През 2023 г. светът стана свидетел на зараждането на нов попкултурен феномен – романa „Четвърто крило“ на Ребека Ярос, който взриви социалните мрежи и се превърна в литературна сензация от ранга на книгите на Дж. К. Роулинг, Стефани Майър и Сара Дж. Маас.

Не по-малък фурор сред почитателите на романтичното фентъзи по света предизвика и изпепеляващото му продължение – „Железен пламък“, което продаде над 500 000 бройки само в първия ден от излизането си в оригинал.

В превод на Мариана Христова и с единствено по рода си оформление и корица на Фиделия Косева читателите вече могат да открият и библиофилското българско издание на „Железен пламък“.

Смъртоносни тайни, секси персонажи, безмилостни врагове и шокиращи разкрития ще ни върнат обратно зад стените на военна академия „Басгайът“, където „ездачите на дракони сами създават правилата“. И още повече обичат да ги нарушават.

Още когато направи първите си стъпки по Парапета, Вайълет Соренгейл знаеше, че шансовете ѝ да преживее обучението за драконов ездач са повече от нищожни. И ако някой ѝ бе казал, че тя ще успее да премине през Вършитбата и да се свърже не с един, а с два могъщи дракона, тя щеше чисто и просто да му се изсмее в лицето.

Но ето – първата година в „Басгайът“ е вече зад гърба ѝ, а Вайълет няма време да празнува. Защото напред я очаква убийствената втора година в Квадранта на ездачите, изпълнена с брутални предизвикателства, предназначени да изстискат всяка капчица човешка емоция от нея.

Новият вицекомендант има личната мисия да унищожи Вайълет, ако тя не предаде мъжа, когото обича. А отношенията ѝ с потайния и неземно красив Зейдън Райърсън са невероятна бъркотия от емоции и страст.

Сега, повече от всякога, Вайълет има нужда от съюзници. Защото Навара се променя, а с нея и академията „Басгайът“. И дори железният пламък на революцията не може да спре могъщото зло, което събира сили в сенките.

Още по-мащабен фентъзи свят, епични битки, горещи сцени, нови съюзи и смразяващи обрати примамват читателите да полетят на драконовите криле на зашеметяващия роман „Железен пламък“, който започва там, където ни остави спиращият дъха финал на „Четвърто крило“.

Напоена с изпепеляващо напрежение, „Железен пламък“ на Ребека Ярос е книжна експлозия, която обещава 2024 г. наистина да бъде Годината на Дракона!

За автора

Ребека Ярос е авторка на над петнадесет романа и е включена в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. „Надарена разказвачка“ („Къркъс“), тя е и носителка на наградата за превъзходни постижения на Колорадските автори на романтични книги. Второ поколение потомка на военнослужещи, Ребека обича героите от армията и е щастливо омъжена за своя от над двайсет години. Майка е на шест деца и семейството ѝ живее в Колорадо със своите упорити английски булдози, две смели чинчили и котенце на име Артемис, което е шеф на всички тях.

Като приемна майка, а после и осиновителка на по-малката си дъщеря, Ребека изпитва страстно желание да помага на децата в системата за приемна грижа чрез своята организация, One October, която двамата със съпруга ѝ основават през 2019 г. За да научите повече за мисията им, посетете сайта oneoctober.org.

Из „Железен пламък“ на Ребека Ярос, откъс от книгата

ГЛАВА ТРЕТА

Летателното поле в „Басгайът“ е още тъмно и изглежда пусто, когато се появяваме в часа преди изгрев-слънце. Придържаме се към силуета на планините и правим всичко по силите си да останем незабелязани.

– Това не означава, че някой няма да ни види как кацаме – напомня ми Терн. Крилата му се движат стабилно, макар че от осемнайсет часа почти не е спрял да лети от Ариша насам. Прозорецът от време, който имаме да вкараме Андарна в Долината, без да я забележат, е малък и ако го пропуснем, ще изложим всички новоизлюпени на опасност.

