„Първа кръв“ на Амели Нотомб (предложение за четене)

„Първа кръв“ връща читателя към един реален исторически факт и е различен от всичко, написано досега от белгийската писателка

„Първа кръв“ на Амели Нотомб (предложение за четене)

Photo credit: Издателство Colibri

 „Първа кръв“ е навярно най-личният и вълнуващ роман на Амели Нотомб, удостоен с награда „Рьонодо“ 2021 и Европейската награда „Стрега“ 2022. Романът връща читателя към един реален исторически факт и е различен от всичко, написано досега от белгийската писателка.

„Първа кръв" е трийсетият роман на Амели Нотомб и двайсет и първият, издаден от „Колибри“. През 2020 г. COVID-19 отнася бащата на Амели Патрик Нотомб, с когото тя не успява да се сбогува. Прави го по-късно с романа „Първа кръв“, изразявайки своята дълбока почит към дипломата от кариерата и превръщайки трагичното събитие в силно литературно произведение. Под формата на разказ на самия Патрик Нотомб дъщерята разказва живота му от дете до първия му дипломатически пост и свързаните с него събития. Разказва и за рода му, без нищо да му спестява – надменния дядо, отсъстващата майка, жаждата и глада, ледената зима в Ардените…. Прави го с любов и хумор, с уважение и ирония, с всичко онова, което характеризира тази неизчерпаемо изобретателна и жизнена писателка. В края на книгата, когато Патрик, който припада при вида на кръв, се оказва хладнокръвен свидетел на кървава баня, Амели заключава с думи, които биха могли да са мото на книгата: „Никога не трябва да се подценява яростното желание да оцелееш“.

Истинската смелост на Амели Нотомб е в разнищването на собственото й минало, в непосредствения разказ в първо лице, единствено число, който приковава вниманието на читателите и й позволява да стигне до най-дълбоките пластове на човешкото его. Със своята неизтощима фантазия и ексцентричен стил Нотомб е абонирана за успеха още от 1992 г., когато излиза дебютният ѝ роман „Хигиена на убиеца“. През 1999 г. й е присъдена Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“, екранизиран под режисурата на Ален Корно. „Речи против Катилина” от 1995 г. печели награда „Жан Жионо”, награда на телевизионния канал „Пари Прьомиер”, награда на Френско-европейските литературни асоциации и награда „Ролан дьо Жювнел”. Романът „Жажда“ ѝ донесе заслужена номинация за „Гонкур“ и първо място в класациите за бестселъри на Франция.

Photo credit: Издателство Colibri

Откъс от "Първа кръв" на Амели Нотомб

Повеждат ме към мястото за екзекуция. Време то се разтяга, всяка секунда трае с век повече от предишната. На двайсет и осем години съм.

Застанала срещу мен, смъртта е приела лицето на дванайсетимата екзекутори. Практиката изисква между раздадените им оръжия да има едно незаредено. Така всеки може да се смята за невинен за убийството, което ще бъде извършено. Съмнявам се, че днес тази традиция е спазена. Не ми се вижда някой от тези мъже да има нужда от оневиняване.

Преди двайсет минути, когато чух да викат името ми, веднага разбрах какво ме чака. Кълна се, че изпитах облекчение. Щяха да ме убият и нямаше повече да ми се налага да говоря. От четири месеца преговарям за нашето оцеляване, четири месеца на безкрайни дискусии за отлагане на екзекуцията ни. Кой ще защитава останалите заложници от сега нататък? Не знам и това ме тревожи, но част от мен се чувства добре, защото най-после ще мога да млъкна.

От камиона, с който ме отвеждат, разглеждам света наоколо и започвам да оценявам красотата му. Жалко е човек да напусне такава прелест. Жалко е най-вече само двайсет и осем години да си бил така пленен от нея.

Изхвърлят ме от камиона и от допира със земята ми става хубаво. Тя е нежна и ласкава, каквато най-много я харесвам! Каква очарователна планета! Струва ми се, че сега мога да я оценя много по-добре. Но и за това е малко късно. Почти се радвам, че след малко тялото ми ще бъде изоставено тук непогребано.

Обяд е, от слънцето блика безпощадна светлина, въздухът дестилира подлудяващи растителни аромати, аз съм млад и в отлично здраве, прекалено глупаво е да умра, не сега. Само да не се стига до патетични речи. Имам нужда от тишина. Звукът на детонациите, които ще ме унищожат, няма да е приятен за ушите ми.

Като си помисля само, че завиждах на Достоевски за преживяното срещу дулата на пушките! Сега е мой ред да изпитам съпротивата на моя дълбок аз. Не приемам несправедливата си смърт, искам още миг, всеки момент е толкова силен, насладата от изтичането на секундите е достатъчна да ме държи в транс.

Дванайсетимата мъже се прицелват в мен. Виждам ли живота си като на филмова лента? Усещам единствено едно невероятно възкресение – жив съм. Всеки момент е делим до безкрайност, смъртта не би могла да ме достигне, гмуркам се в твърдото ядро на настоящето.

Настоящето започна преди двайсет и осем години. В дъното на съзнанието си виждам
моята необичайна радост, че съществувам. Необичайна, защото изглежда доста дръзка сред царящата около мен тъга. Бях на осем месеца, когато баща ми загина в злополука при обезопасяване на мина. Явно умирането е семейна съдба.

