С психологическия трилър „Прислужницата“ американската писателка Фрида Макфадън се превърна в едно от най-обсъжданите имена в криминалната литература за последните години. А докато почитателите ѝ очакват книгата да се превърне и в мащабна екранизация, на български език излиза нова, още по-диаболична и пристрастяваща история от майсторката на смразяващите обрати – романът „Никога не ме лъжи“.

Изстреляла се до №1 най-купуван трилър в класацията на Amazon, „Никога не ме лъжи“ на Фрида Макфадън е шеметна въртележка от разкрития, която оплита читателите в задушаваща мрежа от лъжи. 

А веднъж разкрити, лъжите рисуват разтърсващ психологически портрет на човешката душа, който доказва, че „всяко човешко същество е способно на ужасни неща, ако го подтикнете достатъчно силно“. 

Щастливите младоженци Триша и Итън са истински пример за любов от пръв поглед. Заедно от по-малко от година, двамата се впускат във връзка на бързи обороти и вече търсят мечтания си нов дом, в който да започнат съвместния си живот. 

Когато обаче прекрачват прага на прелестното отдалечено имение, препоръчано от брокерката им, Триша усеща, че нещо не е наред. А силната снежна буря, която бушува навън, ги хваща в капана на имението – без обхват и път назад.

Принадлежала на известната психиатърка д-р Ейдриън Хейл, която преди четири години изчезва безследно и се превръща в най-обсъжданата мистерия, къщата сякаш още носи нейното присъствие. А огромният ѝ портрет с изумруденозелени очи сякаш следи всяко тяхно движение.

В търсене на книга, която да отвлече вниманието ѝ от тайната, която най-после трябва да сподели със съпруга си, Триша се натъква на скрита стая. В нея се намират записи от сеансите на всеки един пациент, с когото д-р Хейл е работила.

Изслушвайки ги един по един, Триша става свидетел на ужасяваща верига от събития, които, изглежда, са довели до изчезването на д-р Хейл. Всяка една касета е парче от пъзела, който изгражда образа на тази магнетична жена и нейните мрежи от лъжи. А някъде там се крие и ужасаващата роля, която Триша и Итън трябва да изиграят в него…

В духа на книгите на Карин Слотър, Джилиан Флин,  Клеър Макинтош и Саманта Даунинг, „Никога не ме лъжи“ е истински еталон за първокласно вълнуващо четиво, което оставя без дъх до умопомрачителния си финал. 

Шокиращ и умен, поглъщащ и зловещ, този зашеметяващ и запомнящ се роман изстрелва Фрида Макфадън сред петзвездните виртуози на психологическия трилър, от които читателите чакат още и още. 

Из „Никога не ме лъжи“ от Фрида Макфадън, откъс от книгата

ГЛАВА 1

ТРИША

Безнадеждно изгубени сме, а съпругът ми не иска да го признае.

Не бих казала, че това е нетипично поведение за Итън. Женени сме от шест месеца – все още пресни младоженци, и в деветдесет процента от времето той е перфектният съпруг. Знае всички романтични ресторанти в града, все още ме изненадва с цветя, а когато ме пита как е минал денят ми, ме изслушва внимателно и задава подходящите уточняващи въпроси. Но в останалите десет процента от времето той е толкова упорит, че ми идва да крещя.

– Пропуснал си отбивката за „Кедър Лейн“ – казвам му аз. – Подминахме я преди половин миля.

– Не! – на врата му изпъква плашещо изглеждаща вена. – Отбивката е по-напред. Не сме я подминали.

Въздъхвам разочаровано, докато стискам разпечатаните упътвания към къщата в Уестчестър, с любезното съдействие на брокера ни Джуди. Да, имаме джипиес. Но сигналът се изгуби преди десет минути и сега трябва да разчитаме само на тези указания. Сякаш сме се върнали в каменната ера. Е, Итън искаше нещо необичайно и сега го получава.

Най-лошото е, че вали сняг. Започна преди няколко часа, още когато излизахме от Манхатън. Когато тръгвахме, това бяха малки сладки бели снежинки, които се изпаряваха при допира със земята. През последния час размерът им се увеличи четворно. Вече не са сладки.

И сега, когато се отклонихме от магистралата, този безлюден и тесен път е станал още по-труден заради мократа от снега настилка. Ако Итън караше пикап, това може би нямаше да ни бърка. Неговото беемве е с прекрасни ръчно шити кожени седалки, но единственото му оръжие в конкретната ситуация е предното предаване. А и съпругът ми няма много опит в шофирането на сняг. Ако колата поднесе, той вероятно няма да знае дали да навие волана по посока на поднасянето, или обратно (първото беше правилното, нали?).

