Според „Тайм“ блестящият дебютен роман на Аяна Лойд Бануо, озаглавен „Когато сме били птици“, е ода за идеята, че от разрушените традиции могат да покълнат красиви нови начала. Книгата излиза на български език в превод на Надя Баева. Художник на корицата е Таня Минчева.

„Когато сме били птици“ преплита елементи от множество жанрове, обединявайки ги чрез заклинателен език, потопен в ритмите, преданията и духа на Тринидад и Тобаго. Жените от семейство Санбернар са живели в Морн Мари, къща на върха на хълм извън град Порт Анджелис, от поколения. Изградена от останките на плантация, която е поробила техните предци, тя се превръща в дом на род, свързан с нещо повече от кръвта. По една жена във всяко поколение е отговорна за преминаването на душите на мъртвите от града в отвъдното. Но връзката на Йеджиде с майка ѝ, Петронела, винаги е била пропита от гняв и пренебрежение, които Петронела упорито носи и на смъртния си одър, оставяйки Йеджиде неподготвена да изпълни съдбата си.

Междувременно Даруин расте в провинцията с благочестивата си майка растафарианка. Той винаги е спазвал повелите ѝ, особено една, да няма вземане-даване със смъртта. Но се налага момчето да прекрачи заръката ѝ, защото единствената работа, която успява да намери, е да копае гробове.

Йеджиде и Даруин ще се срещнат пред портите на Фиделис, най-голямото и най-старото гробище в Порт Анджелис, където мъртвите не лежат спокойно в гробовете си, а търсят някой да чуе гласа им… 

За автора

Аяна Лойд Бануо (р. 1980 г.) е писателка от Тринидад и Тобаго. Дебютният й роман „Когато сме били птици“ печели награда „Бокас“ за карибска литература за 2023 г. и наградата на Клуба на авторите за най-добър дебютен роман и е номиниран за наградите „Джалак“ и „Маккитерик“. Бануо има публикации в редица списания и е носителка на наградата за писатели на Eccles Center и Фестивала на литературата и изкуствата „Хей“ за 2023 г. Живее в Лондон със съпруга си и работи върху втория си роман.

Аяна Лойд Бануо - „Когато сме били птици“, откъс от книгата

1

Йеджиде

– Първото, което трябва да помниш – баба Катрин придърпва внучката си Йеджиде по-близо в скута си, – е, че е имало време преди времето.

Тя натъпква първия пласт тютюн в лулата си от абаносово дърво. Пламъкът от сребърната ѝ запалка осветява вътрешността и лулата ляга между устните ѝ.

– Преди да дойдем да живеем в тази къща, преди долината да бъде заселена, преди да се появят каменните кариери, когато гората била толкова гъста, че никой човек не можел да я прекоси, Морн Мари бил дом само на животни. Но не като животните, които виждаме сега, о, не! – Катрин отваря широко очи и от ноздрите ѝ се къдри синкав дим. – Оцелотите били големи като тигри, елените тичали тъй бързо, че никой човек не можел да ги стигне дори ако се осмелял да влезе в гората на лов. А пък зелените папагалчета, дето пеят по здрач, били едри като аления ибис, дето обитава блатата. Животните можели да си говорят едни с други също както аз говоря на теб сега. Построили си могъщ град в гората. Само че този град изобщо не приличал на Порт Анджелис. В него нямало сгради, нито граници, нито порти и животните живеели заедно, без да им се налага да охраняват и бранят територия.

Ала един ден в гората се озовал воин. Той видял, че там е пълно с животни за ловуване и с плодове за ядене. Когато погледнал към дърветата, зърнал единствено къщите, които можел да построи, земята приел само като нещо за вземане. Животните се опитали да му говорят и да му обяснят, че там има много повече, отколкото той виждал, но той не знаел езика им и не могъл да ги разбере.

Този воин довел още воини, а с тях дошли строители, те пък били последвани от фермери, на свой ред придружени от свещеници. Със свещениците пристигнали губернатори, а с губернаторите пристигнала смъртта.

– Но животните са се сражавали с тях, нали? – Йеджиде шава в скута на баба си.

Нищо не обича повече от това чувство за пълно обгръщане: сладкия мирис на тютюн, равномерния ритъм на люлеещия се стол, зелените хълмове и лицето на баба ѝ, развълнувано от разказа. Мисли си за острите зъби на оцелотите и за яката хватка на боата, която може да се увие около човек и да го удуши. Няма начин човекът, дето има само два крака, много малки зъби и никаква отрова, да победи дивите животни в гората.

Катрин я поглежда и пафка с лулата си.

– Кой разправя историята, ти или аз?

Йеджиде се ухилва и отново притихва.

