Още с излизането си в книжарниците новият роман от рекламиста и общественик Радослав Бимбалов покори класациите и се превърна в най-търсеното заглавие на щанда на издателство „Сиела“ на Пролетния панаир на книгата, съобщават от издателската къща.

Проницателното перо на писателя повежда читателя из криволиците на човешкото битие чрез крехката, но внушителна история на „Екстазис“.

В нея главният герой Михаил е част от онзи неизбежен десерт на живота – смъртта. Той е невидим участник в последните мигове на хора, отиващи си по особен начин – в момент на преживяване на силна емоция. Михаил събира последните им дихания по заръка на този, който е създал всичко и наричан ничий.  И се справя с тази задача, докато из спомените му не се разлеят ръждивите коси на Лара. И любовта не се изправи пред смъртта.

Триумф на фантазията и думите, „Екстазис“ е свидетелство за новаторското майсторство и тънкия психологизъм, с които Радослав Бимбалов оголва човешката душа и припомня изконни  ценности. Плътна и хипнотична проза, същевременно интимна и изящна, но и безпощадна в коментара си за съвременния свят.

„Когато четеш „Екстазис” имаш чувството, че можеш да си измислиш собствено вляво и собствено вдясно. И това наистина успокоява”, казва поетесата, журналист и редактор на книгата Силвия Недкова.

„Няма как да избягаме от любовта. Няма как и да избягаме от смъртта. Но онова третото в романа – това е разказът. Разказът на Михаил побеждава смъртта и той успява да приласкае любовта. Така че, ако тръгнем да редим нещата в книгата, на първо място ще сложа разказа, а после на една и съща позиция на стълбичката ще сложа любовта и смъртта“, споделя литературният критик Митко Новков.

„Обичам книги, написани с усет към езика. Книги, които те примамват с тънкия опиум на разказването, където няма случайна дума и всеки ред отключва нови врати и сетива. В точката, от която говори невидимият разказвач – събирач на последни дихания, се срещат смърт и любов, меланхолия и ирония, страх и утешение. И една увличаща лична история сред чуждите истории за край. Отдавна не бях чел така изящно написана книга като „Екстазис“ на Радослав Бимбалов.“

Георги Господинов

„Потънете в „Екстазис“. Обещавам - ще се почувствате добре. Даже отлично ще се почувствате. Толкова отлично, че – сигурен съм - ще се тюхкате защо е свършило това романно екстази. И тогава – вече пристрастени, може да се върнете и да го прочетете отново.“

Митко Новков

Из „Екстазис“ от Радослав Бимбалов

НА
ПАРТЕРНИЯ
ЕТАЖ
В
ОЛЮЩЕНАТА

триетажна кооперация, свила се покорно до мрач­ната църква, едни бели череши къкреха лепкаво на газовия котлон в кухненския бокс. Над гърлото на голямата обгорена тенджера се надигна белезника­ва пяна, въздъхна и се отпусна обратно. Старицата в престилката пъхна решетестата лъжица и разбърка внимателно сгъстяващото се сладко, а после избърса ръце в наедрелите си хълбоци и се премести до мив­ката. Чакаше я купчина съдове и тя се захвана да ги търка с разпенена гъба.

Облегнах се на кухненския плот, на сантиметри от жената, която изобщо не подозираше, че съм ѝ на гости. Беше на онази порядъчно напреднала възраст, когато пъргавината се превръща в припкаща непохватност. Ръцете ѝ, загубили еластичност и сила, поизпускаха ня­кои неща, но тя не спираше да шета, сякаш нямаше да ѝ стигне времето. Може би пък беше точно така, все пак аз бях при нея.

Възрастната жена извади една чаена лъжичка, за­бърса я с престилката си и затътри чехли обратно към котлона. Разбута шапката от бухнала пяна и загреба на върха на лъжичката от гъстото сладко. Вдигна го на ни­вото на очите си да го огледа, подуши го с нос, а после го задуха леко да поизстине. Наклони лъжицата и една лепкава капка се стовари върху нокътя на левия ѝ па­лец. Размести леко пръст и се загледа в гъстата капка – тя само мудно се килна, но не се разля. Жената доволно изсумтя и дръпна тенджерата от котлона. Обра с реше­тестата лъжица пяната, а после взе бяла памучна кърпа, грижливо загърна тенджерата и остави размекналите се череши да се сгъстяват. Признавам, дояде ми се. Си­гурен бях, че някога съм лапал мека дебела филия, на­мазана с разтопено масло и полята обилно със сладко, което близва надолу коричката на хляба, цапа пръстите и залепва по устните. Звучеше ми като спомен, нищо че езикът ми, верен на правилата вляво, категорично от­казваше да върне каквото и да било усещане за самия вкус на сварените бели череши.

