С нежния си регентски роман „Да измамиш джентълмен“ американската авторка Сара Адамс дебютира на българския пазар и повлече читателите на бляскаво пътешествие из премеждията, любовите и порядките на английското висше общество през XIX век в Лондон.

Сега писателката с невероятен усет към романтичните истории се връща обратно в наши дни и ни подканва да се потопим в обезоръжаващо сладкия роман „Когато си в Рим“, в който малко градче ще стане сцена на неочаквана любов, топла и уютна като парченце пай.

Защото „Когато си в Рим“ няма нищо невъзможно, нали?

Амилия Роуз, позната като „принцесата на попа“ Рей Роуз, е силна, талантлива, самоуверена и на върха на славата си. Но освен това е изморена, прегоряла от напрежението на сцената и притисната от очакванията на почитателите и изискванията на продуцентите си. 

Вдъхновена от любимата си Одри Хепбърн, която винаги ѝ вдъхва увереност, Амилия за пореден път си пуска култовия филм „Римска ваканция“. А след това пали колата и заминава посред нощ към най-близкия Рим, който може да открие на картата... тоест Рим, Кентъки. 

Когато Ноа Уокър открива Амилия на моравата пред дома си в развалената ѝ кола, той няма идея, че жената в беда е безбожно известна поп икона. Между магазинчето за пайове, което е наследил от баба си, и това да напомня на любопитните си съседи да не си завират носовете в живота му, Ноа няма времето и търпението да се занимава с проблемите на някаква разглезена суперзвезда. 

Зад вечно намръщената си гримаса Ноа все пак крие добро сърце и решава да покани Амилия да остане в стаята му за гости. Само докато поправи колата си.

Очарована от уютното градче и неговите порядки, толкова различни от бляскавия ѝ живот, Амилия започва да разкрива кое е момичето, скрито зад грижливо поддържаната маска на Рей Роуз. А бариерите около сърцето на Ноа неволно започват да падат… 

Но какво ще стане, когато Амилия отново ще трябва да върне на турнето си? Все пак дори и Одри си тръгва от Рим…

Изтъкана от слънчево настроение и пъстроцветни персонажи, „Когато си в Рим“ от Сара Адамс е остроумна история с искрящ чар, която ни приканва да се потопим в романтиката на малкия град и неговата неустоима обстановка. 

Този съвременен преразказ на „Римска ваканция“, сред чиито страници животите на изгубена попзвезда (която много напомня на Тейлър Суифт) и кисел пекар неочаквано се преплитат, ще ви накара да се усмихнете и да повярвате, че противоположностите наистина се привличат. 

Из „Когато си в Рим“ от Сара Адамс

АМИЛИЯ

Какво сега, всичко си е наред! Добре съм?

Поемам си дълбоко дъх и стягам пръсти малко по-здраво около волана.

– Да, Амилия, добре си. Направо фантастично. В момента си точно като Одри Хепбърн, вземаш живота си в свои ръце иии… – говориш на себе си – …така че, може би не съвсем добре, но при дадените обстоятелства, да, почти добре – казвам високо, присвила очи към тъмния път зад предното стъкло. – Да. Почти добре става.

Само дето е пълна тъмница, а колата ми издава онзи шум, който прилича на дрънкането на стотинки, търкалящи се в барабана на сушилнята. Нищо не разбирам от коли, но си мисля, че хич не е хубаво да се чува подобен шум. Любимата ми малка тойота „Корола“ – колата, която е с мен още от гимназията, колата, в която на осемнайсетгодишна възраст за първи път чух моя песен по радиото, колата, която карах на път за „Фантом Рекърдс“, за да подпиша договор за запис преди десет години, – май вече е изпяла песента си. Не може да умре, та от нея още се носи миризмата на стари волейболни наколенки, просмукала се в тапицерията ѝ.

Не и днес, Сатана.

Потърквам арматурното табло, като че ли вътре в него може да има скрит джин, който само чака да изскочи и да ми изпълни три желания. Вместо това изпълнение на желания съм възнаградена със загуба на обхват. Музиката, която слушам, секва, а Гугъл мапс вече не показва мъничката стрелка, дето трябваше да ме изведе от този забутан в пущинака път, любимо място на серийни убийци.

Бррр, като начало на филм на ужасите е. Мисля си, че съм точно като онова момиче във филма, на което всички зрители крещят „голяма си идиотка!“, докато трохи от пуканки се сипят от ухилените им усти, ламтящи за още ужасии. Божичко, дали не беше грешка? Боя се, че зарязах здравия разум вкъщи в Нашвил, заедно с желязната порта и системата за сигурност „Форт Нокс“. Както и Уил, моя фантастичен охранител, който стои на пост пред къщата и не позволява на хората да се промъкват в имота ми.

По-рано тази вечер мениджърката ми Сюзън и асистентката ѝ Клеър ме заринаха с информация за претъпкания график на предстоящите три седмици, след които заминаваме на деветмесечно световно турне. Проблемът е, че току-що приключих последния ден от изнурителните тримесечни репетиции за турнето. Почти всеки ден от последните три месеца беше посветен на заучаване на концертната хореография, на мизансцена, последни уточнения по сценария, убийствени упражнения и репетиции на песните – всичко това докато се усмихвам и си давам вид, че не се чувствам като купчина гниещ тор.

