Популярният български археолог проф. Николай Овчаров, известен със своите проучвания в Перперикон, Татул, Велико Търново, Мисионис, Урвич и Велики Преслав, ни повежда на ново пътешествие из българската история с луксозното издание „Великите владетели на Второто българско царство“. 

С „Великите владетели на Второто българско царство“ проф. Овчаров ни връща към времена на храбри рицари, пагубни нашествия и чумни епидемии, на дворцови интриги, възходи и падения на огромни империи, през които българският народ не само е оцелял, а е оставил и значим отпечатък върху световната история. 

Сред причините за успеха ни са храбростта и разсъдливостта на редица велики владетели, които не се отказват от грандиозната идея на Симеон Велики за българска империя. Шестима от тях проф. Овчаров разглежда в това осветляващо издание. 

Допълнена с 93 страници с цветни снимки  и карти , тази книга събира най-актуалната информация за царете Калоян, Иван Асен II, Константин Тих Асен, Теодор Светослав Тертер, Иван Александър и Иван Шишман, които със своите действия определят историята на Второто българско царство – от бързия му възход след освобождението от византийска власт до героичната съпротива срещу османското нашествие.

В книгата проф. Овчаров представя и множество малко известни, наскоро установени факти за Второто българско царство – открития, до които се е достигнало благодарение на археологическите разкопки, но и благодарение на проучването на средновековни хроники, хвърлящи нова светлина върху събитията и личностите. 

„Великите владетели на Второто българско царство“ не е просто разказ за един период от българската история. Това е въздействащ, достъпен и емоционален съвременен прочит на цялата българска средновековна история – като част от европейската история и като завет за българите днес.

За автора

Професор доктор на историческите науки Николай Овчаров е археолог, известен със своите проучвания в Перперикон, Татул, Велико Търново, Велики Преслав, Мисионис и Урвич. Автор е на десетки книги и стотици публикации на тема средновековна история и е преподавал в редица български и чужди университети. Кавалер е на орден „Св. св. Кирил и Методий“ с огърлие за изключителни заслуги в областта на културата и е носител на най-високото отличие на Министерството на културата – „Златен век“ с огърлие. През 2024 г. става почетен професор на Стопанска академия „Димитър А. Ценов”.

Из „Великите владетели на Второто българско царство“ от проф. Николай Овчаров

ПАНОРАМА НА ЕДНА ЕПОХА

С НЕЙНИТЕ ЗНАКОВИ ЛИЧНОСТИ

От древни времена проучването и осмислянето на историята на държавите и народите намира своята най-въздействаща интерпретация през съдбите на емблематичните личности. Ко­гато става дума за „тъмната“, но и толкова ярка (!) епоха на Сред­новековието, такива са владетелите – императорите (в нашата традиция царе) на „световните“ и „по-малките“ империи, запад­ните крале, източните кагани, шахове и султани, всевъзможните „князе“ по цялата земя… И е напълно разбираемо, че за тогаваш­ните летописци историята, започваща със Сътворението на све­та, Рождеството на Исус Христос или с друга сакрална фигура от най-висок ранг (например пророка Мохамед), е разглеждана „меж­ду“ царуването на конкретни владетели с оглед на хронологиче­ската рамка на историческата творба.

В новата си книга, сама по себе си впечатляващ и богато илю­стриран том, проф. Николай Овчаров прави съдържателен като фактология, но много повече концептуален прочит на история­та и културата на средновековна България през XII – XIV в. Идея­та великите владетели на Второто българско царство да бъдат представени в своеобразен летописен маниер, е повече от спо­лучлива! Заглавието следва собствената ни българска традиция, същевременно е нещо като антитеза на известната поредица „Прокълнатите крале“ на Морис Дрюон. При това Николай Ов­чаров споделя с читателите, че творбите на френския писател са му повлияли, малко или много, да разкаже за съдбите и делата на своите герои. Разбира се, Николай Овчаров е археолог и исто­рик, чийто научен и творчески път е твърде различен от този на белетриста, но това ни най-малко не му е попречило да изгради вълнуващ и увлекателен исторически разказ – „особеност“, която е налице и в предишните му около стотина книги… Непременно държа да отбележа тези качества на творческото писане на Нико­лай Овчаров, защото той, уви, е сред малцината наши историци, които умеят да въвлекат читателя в самата тъкан на научната материя, вместо да го „затрупат“ с претенциозни разсъждения, често и с почти неразбираема уж „строго“ академична лексика и терминология.