***

Дали наистина изпитах глад? Вляво не съществува не­обходимост от ядене. Дори не се налага да дъвчете шо­колад, за да си набавите триптофан – онази аминоки­селина, която налива серотонин. Сещате се, хормонът на щастието.

Щастието вляво е неизмеримо и неизчерпаемо. При това се случва по неспасяемо неочакван начин, поняко­га кретенски различен от всичко преди. Откак съм вля­во, често прекарвам дните си, яхнал боцкащия клон на някой бор на метри от земята. Правя си самолетче от лист хартия, с два пръста го мятам надолу в дерето, а то хваща първия срещнат вятър, врътва кръгче около връхчетата на накацалите по стръмното дървета, ряз­ко се издига обратно нагоре и се връща при мен. Хва­щам го и хвърлям отново. И така с часове, изпитвайки неописуема наслада от безсмислената лекота на едно самолетче, направено от празен лист хартия.

Ако ме имаше, ако не бях вляво, борът щеше да заби­ва нокти в задника ми. Само че тялото вече не участва, не се меси в усещанията ми, не пречи на съзнанието ми да води пълноценен живот. Друг вид живот е. Не знам дали е по-хубав, как да сравнявам? На онзи, предишния, не съм му робувал дълго.

***

Жилището беше съвсем малко. От входната врата се влизаше в тясно коридорче, което водеше до скром­на дневна с прилежащ кухненски бокс. Имаше спалня с размерите на гардероб и миниатюрна баня, в която душът капеше право върху тоалетната седалка. Един­ственият прозорец на дневната гледаше в главите на минувачите, затова дантеленото перде в долната по­ловина на стъклото никога не помръдваше. Партерно жилище. Някъде назад във времето, много преди ста­рицата с къкрещите бели череши, тук може би е живял портиерът.

Когато дойдох сутринта, жената точно излизаше от кооперацията – ситнеше по разместените плочки на пътеката към съседната църква. Клатушкаше се пред мен прегърбена, в дълга широка пола, светла коприне­на риза с къси ръкави и овехтяла дамска чанта на рамо. Бе вчесала белите вълнисти коси, а по устните ѝ, като символ на вечната женственост, деликатно проблясва­ше бледо червило. Следвах я на няколко крачки. И без това нямаше как да ме хване под ръка за опора.

Прекръсти се три пъти, докато влизахме в църква­та, свела глава в молитвени думи. Спря се до една ико­на с масивна рамка от изящни златисти орнаменти и я погали със сухата си, жилеста длан. Наведе се и допря устни, притворила очи, а после се отдръпна и ме остави да зяпам изрисуваното безплътно женско лице и нере­ално тънките ръце, държащи пеленаче с лице на въз­растен. В иконата имаше нещо изморено и обречено, мъка отвъд разбиранията на този свят. Но старицата не я целуна от състрадание. Към иконите човеците проя­вяват конкретни очаквания, свръхнадежди, сякаш тези издължени рисувани хора са способни да изпълнят вся­ко поискано чудо. Спрях очи в смаленото човече в скута на мадоната. Не намерих прилика с ничий, но не ме слу­шайте, аз така и не съм го виждал.

Свещеникът излезе иззад олтара. Беше млад – бра­дата му още бе мека и свежа. Възрастната жена се за­втече да му целуне ръка, но той я изправи с длани на раменете ѝ.

– Отче, аз за утре да питам… – вдигна глава към него дребничката старица.

– Поменът, да… Кога минаха тия четиресет дни… Всичко ще е наред, не се тревожи – успокояваше я све­щеникът, докато я изпровождаше навън под ръка.

Оставих ги за малко сами. Бях се зазяпал в дърве­ното плитко сандъче с пясък долу в ниското. Пламъ­кът топеше жълтеникавия парафин, горещите капки падаха в пясъка, сред миниатюрната гора от свещи, по­никнали там в чест на отвъдното. Тази свещичка едва ли ще догори цялата. Ще я изхвърлят, за да отстъпи място за следващата. Сандъче като живота – няма мяс­то за всички.