Седях мълчаливо, докато Сюзън говореше ли, говореше, а дългият ѝ пръст със съвършен маникюр не преставаше да скролва екрана на айпада, пълен с бележки за графика. Бележки, за които би трябвало да се вълнувам. Които трябваше да съм поласкана да чуя! Но някъде по средата аз… изключих. Гласът ѝ придоби дрънчащия, кух тон на Чарли Браун и единственото, което чувах, беше блъскането на сърцето в ушите ми. Високо и болезнено. Вцепених се. Но най-много ме изплаши това, че Сюзън, изглежда, дори не го забеляза.

Това ме кара да се чудя дали не съм прекалено добра в прикриването. Дните ми минават по следния начин: усмихвам се ето така на този човек и кимам. Да, благодаря. Усмихвам се малко по-различно на онзи човек и кимам. Но да, разбира се, че мога да го направя. Сюзън ми дава сценарий, съвършено подготвен от моя пиар екип, и аз го запаметявам. Любимият ми цвят е синият, почти същият като на дългата рокля на „Живанши“, която ще нося на Грамитата. Но да, наистина дължа голяма част от успеха си на моята любяща и предана майка. И ден не минава, без да усетя каква невероятна благословия е, че имам своята кариера и моите невероятни фенове.

Учтива, учтива, учтива.

Гореща капка пада върху бедрото ми и осъзнавам, че плача. Не мисля, че би трябвало да плача, когато мисля за тези неща. Имам две награди „Грами“ и подписан договор за деветдесет милиона долара с водещ звукозаписен лейбъл в бизнеса, затова не би следвало да плача. Не бива да плача. И определено не трябва да съм посред нощ в старата си бръкма, бягаща трескаво от целия свят. В ума ми като библейски свитък се развива списъкът от хора, които ще подведа – не мога да понеса тази вина. До този момент не съм пропускала дори интервю. Мразя да разочаровам хората или да се държа така, сякаш моето време е по-ценно от тяхното. В началото на кариерата си се заклех, че никога няма да позволя славата да замае главата ми. За мен е важно да се държа възможно най-отзивчиво – дори когато това ми е неприятно.

Но нещо в думите, с които Сюзън се сбогува с мен тази вечер, ме стресна.

– Рей – защото тя предпочита да ме нарича със сценичното ми име, вместо с истинското, Амилия, – изглеждаш уморена. Поспи малко повече тази нощ, за да не си подпухнала за снимките за интервюто зад кулисите с Вог утре. Въпреки че… изтощеният вид напоследък отново се връща на мода… – Тя замислено впи очи в тавана и аз аха– аха очаквах сам Бог да ѝ изпрати отговор, загрижен за сенките под очите ми. – Всъщност, забрави, че го казах! Това ще събуди съчувствието на феновете ти и ще е повод за още приказки.

Обърна се и излезе – асистентката ѝ Клеър остана само още миг, колкото да ми хвърли последен колеблив поглед през рамо. Отвори уста, сякаш да каже нещо, и изведнъж почувствах, че отчаяно ми се иска наистина да каже. Виж ме, моля те.

– Лека нощ – рече тя накрая и излезе.

Останах дълго в звънтящата тишина, чудейки се как съм позволила да стигна дотук. И как да се измъкна от тази черупка, която несъзнателно сама съм създала? Това чувство за пустота започна да се обажда преди няколко години, но се надявах да е, защото ми е писнало от стила на живот в Ел Ей и имам нужда от промяна. Вдигнах си багажа и се преместих в Нашвил, Тенеси, където пак можех да съм близо до пулса на музикалната сцена, без да съм в кипящия ѝ център. Не се получи. Празнотата ме последва.

Някои хора се обръщат към семейството си при подобни проблеми, други се обръщат към приятели, а трети – хвърлят боб. Но аз се обърнах към единствения човек, който никога не ме беше разочаровал: Одри Хепбърн. Същата вечер затворих очи и плъзнах пръст по колекцията си от дивидита на Одри (да, аз още имам дивиди плейър) и започнах да броя онче, бонче, счупено пиронче, като накрая пръстът ми спря върху Римска ваканция. Подейства ми като земетресение. Във филма Одри играе ролята на принцеса Ан, която се чувства точно като мен – самотна и потисната, – затова се измъква в нощта, за да разгледа Рим. (Е, по-скоро да залита в нощта, защото е малко замаяна от хапче за сън, но това няма значение.)

 И изведнъж, ето го. Отговора, който търсех. Имах необходимост да се махна от тази къща, от Сюзън, от отговорностите си, от абсолютно всичко и да забягна в Рим. Само дето Италия е прекалено далече, за да карам до там, щом само след три седмици заминавам на турне, затова се спрях на най-близкия Рим, до който можеше да ме заведе Гугъл мапс. Рим, Кентъки. На точно два часа от къщата ми, с очарователен малък пансион със закуска в сърцето на градчето според Гугъл. Съвършеното място, където да се взема в ръце и да видя сметката на скапаното си настроение.

Коментирай »