В Пролога на своята историческа „сага“ Николай Овчаров еле­гантно, но категорично формулира постановката за средновеков­ната Българска империя. Тръгвайки от изворите на най-старата ни история, авторът убедително показва дълбоките корени на българската държавна идеология и как тя е доразвита от цар Си­меон Велики – България да се превърне в средище на универсалната християнска империя! И както можем да се убедим сами, не става дума за някаква мегаломанска идея, а за осмислянето на ролята на българите в тогавашния свят – мислене, което стъпва върху древната история на нашите земи и шеметното израстване на държавата, нейната духовност и култура в епохата на Златния век… Наистина, превратностите на историята не позволяват Симеоновата имперска идея да бъде осъществена в пълния си бля­сък, но още старите френски византолози признаваха, че българ­ският цар е по-велик от Карл Велики, защото поставя основите на една цивилизация… Така или иначе, оттук нататък средновековна България не е „кралство“, а именно „империя“ до самата си полити­ческа гибел – факт, който е отразен в редица писмени паметници на Изток и на Запад, включително в средновековните гербовници!

Първият от „главните“ герои на проф. Овчаров е победонос­ният цар Калоян, чиято личност вълнува учения от много години. Неслучайно казваме „главни герои“, защото авторът се спира дос­татъчно обстойно и на делата на по-големите Калоянови братя Теодор-Петър и Асен, „братята освободители“ (с пълно право мо­жем да ги наречем така!), възродители на погиналата през 1018 г. българска държава. Проф. Овчаров майсторски увлича читателя в сложните политически и дипломатически ходове на „благородния мъж Йоаниций“, както отначало дистанцирано го нарича папа Инокентий – ходове на интелектуално подготвен, енергичен и волеви държавник, човек, способен на смели, рисковани, но и обмис­лени военни акции. Факт е, че само за някакви си десетина години политиката на цар Калоян превръща почти забравената от света България в политическа и военна сила от европейски мащаб.

Следващият от героите на сагата „Великите владетели“, ес­тествено, е Иван Асен II, чиято основна характеристика за Нико­лай Овчаров е „Императорът“! Освен че проследява в детайли по­литиката на знаменития цар, авторът загърбва обичайната при представянето на Иван Асен патетика, клишетата за „добрия цар“, прословутите му „сватби“ и т. н., като го представя в мак­симално възможната обективна светлина. Онова, което със сигур­ност ще остане в съзнанието на читателя, е широкият размах, с който действа този наш владетел, определен в Бориловия синодик като „… най-великият от българските царе…“. И с пълно основание, защото бурите, връхлетели България след неговата смърт, не успя­ват да изличат изграденото от него – въпреки териториалните загуби и кървавите вътрешни борби при преките му наследници.

В категорията на великите владетели на Второто българско царство Николай Овчаров с пълно право поставя незаслужено пре­небрегвания, обруган от старите ни историци цар Константин Тих Асен. Преди години известният наш медиевист Иван Божилов писа: „Константин Тих е една от най-трагичните фигури в исто­рията на Второто българско царство. Не би могло да се каже, че той не се е опитвал да изведе България от критичното състоя­ние, в което се е намирала, но съдбата проваляла усилията му…“. Всъщност, както показва Николай Овчаров, подобно виждане е твърде емоционално и в крайна сметка невярно... Усилията на цар Константин в повечето случаи са имали положителен резултат, независимо от обратите и капризите на същата тази съдба… Именно поради това своеобразната реабилитация на този наш владетел в никакъв случай не е самоцелна, а се опира на реални­те факти. „Няма съмнение – пише проф. Овчаров, – че цар Кон­стантин Тих Асен наистина е противоречива и сложна личност, (…) живял в динамична и трудна епоха, наследявайки от своите предшественици разруха и хаос в държавата…“ и който е имал