Миг преди да се приберем обратно в кооперация­та, некрологът на входната врата сякаш ме дръпна за тениската. Възрастната жена влезе, а аз залепнах с очи в белия лист с черен кръст отгоре. Под скръбната вест стоеше нейната снимка – белите вълнисти коси, съща­та уморена усмивка. Нейното лице в некролог. Трябва­ше ми известно време да осъзная какво виждам.

Вече бяхме в кухнята ѝ. Старицата запали с едно щракване газовия котлон, кипна вода и изсипа вътре пакет жито. Остави го да къкри, а очите ѝ плувнаха. Под­пря се на плота, главата ѝ висна надолу. Не помръдваше, в пълна тишина, завряла поглед в пода. Стоях в другия край, не си направих труда да се приближа. Рано беше.

– Ще ти сваря белите череши, сестричке. Всичките ще са за теб – прошепна жената в празната кухня. – За другите ще има жито.

Като се свари, го изсипа върху един чаршаф на ди­ванчето в кухнята да изпръхне. После седна до него и се разплака с едри сълзи, без глас. Не че имаше кой да я чуе. Дори аз официално не бях там.

***

Представете си някой ден да погледнете огледалото и там да няма нищо. Знам, звучи като кошмар или ев­тино страшен филм. Жената от партера до църквата беше остаряла с близначката до себе си. Не знаех как сестрата си е отишла преди четиресет дни, а и вече ня­маше никакво значение. Тогава съзрях очевидната ѝ липса. Всичко в апартамента беше чифт – две четки за зъби, две хавлии, две легла. Едното си стоеше оправе­но, с прилежно опънати чаршафи, сякаш близначката можеше да се прибере всеки момент.

Не можеше, знаех това. Вече беше в чакалнята на бя­лото нищо и прогресивно забравяше всичко, включител­но сестра си, която припряно загръщаше сладкото с бели череши, току-що свалено от газовия котлон. Остави го встрани, до купата с хълмчето от жито, покрито с плът­на перука от пудра захар. После се врътна, направи две болезнени крачки и поседна с мъка на малкото диванче под прозореца. Умората се кротна до нея. Денят беше не­типично дълъг – беше отишла до църквата да изговори всичко за помена утре, после свари жито, че и обещаните бели череши. Клепачите виснаха над мътните старче­ски очи. Главата ѝ натежа толкова, че се килна встрани и дръпна цялото тяло върху диванчето. Видях как жена­та поляга бавно, остави се на умората. Захърка тихо, а аз поседнах в изтърбушения фотьойл и качих поглед към тавана. Тъжният пожълтял полилей с две отсъстващи чашки вероятно щеше да е компанията ми до сутринта. Здравей, полилей, казах му. Мълчи. Не съм очаквал друго.

***

Не беше минало много време, когато усетих, че хърка­нето на възрастната жена се засилва. Сякаш започна да диша по-трудно, да се дави. Пристъпих към нея и приседнах на диванчето. Щях да хвана и потрепващата ѝ ръка, ако бях съвсем там.

– Здравей – изхриптя изведнъж старицата, ококо­рена, широко усмихната. Сепнах се. Не, не беше възможно.

– Ела, ела… – продължи с усилие да говори жената.

Дишаше все по-трудно, през суха, давеща кашлица. Изправих се и се огледах. Бяхме само двамата. Така де, аз бях почти.

– За… черешите ли… дойде? – Гласът на възраст­ната жена вехнеше, губеше се в опитите ѝ да си поеме въздух.

Ако бях съвсем тук, щях да усетя миризмата, която би трябвало да идва откъм котлона. Чак сега чух леко­то, едва доловимо свистене. Припряната, вечно шета­ща старица с несръчни омекнали пръсти бе дръпнала тенджерата със сладко от огъня, който бе изгаснал отдавна, но газта не спираше да извира през малките дупчици, безмилостно изпълвайки малката дневна с отровна тежест.

– Да, сестриче… И аз… искам – със сетни сили про­шепна старицата, преди да затвори отново очи. Вдиша мъчително, закашля се, потрепери на малкото диван­че, усмихна се широко и после бавно пусна последния си дъх. Наведох се, допрях устни до нейните и внима­телно го поех.

На диванчето, в пълна тишина, кротуваше тялото ѝ. Едно от чифт.