„Живей бързо“ е лична, съкровена творба, написана с привкус на загадка, с елементи на мистерия, така сякаш авторката, а и читателят, очакват някакво непредвидено разкритие – похват, който поддържа интереса жив до последната страница.

През 1999 г. Брижит Жиро загубва съпруга си, който загива при фатален инцидент, докато кара свръхмощния си мотор „Хонда 900“. Двайсет години по-късно Жиро успява да се възстанови от преживяната трагедия и я пресътворява в роман. В едно напрегнато повествование, което въздейства като истинско обратно броене, тя си представя в двайсет и една глави „какво би станало, ако не“: „Ако не бях пожелала да продадем онзи апартамент“, „Ако не се бях заинатила да посетим онази къща“, „Ако брат ми нямаше проблем с гаража“, „Ако дядо не се беше самоубил точно когато имахме нужда от пари“… Жиро разказва за своя Клод, журналист, фен на рок музиката, любител на високите скорости и привърженик на девиза „Живей бързо, умри рано“, търсейки отговор на въпроса как се е стигнало дотам, какво е било всичко това – предопределение, случайност, верига от събития, довели до преждевременния край на един млад живот?

Родена през 1960 година, Брижит Жиро е изтъкната френска писателка, журналистка, преводачка и издателка. Авторка е на 13 романа, отличени с 13 номинации и 5 награди. Книгите ѝ са издавани в над двайсет страни. През 2022 г. автобиографичният ѝ роман „Живей бързо“ получава в оспорвана битка най-престижната френска награда - „Гонкур“.

Брижит Жиро - „Живей бързо“, откъс от книгата

Да пишеш, означава да се озовеш на мястото, на което не би искал да бъдеш.

Патрик Отрео

След като устоявах в продължение на дълги месеци, след като ден след ден пренебрегвах набезите на брокерите, които все повече ме притискаха, накрая все пак сложих оръжие.

Днес подписах договора за продажба на къщата.

Като казвам „къщата“, имам предвид къщата, която купихме с Клод преди двайсет години и в която той никога не живя. Заради злополуката. Заради онзи юнски ден, когато, настъпил газта на мотор, който не беше негов, той бе излетял от един булевард на града. Може би вдъхновен от Лу Рийд с неговото: Живей бързо, умри млад – такива някакви неща пишеше в книгата, която Клод четеше тогава и която намерих на паркета до леглото. И започнах да разлиствам същата нощ. Играй го гадняр. Всичко оплесквай.

Продадох душата си, може би и неговата.

Предприемачът вече беше купил няколко парцела, включително съседния. Там възнамеряваше да построи сграда, която щеше да се издига над градината ми, да навлиза в личното ми пространство от височината на четирите си етажа и да ми скрива слънцето. Край на тишината и светлината. Природата, която ме заобикаля, ще се преобрази в бетон и пейзажът ще изчезне. От другата страна се предвижда алеята да стане път, който ще отнеме част от терена ми, за да улесни достъпа до бъдещия жилищен комплекс. Песента на птиците ще бъде заглушена от шума на моторите. Булдозерите ще сравнят със земята всичко, що бе останало живо.

С Клод купихме къщата през 1999-а, когато преминавахме от франка към еврото и наймалкото изчисление ни принуждаваше да се връщаме към простото тройно правило от началното училище. Тогава планът за регулация и застрояване (ПРЗ) сочеше, че се намираме в зелена зона, с други думи, че секторът не може да бъде застрояван. Собственикът на съседната къща ни уведоми, че дърветата са защитени и ако отсечем едно, ще трябва да засадим друго. Всеки квадратен сантиметър от природата се смяташе за свещен. Точно затова ни беше съблазнило мястото – тук, в окрайнините на града, можехме да живеем скрити. Пред прозорците имаше череша, явор, изкоренен при една буря в годината, когато се върнах в Алжир, и кедър от Атласките планини, чиято смола, наскоро научих това, се е използвала за балсамирането на мумиите. Други дървета засадих аз или пораснаха сами, като смокинята, която се самонастани до зида в дъното на двора. Всяко от тях има какво да разкаже. Но Клод не видя нищо от това. Успя само да огледа имота, подсвирквайки ентусиазирано, да установи какъв сериозен ремонт ни очаква и да избере мястото, където да си паркира мотора. Успя да измери терена, да се изстреля в пространството, размахал ръце, да подпише документите при нотариуса, да направи някой и друг ироничен коментар в бюрото на „Креди мютюел“, докато разпределяха между нас двамата процентите, изготвяйки застрахователния ни договор на кредитополучатели. Парцелите имаха висок потенциал, казано на жаргона, употребяван в търговията с недвижимо имущество. Предстоящото реновиране ни наелектризираше. Щяхме да слушаме силна музика, без да пречим на съседа, онзи, дето броеше дърветата и чийто обширен терен се простираше зад един естествен жив плет. Щяхме да разопаковаме куфарите си за цял живот и да кроим планове на килограми, без да ни е грижа дали са осъществими.