Като по поръчка беемвето се плъзга точно на такъв заледен участък. Итън стиска с все сила волана и успява да удържи автомобила, но сърцето ми сякаш ще изскочи. Снеговалежът става наистина обилен. Итън спира встрани от пътя и протяга ръка към мен.

– Дай да видя указанията.

Послушно подавам леко намачкания лист хартия. Съжалявам, че не ме остави аз да шофирам. Той никога няма да признае, че се справям по-добре от него с навигацията.

– Мисля, че изпуснахме отбивката, Итън.

Мъжът ми свежда поглед към листа хартия. После се взира напрегнато през предния прозорец. Дори с чистачки на пълни обороти и с включени дълги светлини видимостта е ужасна. Сега, когато слънцето вече е под хоризонта, погледът ни стига само на около 3 метра пред автомобила. Всичко отвъд това разстояние е бяла пелена.

 – Не. Знам как да стигна дотам.

– Сигурен ли си?

Вместо да отговори на въпроса ми, той се намръщва:

– Трябваше да провериш прогнозата за времето, преди да тръгнем на път.

 – Може би трябва да се върнем? – плахо го питам аз и притискам ръце между коленете си. – Можем да оставим огледа за друг път. Например, за когато не сме приклещени от чудовищна снежна буря.

Съпругът ми извърта глава и ме поглежда, сякаш съм си изгубила ума.

– Триша, пътувахме два часа, за да стигнем дотук. Намираме се на около десет минути от целта, а ти сега искаш просто да обърнем и да се приберем?

Това е още едно от нещата, които научих за Итън през шестте месеца, откакто сме женени. Щом си науми да направи нещо, той не отстъпва, докато не успее. Предполагам, че мога да го възприема като положително качество. Не бих искала да съм омъжена за човек, който оставя куп недовършени задачи из къщата.

Все още опознавам Итън. Всичките ми приятелки ме укоряваха, че съм се омъжила за него твърде бързо. Срещнахме се в едно кафене – аз се спънах и разлях питието си точно до неговата маса, а той настоя да ми купи ново. Беше класически случай на любов от пръв поглед. Когато го видях, се влюбих в русата му и на места леко прошарена коса. Сините му очи бяха с цвета на безоблачното небе, а големият римски нос все пак не му позволяваше да бъде прекалено красив. Когато той ми се усмихна, потънах на мига. Прекарахме следващите шест часа заедно с чаша кафе в ръка, а веднага след това ме заведе на вечеря. Същата вечер сложих край на едногодишната връзка с гаджето ми, като му се оправдах с това, че съм срещнала мъжа, за когото искам да се венчая.

Девет месеца по-късно аз и моят Ромео от кафенето сключихме брак. Още 6 след това вече търсим имот извън града. Цялата ни връзка е на бързи обороти. Но досега не съм съжалявала. Колкото повече научавам за Итън, толкова повече се влюбвам в него. И той изпитва същите чувства към мен. Наистина е невероятно да споделям живота си с него.

С изключение на една голяма тайна, за която той все още не знае.

– Добре – казвам аз. – Да продължим, нека намерим тази къща.

 Итън ми подава обратно листа с указания и връща беемвето на пътя.

– Знам точно къде сме. Къщата е съвсем наблизо пред нас.

Предстои да разберем дали е така. Този път кара по-бавно, както заради снега, така и за да не изпусне отбивката, за която съм убедена, че подминахме преди половин миля. Продължавам да следя пътя, въпреки че предното стъкло вече е почти изцяло покрито със сняг. Опитвам се да мисля за топло и сухо място.

 – Там! – извиква Итън. – Виждам я!

Накланям се напред на седалката си, с което опъвам до крайност колана. Той я вижда? Какво точно? Да не би да носи въображаеми очила за сняг и нощно виждане? Защото всичко, което се простира пред погледа ми, е сняг, след това още сняг, а отвъд него – мрак. Итън намалява още повече, като се взира в малък път, който води навътре в гората. Пред фаровете се разкрива почти изцяло затрупана от снега табела. Едва успявам да разчета надписа, докато съпругът ми вече завива.

„Кедър Лейн“!

