След безапелационния успех на мащабното изследване „Убийците на цветната луна“, вдъхновило номинирания за „Оскар“ шедьовър на Мартин Скорсезе, американският журналист и писател Дейвид Гран се завръща с впечатляващия исторически разказ „Пътешествието на „Уейджър“. 

Книгата, станала носител на престижната читателска награда на Goodreads Choice Awards за най-добра историческа и биографична книга за 2023 г., излиза у нас в превод на Камен Велчев (ИК „Сиела“) и също предстои да бъде екранизирана oт звездното дуо – Скорсезе на режисьорския стол и Леонардо ди Каприо в една от главните роли. 

Ужасяващ и въздействащ разказ за смелост и невероятна сила на духа, „Пътешествието на „Уейджър“ хвърля светлина върху едно от най-страховитите корабокрушения в историята – потъването на британския кораб „Уейджър“ в близост до бреговете на Чили през 1741-ва година, което става прословуто с огромния си брой жертви. 

Историята за съдбата на трийсетината полуживи мъже, достигнали до бреговете на Бразилия със самоделна лодка, се превръща в истинска сензация от ерата на великите мореплаватели. От 300 души, които поемат на военната експедиция, само 36 оцеляват, за да разкажат за нея. Преплавали хиляди километри през най-опасните води на планетата, оцелелите заживяват на самотен остров, преживяват метеж, борят се с врагове и глад, с тиф и скорбут.

„Пътешествието на „Уейджър“ разказва тяхната история, сякаш излязла от страниците на „Робинзон Крузо“ и „Повелителят на мухите“. История, вдъхновила творчеството на Херман Мелвил и лорд Джордж Байрон, чийто дядо е бил един от главните герои в нея.

Благодарение на множеството запазени разкази на оцелелите Дейвид Гран успява да предаде в подробности и достоверно случилото се, но и да изгради образите на главните действащи лица. Те оживяват на страниците на книгата със своите собствени думи и с тяхна помощ Дейвид Гран разказва една история, в която всички стихии на природата се стоварват върху човешкия дух. 

А най-голямата заплаха се оказват самите хора, които, поставени в екстремна ситуация, изваждат на показ най-мрачните страни на своята душа.

Макар и документална, „Пътешествието на „Уейджър“ е книга, която може да се чете като вълнуващ приключенски роман с интригуващи герои, невероятни обрати и невъобразими премеждия. Гмурвайки се из корабни дневници и лични разкази, Дейвид Гран реконструира спомена за случилото се и изплита истински шедьовър, който ще се превърне в един от крайъгълните камъни на историческата нехудожествена литература. 

Из „Пътешествието на „Уейджър“ на Дейвид Гран

ПРОЛОГ

Единственият безпристрастен свидетел е слънцето. Дни наред то гледа как странният предмет се клатушка нагоре-надолу по океанските вълни, подмятан безмилостно от вятъра и теченията. Веднъж-дваж той едва не се блъсва в рифа, което би сложило край на нашата история. Само че по някаква неведома причина – може би тук роля е изиграл пръстът на съдбата, както някои казват по-късно, или заради слепия късмет, той навлиза в един пролив край югоизточните брегове на Бразилия, където се озовава пред взора на няколко тамошни обитатели. Малко над 15 метра дълъг и около 3 метра широк, той е нещо като лодка, макар да прилича по-скоро на конструкция, сглобена от парчета дърво и парцали, блъскана от стихиите. Платната ѝ са накъсани, а мачтата – строшена. През корпуса се просмуква океанска вода и отвътре се носи воня. Когато се приближават, наблюдателите чуват смущаващи звуци, защото в лодката са натъпкани тридесет мъже, изпосталели и останали само кожа и кости. Дрехите им почти са се разпаднали. Коса, брада и мустаци покриват лицата им, оплетени и покрити със сол като водорасли. Някои са толкова слаби, че не могат да стоят на краката си. (Скоро един от тях поема дъх за последен път и умира.) Но една фигура, която явно им е предводител, се изправя в изключителна проява на силната си воля и заявява, че всички те са корабокрушенци от бойния кораб на Негово Величество краля на Англия „Уейджър“. Когато новината достига Англия, е посрещната с недоверие. През септември 1740 година „Уейджър“ с 250 военни на борда и екипаж от 50 мъже отплава от Портсмут като част от ескадра, съставена от пет бойни кораба, по време на тогавашния имперски конфликт с Испания. Бойната част е натоварена със секретна задача: да обиколи земното кълбо и да плени заветната цел – испански галеон, натоварен със съкровища, често наричан „Плячката на всички океани“. Само че край нос Хорн – най-южната точка на Южна Америка, ескадрата е погълната от ураган и се смята, че „Уейджър“ е потънал с всички на борда му. Само че 283 дни след като корабът е видян за последно, тези мъже мистериозно се появяват край Бразилия. Корабокрушират на пуст остров край бреговете на Патагония. Повечето от офицерите и екипажът загиват, но 81 оцелели отплават на самоделен плавателен съд, сглобен от отломките на „Уейджър“. Натъпкани толкова плътно, че едва могат да дишат, те преодоляват страховити бури и приливни вълни, ледени вихрушки и земетресения. Повече от петдесет мъже загиват по време на това трудно пътешествие, а когато малцината оцелели достигат Бразилия три месеца и половина по-късно, са пропътували около 5000 километра, което е едно от най-големите регистрирани разстояния, изминати от корабокрушенци. Както отбелязва лидерът на групата, е трудно да се повярва, че „човешката природа е в състояние да понесе страданията, през които минахме ние“.