Настаних се сама със сина ни в рамките на една брутална хронология на фактите. Подписване на договора за продажба. Пътно произшествие. Изнасяне. Погребение.

Най-лудото ускорение в живота ми. Усещането, че съм във влакче на ужасите и количката ми се е откачила.

Пиша в този далечен декор, в който се приземих и откъдето възприемам света като леко замъглен филм, който дълго се е въртял по екраните без мен.

Къщата стана свидетел на живота ми без Клод. Скелет, в който трябваше да се науча да живея. И чиито преградни стени бях съборила с яростни удари на чук, достойни за гнева ми. Беше малко кривокрака къща, стъпила насред терена, който трябваше да се разоре, за да се превърне в желаната от нас градина. Вместо да ремонтирам, имах чувството, че издънвам, опустошавам, воювам с това, което ми се опълчваше, гипса, камъка, дървото, материали, които можех да изтезавам, без да ме хвърлят в затвора. Това беше миниатюрното ми отмъщение на съдбата – да изритам ламарината на разклатена врата, да изпонарежа кирливото ютено платнище, да изпочупя стъклата с бойни викове.

Като в същото време се опитвам да съхраня един пашкул насред хаоса, за да има къде да спи синът ни. Малко леговище в ярки цветове, с пухени завивки и възглавници, окачени по стените рисунки напук на всичко и дебел мокет, крепост срещу страха и нощните фантоми.

С годините постепенно опитомих тази къща, която бях възненавидяла. След като живях там като сомнамбул в сливащите се сутрини и вечери, спрях да се блъскам в стените и започнах да ги пребоядисвам. Спрях да съсичам преградите и фалшивите тавани, да смятам всеки квадратен метър за вражеска сила. Укротих бесовете си и приех да нахлузя костюм за пред хората. Трябваше да се завърна на пазара на живите. Кажеше ли някой, че съм вдовица, прекарвах го през огнехвъргачката. Съсипана от скръб, да, вдовица – не.

Но трябваше да се справя и с плевелите, завладели градината. Месеци наред изтръгвах всичко, което ми попаднеше под ръката, с повтарящи се и страховити жестове. Научих име­ната на обикновения пирей, горящата коприва, тученицата, които изгарях по тъмно в потайни огнища (нямахме право да палим огън заради фините прахови частици). Изкорених инвазивните растения като амброзията и плъзналия в сянката бръшлян и докато преследвах натрапници, успях да прочистя парцела и да прогоня спотаените под черепа ми сенки.

Малко по малко започнах да използвам мястото за жилищни нужди, както гласеше една от клаузите на застрахователната полица, която бях сключила, за да се предпазим в случай на пожар, наводнение или обир (една беля не е беля, ако не води друга след себе си, според прочутия закон на Мърфи, който добре познавах). Свирепостта ми се смекчи и успях да начертая плановете на двете нива такива, каквито си ги бяхме представяли с Клод. Знаех с абсолютна точност какво би харесал, материалите, които би използвал, препрочитах страниците в каталога „Лапер“, чиито ъгълчета бяхме подгънали. Успях да се посъвзема, после се срещнах с майсторите, които щяха да излеят една плоча, да сменят една греда или да облицоват с плочки някой разбит под. Да ремонтират изцяло банята или да прекарат централно отопление. Може би някой ден отново ще имам желание да се изкъпя.