– Животните винаги били живели в мир, но тогава разбрали, че е настъпило време за война. Забушувала кървава и ужасна битка. На мястото на кариерата, която виждаш там – Катрин посочва през прозореца към дълбокия кафяв кратер върху склона на хълма, – животните заели позиция и се били тъй самоотвержено, че в планината останали белези.

Всички тези убийства увредили жестоко планината. Наранена, тя започнала да скърби и това довело до най-продължителния сух сезон в Морн Мари. Реките се скрили в земята, дърветата изсъхнали и умрели. Оцелотите се смалили като къщни котки, маймуните станали страхливи, сърните, елените, опосумите и броненосците, които преди живеели в мир, започнали да се виждат едни други като храна. Воините също страдали, защото никой, бил той човек, или животно, не може да оцелее, когато природата реши да му отрече богатствата си.

И тогава един ден, когато всички били изнемощели, и изглеждало, сякаш войната щяла да погуби не само сражаващите се, но и цялата гора, сред хълмовете се разразила силна буря. Големи сиви облаци изсипали съдържанието си над джунглата, а хората и животните взели да ликуват, като видели реките отново да се пълнят и гората да пие жадно дъжда. Гръмотевици и светкавици се разнасяли в продължение на три дни и три нощи. Но помни какво ти казах, това е било времето преди времето, когато дърво е можело да израсне напълно за един ден, момче е можело да се превърне в мъж от днес до утре, тъй че тази буря била по-дълга и яростна от всяка друга, която животните били виждали преди. Пръстта се плъзнала по склоновете на хълмовете и се строполила в долината. Дървета, по-стари, отколкото някое животно можело да си спомни, вече не можели да се задържат в почвата и рухнали. Реките прелели през бреговете и земята подгизнала. Ликуването се превърнало в скръб. Сякаш цялата гора се била обърнала срещу тях и изисквала своя дял жертви от онези, които осквернили светите ѝ места с война.

Зелените папагалчета, онези, дето врякат, пеят и бъбрят също като теб – Катрин стисна устните на Йеджиде, за да ѝ попречи да се изкиска, – били по-умни, отколкото ги мислели останалите животни. Папагалите наблюдавали дъжда, хълмовете, растящите камари от мъртъвци. Събрали се в клоните на последното останало свещено памучно дърво и провели съвещание. Когато то завършило, папагалският батальон се разделил на две. Едните полетели на изток, а другите на запад.

Онези, които полетели на запад, се смалили и се превърнали в зелените птичета, които виждаме днес – пеещи и летящи към залязващото слънце. Ала при другите, които поели към изгрева, зелените пера почернели, а човките им се извили в остри клюнове. Телата им наедрели и крилата им се разпервали тъй нашироко, че когато летели, земята под тях притъмнявала. Изпели една последна песен, от която и животни, и хора се разтреперили, а после около главите и шиите им израснали сиви качулки, които ги накарали да онемеят завинаги.

И знаеш ли в какво се превърнали, Йеджиде? – Катрин се заглежда през прозореца, усмихва се и пафка с лулата си.

– В гарвани! – извиква Йеджиде.

Много обича да даде верния отговор. Без значение колко пъти е чувала историята, това, че знае отговора, винаги я кара да се чувства пораснала и много важна.

Катрин кимва и дръпва от лулата.

– Когато трансформацията била завършена, те усетили стомасите си гладни за плът. Разперили широко криле и започнали да кръжат бавно над земята, за да търсят мъртви тела. С новите си дълги закривени клюнове и остри като на каймани зъби деряли плътта на животни, които преди били техни приятели, и на хора, техни някогашни врагове. Щом приключели, отново накацвали върху памучното дърво и оставяли след себе си само оглозгани кости.

Живите наблюдавали с ужас поглъщането на мъртвите. Не разбирали как познатите им отколе птици можели да сторят нещо тъй ужасно. Ала бъбрещите папагали от едно време вече ги нямало. Сега се били превърнали в нещо съвършено ново. Когато се освободили от зелените пера и променили формата си, поели свещен дълг – да стоят на границата между живите и мъртвите. Така че изчаквали умиращите, след което се нахвърляли върху труповете и изкълвавали плътта. И никой освен гарваните не знаел, че вътре в телата им душите на мъртвите се трансформирали и освобождавали.

Катрин вдига Йеджиде от скута си и я слага да стъпи на пода с хубавите ѝ бели обувки за църква.

– Така. Историята е разказана. А сега не забравяй да си прибереш обувките. И хубавата рокля. Преметни я на облегалката на стола в моята стая. Да не ида там и да заваря, че си я захвърлила както ти дойде.

Но на Йеджиде ритуалът ѝ е добре познат.

– Историята не е завършена, бабо. Какво станало после?

Коментирай »