* * *

Шест месеца по-късно друга лодка е изхвърлена на брега, този път по време на снежна буря край югозападния бряг на Чили. Тя е още по-малка – издълбан дънер, задвижван от платно от съшити едно към друго прокъсани одеяла. На нея има още трима оцелели. Тяхното състояние е дори още по-ужасяващо. Полуголи и абсолютно измършавели, телата им са покрити с насекоми, гризящи останките от плътта им. Единият от мъжете е изпаднал в такъв делириум, че е „изгубил себе си“, както казва единият от спътниците му, че „не си спомня имената ни... не помни дори своето собствено“. След като тези мъже са открити и върнати в Англия, те отправят шокиращи обвинения към своите спътници, появили се в Бразилия. Че те не са герои, а метежници. В спора, който избухва след това, обвинения прелитат от едната страна към другата, но става ясно, че спасилите се на острова военни и екипаж на „Уейджър“ са се опитвали да оцелеят в изключително тежки условия. Изправени пред глада и ледените вихрушки, те построяват аванпост и се стараят да възстановят военноморската дисциплина. Само че с влошаването на ситуацията офицерите и екипажът на „Уейджър“, които би следвало да са посланици на Просвещението, пропадат в безправието на Хобс* . Сформират се враждуващи фракции, последват бягства, убийства и мародерски прояви. Неколцина от мъжете се поддават на изкушенията на канибализма. Обратно в Англия, ръководителите на всяка от двете групи, заедно със своите поддръжници, са привикани от Адмиралтейството и изправени пред военен съд. Процесът рискува да изложи на показ не само потайната природа на подсъдимите, но и характера на империята, която претендира да носи факела на цивилизацията и да я разпространява по целия свят. Неколцина от обвиняемите публикуват своите сензационни (и дълбоко противоречиви) разкази за случилото се. Философите Русо, Волтер и Монтескьо са повлияни от докладите за експедицията, както по-късно Чарлз Дарвин и двама от най-великите романисти на морска тематика Херман Мелвил и Патрик О’Браян. Основната цел на обвиняемите обаче си остава да заблудят Адмиралтейството и широката публика, която намира събитията, както един човек казва, за „прекалено мрачни и сложни“. Оцелял от групата съставя (по неговите думи) „достоверно описание“, за което настоява, че „прецизно се постарах да не напиша нито една неправдива дума, защото всяка неистина би била не намясто в творба, чиято цел е да спаси душата на автора си“. Лидерът на другата група твърди в своята хронология на събитията, че враговете му са сътворили „невярна история“ и „ни очерниха с превелики клевети“. Кълне се със следните думи: „Истината ни възвеличава или поваля. Ако истината не ни подкрепи, нищо не би могло да го направи“.

 * * *

Всички ние следваме някаква линия, някакъв смисъл в хаотичните събития, съпровождащи нашето съществуване. Ровим се из неясните си спомени, подбираме, полираме, изтриваме. Винаги сме герои в собствената си история и това ни позволява да живеем с това, което сме сторили... или не сме. Тези мъже обаче са били сигурни, че самият им живот зависи от историята, която ще разкажат. И ако не са достатъчно убедителни, ще увиснат на реята.