Баща ми беше военен, тогава беше 25-годишен. Този ден трябвало да се научи да обезопасява мини. Урокът бил кратък – погрешка сложили истинска мина вместо фалшива. Той умря в началото на 1937 година.

Две години по-рано се оженил за Клод, майка ми. Било голяма любов, типична за доброто белгийско общество от деветнайсети век – сдържана и изпълнена с достойнство. Снимките показват младата двойка по време на езда в гората. Родителите ми са много елегантни, красиви, стройни, обичат се. Приличат на героите на Барбе д’Орвили.

Това, което ме изумява в тези снимки, е щастливият вид на майка ми. Никога не съм я виждал такава. Сватбеният албум завършва със снимки от погребението. Очевидно майка ми е смятала да сложи надписи под тях по-късно, когато намери време.

Но в края на краищата не е пожелала да го направи.

Съпружеският ѝ живот е траял две години.

На 25 години тя прие изражението на вдовица и никога повече не свали тази маска. Даже усмивката ѝ беше скована. Лицето ѝ излъчваше твърдост, която заличаваше младостта му.

Близките ѝ казваха:

– Утехата е, че поне имате дете.

Тя извръщаше глава и поглеждаше към хубавото бебе в люлката, чийто щастлив вид я отчайваше.

При това, когато съм се родил, тя ме е обичала. Първото ѝ дете се оказало момче и всички я поздравявали. После вече осъзнаваше, че това не е първото, а единственото ѝ дете. Мисълта, че трябва да замени любовта към съпруга си с любов към детето си, я възмущаваше. Разбира се, никой не ѝ бе предложил това с подобни думи, но все пак тя така го разбираше.

Бащата на Клод беше генерал. Той реши, че смъртта на зет му е много приемлива и не намери за нужно да я коментира. Военните са сдържани хора.

Майка ѝ беше нежна и мила жена. Съдбата на дъщеря ѝ я трогна.

– Сподели с мен тъгата си, бедно дете.

– Престани, мамо. Остави ме да страдам.

– Поплачи си, поплачи си на воля. До време е.

После ще се омъжиш отново.

– Млъкни! Никога, чуваш ли, никога няма да се омъжа повторно. Андре беше мъжът на живота ми.

– Разбира се. А сега имаш Патрик.

– Какви ги говориш!

– Нали обичаш сина си...

– Да, обичам го. Но искам обятията на мъжа си, неговия поглед, гласа му, думите му.

– Искаш ли да се върнеш при нас?

– Не. Искам да живея в нашия семеен апартамент.

– Ще ми оставиш ли Патрик за известно време?

Клод вдигна рамене в знак на съгласие.

Много доволна, баба ми ме взе при себе си.

Беше отгледала една дъщеря и двама сина и сега се радваше, че пак ще има малко дете.

– Малки мой Патрик, колко си хубав, такъв си сладур!

Тя остави косата ми да порасне и ме обличаше в костюмчета от черно и синьо кадифе
с якички от брюжка дантела. Имах копринени чорапи и ботушки с копчета. Взимаше ме в ръцете си и ми показваше отражението ми в огледалото.

– Виждал ли си друго толкова хубаво дете?

Гледаше ме с такъв възторг, че и аз вярвах в красотата си.

– Виж си дългите мигли като на актриса, сините очи, светлата кожа, изписаните устни, черните коси. Трябва да бъдеш нарисуван.

Тази идея ѝ хареса и тя повика дъщеря си да позира с мен на един известен художник от Брюксел. Клод отказа. Баби разбра, че ще трябва да бъде упорита с нея.

Коментирай »
Препоръчваме още
Съветите на Изи: Защо пада косата и трябва ли да се страхуваме Съветите на Изи: Защо пада косата и трябва ли да се страхуваме
Пет женски недостатъка, които мъжете обожават Пет женски недостатъка, които мъжете обожават
„Приказките на Лилит и Селена“: Божествения талант да бъдеш себе си (предложение за четене) „Приказките на Лилит и Селена“: Божествения талант да бъдеш себе си (предложение за четене)
Историята за изчезването на Агата Кристи оживява в заплетения криминален роман на Нина де Грамон (предложение за четене) Историята за изчезването на Агата Кристи оживява в заплетения криминален роман на Нина де Грамон (предложение за четене)
Екзотично изкушение: Печена сьомга с мед и соя Екзотично изкушение: Печена сьомга с мед и соя
Опасни секс играчки: Седем страни, в които вибраторите са забранени Опасни секс играчки: Седем страни, в които вибраторите са забранени
15 вдъхновяващи цитата за щастието от известни личности 15 вдъхновяващи цитата за щастието от известни личности
Почитаме трима смели светци мъченици Почитаме трима смели светци мъченици
ТЕСТ: На кой континент трябва да живееш? ТЕСТ: На кой континент трябва да живееш?
Бебетата започват да учат език преди раждането си? Бебетата започват да учат език преди раждането си?
Осем женски заповеди Осем женски заповеди
Класиката в секса: Четири причини мисионерската поза да не излиза от мода Класиката в секса: Четири причини мисионерската поза да не излиза от мода
Хороскоп
Овен
Телец
Близнаци
Рак
Лъв
Дева
Везни
Скорпион
Стрелец
Козирог
Водолей
Риби