Дръзка, противоречива и най-вече изумително приспособима – една от най-фамозните дами на модния свят, променила не само начина на обличане, но и на мислене на съвременната жена – оживява във вълнуващия исторически роман „Тайната на Шанел“ от бестселъровата писателка Лорна Кук.

140 години след рождението ѝ превърналата се в емблема на елегантността и стила дизайнерка се разкрива сред страниците на този ослепителен роман, който преплита действителни събития, буен романс и заплетена интрига. Защото някъде там, сред пищните коридори на хотел „Риц“ в Париж, все още се крие „Тайната на Шанел“…

В окупиран Париж през 1941 г. съдбата на младата Адел не би могла да бъде по-различна от тази на хиляди други гладуващи по улиците. Докато щастлива случайност не я превръща в асистентка на емблематичната Коко Шанел. Позицията е колкото престижна, толкова и предизвикателна – защото мадмоазел Шанел живее в парижкия хотел „Риц“ сред високопоставени нацистки офицери. Само една погрешна дума там може да струва всичко, особено когато в историята се прокрадва и усмихнатият и безстрашен американски лекар Тео, който помага на Съпротивата.

Десетилетия по-късно Клои, внучката на Адел, съдбовно се озовава в Париж, за да открие повече за младостта на баба си. Единственото, което знае, е, че тя е работила за Шанел. А случайна разпродажба на антики в легендарния хотел „Риц“ ще я срещне с дръзкия Етиен и ще извади наяве тайни от собствената ѝ семейна история. Двамата постепенно ще открият многопластов, съблазнителен свят, населяван от пилоти, шпиони, модни икони, любов, разочарование и тайни. А може би и любовта…

Лорна Кук успява по докосващ начин да преплете две времеви линии, реални исторически факти с фикция, за да създаде провокативна и поглъщаща история, разгръщаща своята фабула от окупираната френска столица през Мадрид, та чак до Берлин.

Наситена с неочаквани обрати, „Тайната на Шанел“ разкрива мрачната красота на онзи Париж, окован във властта на нацистките окупатори. Базирана на исторически събития, нежна и тъжна, тази книга остава с читателя дълго след отгръщането на последната страница.

Из „Тайната на Шанел“ от Лорна Кук

Пролог

Хотел „Риц“, Париж, 1944 г.

Бойците от Съпротивата я извлякоха от покоите ѝ и я изкараха на улицата. Тя пищеше, молеше ги да я оставят на мира: „Нищо лошо не съм сторила!“. Това не ѝ помогна. Богато украсените стаи с меките им килими, китайски паравани и високи тавани някога бяха нейното убежище. Но през последните няколко седмици хотелът се бе превърнал в затвор, в който се криеше от външния свят. След дълги сражения Съпротивата победи и тя знаеше, че рано или късно ще ѝ потърсят сметка.

Мисълта за съдбата, която я очакваше, беше непоносима. Беше видяла с очите си как бръснеха главите на les collaborateurs horizontales – хоризонталните колаборационистки. С това название жигосваха жените, които бяха останали във Франция и бяха принудени да правят каквото се налага, за да оцелеят. Не и мъжете. О, не. Нищо не се казваше за мъжете, които доброволно се бяха поставили в услуга на врага, бяха съучастници на новия режим и разменяха на черния пазар стоки с окупаторите. За тях – нищо.

Вместо това жени като нея плащаха цената за непозволените си връзки. За това, че бяха потърсили в нечия прегръдка спасение от дългото пропадане в бездната от отчаяние и самота. Върху жените се изсипваше цялата кипнала агресия на унизената нация, жадуваща обновление и възмездие. Парижани се бяха поболели от цялото преживяно страдание, от рисковете на партизанските действия, в които участваха, от арестите на Гестапо, които ги заплашваха, от депортирането на техни близки и приятели в концентрационни лагери, от изстрелите, които кънтяха във въздуха, докато екзекутираха бойци от Съпротивата в покрайнините на града.

Най-после бе настъпил дългоочакваният миг за разплата.

Затова я арестуваха. Дошъл беше нейният ред.

След като години наред успяваше да се измъкне на косъм, сега я арестуваха за всичко, което бе сторила през войната. И за всичко, което не беше.

Имаше само един избор. Трябваше да тръгне с тях. И да отрича всичко.

 

 

Глава 1

Аукцион на хотел „Риц“, Париж, 2018 г.