Какво ли съм си мислила – Итън е бил прав през цялото време. Сигурна бях, че е подминал отбивката, но явно съм грешала. Тя е точно пред нас. Макар че сега, когато вече сме на тесния път към къщата, сериозно започвам да се притеснявам, че беемвето няма да се справи. Бърз поглед към съпруга ми е достатъчен, за да разбера, че той си мисли абсолютно същото. И без да е затрупана под дебел сняг, пътната настилка е едва забележима.

– Трябва да помолим Джуди да не се бави много с огледа – казвам аз. – Не искаме да останем блокирани на това място.

Итън поклаща глава в знак на съгласие:

 – Няма да те лъжа – исках нещо извън града, но това е лудост. Имам предвид, че сякаш сме в средата на... Гласът му секва по средата на изречението. А аз единствено мога да гадая, че е искал да каже „в средата на нищото“.

Но преди да успее да довърши, ахва с отворена уста. Защото най-накрая къщата се появява. И е невероятна!

В онлайн обявата на Джуди се споменаваше, че е на два етажа, плюс таван, но едва ли някой си е представял да е толкова просторна. Таванът би трябвало да е изключително висок, стръмният покрив на къщата сякаш се врязва в снежното небе. А арките на заострените прозорци по цялата фасада придават на постройката по-скоро облик на катедрала, отколкото на място, където живеят хора.

 – Господи – въздъхва с облекчение Итън. – Представяш ли си да живееш на такова място?

Може да познавам съпруга си от малко над година, но няма как да сбъркам изражението на лицето му. Той задава риторичен въпрос. И копнее да се нанесе в тази къща. Накарахме бедната Джуди да ни преведе през половината Уестчестър и Лонг Айлънд, но нито едно от местата, на които бяхме, не отговаряше на представите в главата на Итън. Но сега...

– Харесва ли ти? – питам го аз. – Не е ли страхотна? Само погледни какво място…

Отварям уста, за да се съглася с него. Тази къща безспорно е красива. Огромна е и отдалече си личи колко е елегантна – все неща, които търсихме неуспешно досега. Това е идеалният дом, който да напълним с деца. А именно това е и крайната ни цел. Иска ми се да кажа на Итън, че съм влюбена в къщата също толкова, колкото и той. Че когато Джуди пристигне, трябва да направим оферта на мига.

Но не мога да го направя.

 Защото, докато гледам към това обширно имение, започва да ми се гади. Толкова силно, че си запушвам устата и поемам дълбоко въздух, за да не повърна обяда си из целия луксозен кожен салон на беемвето. Никога досега не съм се чувствала така. Не съм изпитвала подобно нещо към нито една от десетките празни къщи, които обиколихме през последните няколко месеца. Усещането е толкова силно.

 Нещо ужасно се е случило в тази къща.

– По дяволите! – възкликва Итън.

Поемам си отново дъх, докато се боря с нов позив за повръщане.

В този момент забелязвам, че сме спрели. Предните гуми се въртят усилено, но на празен ход. Колата е заседнала.

– Пътищата са твърде хлъзгави – казва той. – Няма никакво сцепление.

Обгръщам се с ръце и треперя, въпреки че парното е пуснато на максимум.

– Какво ще правим?

– Ами... – той протяга ръка, за да избърше конденза от предното стъкло. – Къщата е съвсем наблизо. Може да продължим пеша.

Лесно му е да го каже. Не той е с ботуши „Маноло Бланик“ на краката.

– Освен това, изглежда, че Джуди ни е изпреварила и вече е пристигнала – добавя Итън.

– Наистина ли? Не виждам колата ѝ.

– Нито пък аз, но лампите светят. Сигурно е паркирала в гаража.

Примигвам през запотеното предно стъкло към къщата. Сега, когато се вглеждам по-внимателно, забелязвам самотна светлина в един от прозорците на горния етаж. Странно! Всеки брокер при оглед би включил осветлението на приземния етаж, нали така? Но той е изцяло тъмен. Вижда се само онази светлина на втория етаж. Отново потрепервам.

– Хайде! – подканя ме Итън. – По-добре да влезем. Едва ли е добра идея да прекараме нощта в колата. Ще ни свърши бензинът и ще измръзнем до смърт.

Подобен вариант изобщо не ми звучи привлекателно. Започвам да съжалявам за цялото това пътуване. Какво си мислех, като тръгвах насам? Но Итън вече е влюбен в къщата. Може би всичко ще се нареди.

 – Добре – съгласявам се аз. – Да се поразтъпчем.

Коментирай »