– Все още не разбирам защо Емпирият се е съгласил и е позволил на драконите да се обвържат с човешки ездачи, след като е знаел, че ще трябва да пази малките си не само от грифоновите летци, а и от същите тези човеци, на които се очаква да имат доверие.

– Това е един много деликатен баланс – отговаря Терн и прави вираж наляво, за да следва очертанията на планината. – Първите Шестима ездачи отчаяно са искали да спасят хората си, затова преди шестстотин години са се приближили към леговищата ни. Тези дракони били членовете на първия Емпирий и обвързали човеци само за да защитят люпилищата си от венините, които представлявали по-голямата заплаха. Ние нямаме палци и не можем да тъчем нито прегради, нито руни. Нито единият, нито другият вид е бил напълно откровен – и двата са се използвали взаимно по свои собствени причини и нищо повече.

– На мен и през ум не ми е минавало да скрия нещо от теб.

Няма друг момент, по-удовлетворителен, по-вълнуващ, по-… неотговарящ на очакванията от Завършването в Квадранта на ездачите. Това е единственият случай, в който съм завиждал на Квадранта на пехотинците. Тези кадети знаят как се провежда церемония.

Терн прави онова странно движение, при което костите на врата му сякаш се стопяват: обръща глава и за миг приковава леко стеснените си очи в мен, преди да насочи вниманието си обратно към терена.

– Не мога да направя нищо, за да поправя случилото се през последните девет месеца, освен сега да отговоря на онези от въпросите ти, които заслужават отговор.

– Знам – отговарям тихо. Иска ми се думите му да бяха достатъчни, за да прогонят горчивия вкус на предателството, който не мога да отмия от устата си. Рано или късно ще трябва да спра да се гневя. Знам го. Терн беше обвързан от своята връзка с партньорката си, Сагейл, така че той поне имаше причина да пази всички тези тайни от мен, а не мога да обвинявам Андарна, задето е дете и е следвала примера му. Зейдън обаче е друга работа.

– Наближаваме. Приготви се.

– Май трябваше да поработим по слизане с търкаляне, когато му беше времето – шегувам се аз, сграбчвам лъка на седлото си, а Терн прави вираж и тежестта ми се накланя заедно с него. Тялото ми ще ме накаже за всички тези часове на седлото, но не бих заменила усещането за летния вятър по лицето си за нищо на света.

– При слизане с търкаляне щеше да се окажеш разчленена от силата на сблъсъка – отвръща Терн.

– Не можеш да си сигурен – възразява Андарна. Това май е новият ѝ постоянен формат на разговор – да казва на Терн, че греши. От гърдите на Терн се изтръгва ниско ръмжене и седлото между мен и сбруята, която държи Андарна до гърдите му, започва да пулсира.

– Аз на твое място щях да внимавам – казвам ѝ аз и преглъщам усмивката си. – Може да се умори и да те изпусне.

– Гордостта никога няма да му позволи.

– Каза драконът, който двайсет минути отказваше да си сложи сбруята! – отвръща остро Терн.

– Добре, деца, нека не спорим. – Мускулите ми се напрягат, а ремъкът над бедрата ми се забива силно в кожата ми, докато Терн се носи надолу, заобикаля ръба на връх Басгайът и летателното поле отново изплува пред погледа ми.

– Още е пусто – отбелязва Терн.

– Знаеш ли, слизането с търкаляне е маневра, която учат през втората година. – Не казвам, че аз горя от нетърпение да я усвоя, но фактът си е факт.

– Ти няма да участваш в нея – изръмжава Терн.

– Може аз да я взема, ако ти не искаш – обажда се Андарна и последната дума завършва с прозявка в драконов размер.

– Може би трябва да поработиш по своето кацане, преди да вземеш заклетата ни ездачка на полет за среща с Малек?

Това ще бъде една дълга, дълга година. Стомахът ми се свива, защото Терн се спуска в каньона, който познавам също толкова добре, колкото летателното поле.

– Ще оставя Андарна в Долината, а после ще се върна и ще започна да обикалям наблизо.

– Трябва да си починеш.

– Няма да мога да си почина, ако решат да ви екзекутират и осмината на подиума.

 

Коментирай »