„Наддаването започва от…“

Огромният бял екран зад гърба на водещия обръщаше стойността на всяка обявена сума от евро в британски лири, долари и редица други валути. Ритмичните удари на чукчето му обявяваха за продадени предмети с астрономически цени, разкриващи богатството на няколкостотин души, дошли да изкупят мебелите от дългоочакваната разпродажба на парижкия „Риц“.

За античното легло, на което бе спала Мария Калас, или за бар стола, на който бе седял Хемингуей, отидоха стотици хиляди евро. Продаде се дори първата вана, монтирана някога в пищната сграда. Сякаш разсъбличаха хотела, за да представят пред възхитените купувачи от цял свят вещ след вещ, всяка излъчваща противоречива история и едновремешен разкош. Именно тази впечатляващата колекция бе привлякла интереса на Клои.

„Следващият артикул е табелата на бар „Хемингуей“, лот номер 2905.“

Притегателната сила на обаянието, обгръщащо предметите, бе така наситена, че дори бохемската душа на Клои не успяваше да ѝ устои. Кога друг път щеше да ѝ се случи да се озове в Париж точно по времето на търг като днешния? Вестниците пишеха за аукциона от седмици, публикуваха подробности за вещите, включени в търга, и прогнозираха за колко ще се продадат. Бяха сгрешили, прецени Клои, защото до този момент наддаването стигаше до суми, далеч по-високи от първоначално заявените.

Зави ѝ се свят от бързината, с която скачаха цифрите в евро. Публиката, погълната от ставащото, изглеждаше доста разнородна. Елегантни дами на средна възраст, възрастни господа в ярки костюми и млади мъже и жени по джинси и тениски, замаяни от трескаво вълнение като нея. Тя копнееше да се сдобие с нещо мъничко – някаква дреболийка с историческа стойност щеше да е истинско богатство за нея. Освен това, ако успееше да купи някоя вещ от днешния търг, щеше да занесе в Англия перфектен подарък за баба си – спомен от Париж, спомен от младостта.

Баба ѝ Адел не споделяше подробности за живота си по време на войната, но Клои знаеше, че бе прекарала един от най-тежките периоди на окупацията сред разкоша на „Риц“, когато част от блясъка на хотела бе, меко казано, помрачена от германската инвазия в Европа.

Дали пък нямаше да се появи нещо по джоба ѝ – например писалка или покривка? Седнала в богато украсената зала в близост до „Шан-з-Елизе“, Клои запрелиства каталога с напразната надежда да открие незначително и достъпно предложение. Но дори комплект хавлии, халати и чехли в наречения на името на хотела бонбоненорозов оттенък тръгваха от петстотин евро нагоре. В сравнение с останалите предмети те бяха най-евтините.

Радваше се, че не бе казала на баба си за аукциона. Клои искаше да я изненада с дребен, но символичен сувенир, обаче трябваше да признае, че всичко, което привличаше интереса ѝ, бе твърде скъпо. А и знаеше, че баба ѝ ще ѝ се скара, ако похарчи някаква неразумно голяма сума. Пък и на Адел ѝ предстоеше да се мести в малко жилище в комплекс за възрастни пенсионери, където едва ли щеше да има място за антична тоалетка. Явно не беше писано. Писано ѝ бе да си остане наблюдател, не участник в събитието. Цял живот все така ѝ се случваше. Две неща си оставаха непроменени – това и вярата ѝ в силата на съдбата.

Клои никога не извлече полза от прекомерната си вяра в съдбата, но въпреки това продължи упорито да се придържа към този начин на мислене през по-голямата част от зрелия си живот. Все повтаряше: „Не е било писано“. Или поне до неотдавна беше така. Сега само няколко месеца я деляха от четиресетия ѝ рожден ден и тя започна да се замисля, че все нещо трябва да ѝ е писано. Засега обаче нищо в живота на Клои не изглеждаше да е както трябва.

Какво всъщност искаше тя? Винаги бе мечтала да живее в Париж. При нейния професионален опит и свободно владеене на френски това бе естествен избор. И така, двайсет и една години след зараждането на мечтата Клои реши да направи нещо различно. Така, както младите хора си позволяват една „празна“ година между завършването на гимназията и следването в университет, за да пътуват и натрупат впечатления, тя щеше да замине, за да се отърси. Прие подхвърленото от приятелка предложение да работи през лятото във винтидж бутика ѝ в Париж.