„… своите звездни мигове и тежки провали…“. Така или иначе, наистина „злочестият цар“ Константин се проявява като спо­собен и енергичен владетел, който се справя с каскада от сложни вътрешни и външнополитически проблеми. Затова неговата реа­билитация е акт на справедливост, на отговорност от страна на историческата наука. В нова, донякъде непозната светлина, проф. Овчаров предста­вя и цар Теодор Светослав, най-яркият представител на динас­тичния род Тертеровци. При това не на фона на злополучния му баща Георги I Тертер, независимо от добрите думи и за него (ку­манският хански потомък, „… когото българите величаели…“), а в качеството му на самоизградила се „в движение“ историческа личност. Към името на Светослав авторът донякъде в маниера на Морис Дрюон прибавя характеристиката „хитроумен“. Дейст­вително, митарствата на българския принц, които напомнят приключенски роман, формират у него политически качества в духа на Макиавели. Изгубилият практически всичко царски син и изгнаник при татарите, в крайна сметка не само си връща бащи­ния престол, но преодолява татарската хегемония, дава урок на Византия и на вътрешната опозиция, не пощадява дори своя чичо деспот Алдимир… И, в края на краищата изважда страната от продължилата десетилетия тежка криза.

Цар Иван Александър Асен, следващият от главните герои на сагата за великите царе на Второто царство, носи характерис­тиката „Миротворецът“. И това не е само политическа оценка за държавник, военачалник и дипломат, а и сполучлива метафора за една сложна личност, изградила свой собствен „свят“ („мир“ на старобългарски), раздиран от светски, верски и дори и от семей­ни бури… В крайна сметка сложната личност на цар Иван Алек­сандър е представена по оригинален и убедителен начин. Николай Овчаров оценява поновому някои от най-важните военни и ди­пломатически акции на българския цар, вплитайки в своя разказ оригинални идеи по отношение на неговата вътрешна и външна политика, духовната сфера, културния живот, изкуството, кни­жовността... Както и при предишните герои в тази книга, авто­рът „освежава“ картината с наблюденията си на археолог и про­учвател на градове и крепости, съумява да изчисти „оптиката“ на историческия поглед към важни обществени и геополитически процеси в български, балкански и европейския мащаб.

По инерция и до днес цар Иван Шишман е представян като слаб и безволев владетел, чиято трагична участ буди съчувствие и нищо повече… Фактите показват точно обратното, когато се вникне в историческите свидетелства за трагичната, но и ярка фигура на последният цар и „господин Търновски“. С убедителни аргументи Николай Овчаров опровергава създадения от истори­ци и писатели неверен образ на един достоен държавник, който с пълно право може да бъде причислен към националните ни герои и мъченици на и за България. По тази причина определението „За­щитникът“ към името на Иван Шишман е справедливо и повече от точно – потвърждават го не само злостните думи на осман­ските хронисти, но и археологическите свидетелства, почерпени от собствения професионален опит на проф. Овчаров.

Разказът на трагичната, но и героична епоха на цар Иван Шишман непринудено и естествено „прелива“ в епилога на ис­торическата сага „Великите владетели на Второто българско царство“. Верен на себе си, Николай Овчаров подлага на унищожи­телна, но справедлива критика ругателите на българското мина­ло, ненатрапчиво, но убедително и честно ни убеждава в собст­вената си „оптимистична теория за нашия народ“, ако перифра­зираме познатата формула на Иван Хаджийски. В заключение, изкушавам се да цитирам нещичко от същия „Епилог“ – римската максима „Дай ми фактите и ще ти дам правото!“. Такъв е отго­ворът на въпроса какво е мотивирало Николай Овчаров да напише новата си книга – поредната негова книга, в която историческата истина е изградена върху истинските факти!

- проф. Пламен Павлов