменаваме, че версиите на различните автори радикално се отличават една от друга, а евангелските персонажи се превръщат в „омоними“ – спомнете си Пилат, представен от Франс и от Булгаков, Юда на Леонид Андреев и на Домбровски, Исус на Пазолини и на Скорсезе.

Въпреки всичко в рамките на тая традиция е валидно и едно общо фундаментално ограничение: пряката намеса на свръхестествени сили в хода на събитията не бива да излиза извън рамките на „странния облак, захлупил Йерушалаим“. Тъкмо по тая причина едно толкова ключово за християнския мироглед събитие като телесното възкресение винаги остава извън рамките на повествованието, въпреки че мнозина от авторите, захващали се с темата, несъмнено са били хора вярващи. Самият аз спадам към поколението, чиито възгледи са се формирали в много по-голяма степен под въздействието на Булгаковия Йешуа, отколкото на официалния му прототип, затова и проблемът за възкресението съвсем доскоро не бе предизвиквал у мен никакъв интерес.

Аргументацията на Джош Макдауъл

Наскоро обаче в ръцете ми попадна една книга на известния съвременен проповедник Макдауъл, поставил си твърде необичайна задача: да докаже факта на телесното възкресение на Христос от напълно рационални позиции. Схемата на разсъждения на Макдауъл е следната. Той стъпва върху Евангелията като исторически документ, привлича много други (религиозно неутрални) източници и най-подробно изброява всички мислими възможности за материалистическо обяснение на необичайните събития, последвали екзекуцията на Исус Христос (на първо място изчезването на тялото от запечатаната и охранявана от римски воини гробница). Той класифицира хипотезите по следния начин:

Гробницата на Христос всъщност не е била празна;

1.1. Никой не знае реалното място, където е погребан Христос; най-вероятно тялото е било хвърлено в общ ров заедно с други екзекутирани;

1.2. Гробниците са объркани: жените, станали първи свидетели на „възкресението“, всъщност погрешка попадат на нечия чужда, незаета гробница;

1.3. Всички разкази за възкресението представляват легенди, възникнали години след разпъването на Христос и нямат никаква реална основа;

1.4. Разказът за възкресението е иносказателен и в действителност става дума за чисто духовно възкресение;

1.5. Всички явления на Христос са плод на индивидуални и колективни халюцинации;

2. Гробницата на Христос наистина е била празна, но е опразнена по естествен начин;

2.1. Тялото е било откраднато от учениците;

2.2. Властите са пренесли и укрили тялото, за да възпрепятстват възможните машинации от страна на очакващите възкресение;

2.3. Христос не умира на кръста; свален е от него в шоково състояние, след което идва на себе си и се възстановява;

2.4. „Хипотезата за Пасхалния заговор“. Исус, повярвал в своята богоизбраност, решава да „организира“ изпълнението на пророчествата относно Месията. За целта той организира (с помощта на Йосиф от Ариматея) собственото си разпъване; за да имитира смъртта си на кръста, той изпива наркотик вместо оцет.

Според плана е трябвало да бъде пренесен в гробницата, която след време да напусне в качеството си на „възкръснал“. Заговорът пропада, понеже римски войник го пробожда с копие и наистина го умъртвява. По-късно обаче Мария и учениците са се заблудили, вземайки за Христос някакъв неизвестен младеж, а пък Йосиф (който знае истината) дори не си помисля да им отвори очите.

След като опровергава с по-голяма или по-малка убедителност всички посочени хипотези, Макдауъл обявява пространството на логическите възможности за изчерпано и прави извода, че изчезването на тялото и последвалите го явления на Христос няма как да бъдат обяснени от материалистически позиции. Ерго – имаме работа с пряка намеса на Бог в земните дела.

Трябва да отбележим, че абсолютно идентична схема за доказване факта на възкресението е изложена още през 1906 година в „Общедоступное толкование Евангелия“ на Борис Илич Гладков, „предназначено за интелигентните читатели, а най-вече за невярващите, съмняващите се и колебаещите се“. Тоя автор също така последователно опровергава „трите възможни възражения срещу действителното възкресение на Исуса Христа: 1) учениците на Исус отвличат тялото и разгласяват, че той е възкръснал; 2) Исус не умира на кръста, а е погребан, уж че е умрял, след което оживява и се явява на учениците си; 3) Исус възкръсва не в действителност, но само във въображението на своите ученици“. Макар че формално броят на Гладковите хипотези е съществено по-ограничен, отколкото у Макдауъл, те напълно покриват цялото реално разнообразие на принципно несъвместими помежду си позиции (не смятам, че има смисъл сериозно да се полемизира с една толкова фантастична и пълна с вътрешни противоречия версия като „Пасхалния заговор“).

Според мен всеки човек, запознат със законите на логиката, е съвсем наясно с принципната атакуемост на системата от доказателства, изградена от Макдауъл и Гладков (виж по-долу). Подчертавам, че става дума именно за системата като цяло, а не за конкретни възражения. Затова цитираните от Макдауъл изказвания на редица водещи западни юристи, сред които са членовете на английския Върховен съд лорд Дарлинг и лорд Калдекот, както и министърът на правосъдието на Великобритания лорд Линдхърст, предизвикаха неподправения ми интерес. Техният вердикт се свежда до твърдението, че наличните доказателства са напълно достатъчни едно хипотетично съдебно заседание да признае възкресението за факт. Професор Гринлийф, дългогодишен шеф на катедра при юридическия факултет в Харвард и автор на обявен за класика тритомен трактат по доказателствено право, дори е публикувал нарочна монография – „Изследване свидетелствата на четиримата Евангелисти според правилата за юридически доказателства, прилагани в съдебното производство“.

Естествено, давам си сметката, че моите оформени от социализма представи за западното правосъдие се базират предимно върху детективите на Ърл Станли Гарднър. И все пак… Представете си как адвокат Пери Мейсън или прокурор Бъргър, които не могат да предложат убедителна версия за станалото, уверяват съдебните заседатели, че дадено произшествие е предизвикано от действията на свръхестествени сили.

Представяте ли си го? Аз се опитвам – и не успявам, бедно ми е въображението…

Както и много мои колеги естествоизпитатели, аз съм агностик в религиозен план. За мен винаги е било аксиома, че в сферата на Разума няма, а и не може да има доказателства за Божието битие. Протестантът Макдауъл обаче отказва честното Тертулианово „Вярвам, защото е абсурдно“, собственоръчно десакрализира евангелския текст и съзнателно влиза в една твърде рискована игра в полето на съперника. Изкушението е твърде силно, затова приемам неговото предизвикателство. Както казваше един приятел: „Не се закачай! А щом ще се закачаш, не се оплаквай…“.

Коментирай »