Чувстваше, че точно от това има нужда – едно лято на лениво спокойствие в сравнение с обичайната въртележка, през което щеше да изкарва някакви пари, потънала сред ретро дрехи, да яде вкусна френска храна, да пие хубаво вино и евентуално да се научи да готви. Малко от тези опции съвпадаха с онова, което осемнайсетгодишната ѝ версия би очаквала от една „празна“ година, но в края на третото си десетилетие Клои имаше различни представи, нови мечти и точно така щеше да постъпи, защото ѝ бе писано да бъде там в този момент. Бе ѝ писано да постои сред вещите, които бяха обграждали баба ѝ в нейната младост и които тя бе докосвала на път за апартамента си по време на окупацията.

Може би столът, за който наддаваха в момента, беше стоял в стаята на Адел – или златният настолен часовник, или някое от нощните шкафчета, подредени покрай стената в очакване да ги изнесат на сцената в залата и да насочат прожекторите към тях. Наблюдаваше с интерес как сумите нарастват. Купувачите правеха почти незабележими жестове с табелките си, за да предложат по-висока цена. Бяха заможни по начин, по-различен от този, към който бе привикнала, докато беше омъжена за бившия си съпруг Роб. Богатството им бе бързо и яростно. Това нямаше значение, защото Клои бе загърбила онзи свят. Не искаше да се връща в мислите си към несполучливия си брак. Трябваше да гледа единствено напред. Изпъна рязко гръб, сякаш за да подчертае това си решение, и размести стола си. Внезапното ѝ движение привлече вниманието на мъж, седнал малко по-далеч на същия ред, и той се наведе напред, за да я види, като наклони табелката си. Водещият търга реши, че това е знак към него, и повиши цената на кучешкото легълце в стил „Луи XVI“, за което вървеше наддаването в момента. И Клои, и любопитният мъж застинаха неподвижно. На лицето му се изписа шок, когато осъзна, че бе нарушил първото правило на аукционите – не привличай вниманието на водещия, освен ако не искаш да купиш нещо. Той бавно-бавно се облегна назад и замръзна като статуя, а Клои потисна усмивката си.

И тогава търгът стигна до частта, от която Клои най-много се интересуваше – вещите от апартамента на Коко Шанел. Не само защото Шанел бе кралицата на френската мода, но и защото по време на войната там беше живяла баба ѝ като камериерка на прословутата жена.

Вълнението бе осезаемо. Хората около нея се въртяха в столовете си, изпъваха вратове, като че се канеха да наддават. Тя бе дошла да наблюдава разпродажбата на вещите от апартамента на Шанел, но и останалите също. И въпреки че нямаше да участва в търга, Клои седна на крайчеца на стола и се приведе леко напред.

„Обзаведен лично от дизайнерката…“ – започна разказа си водещият и гласът му прекъсна мислите на Клои. Наддаването потече и запалените любители на Шанел се втурнаха да разграбват колекцията, за да я разхвърлят по домовете си из целия свят.

„Дами и господа, представяме на вашето внимание лот номер 3221 – стол и бюро в стил „Луи XV“ от апартамента на Коко Шанел.“

Клои погледна към бюрото от тъмно дърво в контраст със светлия стол. За нейна изненада, изложените за продан мебели изглеждаха бездушни въпреки изяществото си. Една след друга разкошните вещи сменяха собствениците си срещу огромни пачки евро. Хрумна ѝ, че в крайна сметка е добре, дето всичко тук е твърде скъпо, за да отиде в комплекс за стари хора в Ричмънд. Може би баба ѝ не би желала да притежава какъвто и да е сувенир, свързан с апартамента. Може би припомнянето, че бе преживяла в него през най-черните дни на окупацията, не бе подходящ подарък за 97-годишната жена.

Междувременно наддаването стигна до скандални суми и изтръгна Клои от размислите ѝ. Числата на екрана ставаха все по-големи. Някои участваха по телефона – служители на аукционната къща вдигаха ръка, за да приемат цени от тяхно име, докато публиката в залата размахваше табелки в трескава надпревара. Клои не смогваше да следи какво става, докато цената не стигна потресаващите 223 860 евро.

„Това е триста пъти повече от първоначалната оценка“, пророни жената до нея със смаяна усмивка. Из залата се чу нервен смях, след което избухна буря от аплодисменти. Клои се присъедини. „Притегателната сила на Шанел“, прошепна тя на жената до себе си и тя кимна в съгласие.

Коментирай »