Днес ви срещаме с един разказвач на истории. Поне аз ще наричам така Свежа Дачева в интервюто, което тя даде за Venera.bg. Свежа е позната с още много титли – поет, писател, преводач, фолклорист, емигрант, силна жена, майка на четири дъщери…а днес ще добавим към безкрайния списък и още две – професионален вдъхновител и спасител.

Има много истории за разказване. През целия си живот Свежа Дачева ги търси и ги споделя в своите произведения. А днес ще се опитаме заедно да разкажем една малка част от нейната история. Повярвайте ми, тя си заслужава да бъде разказана. Това е история за вдъхновението, спасението и безкрайната сила на човешката воля. Поднасяме ви я със солидното чувство за хумор, което е отличителна черта на Свежа Дачева.

Пътят на емигранта

Свежа планира скоро да напише и публикува историята за емигрирането си. Но споделя с нас част от нея: „През 1983 година трябваше да оставим в България абсолютно всичко, което притежавахме, и да скъсаме всички връзки, които имахме. Останахме без кола, без къща, без книгите, без всички близки и роднини и без децата. Тръгнахме с мъжа ми с по 20 долара. Много добре си спомням – беше една банкнота от 20 долара, не бяха две по 10 или четири по 5. Това беше разрешеното, за да излезеш от страната като екскурзиант, след като си оставил своите скъпи заложници там, разбира се.“

По стечение на обстоятелствата Свежа и мъжът ѝ прекарват една година в Истанбул. „След разни интервюта се оказа, че сме политически емигранти. Дадоха ни паспорт на политически емигранти“, спомня си поетесата.

След това живеят четири години в Рим…пак по стечение на обстоятелствата. Всичко е съдба, казва Свежа и разкрива: „Ние не можехме да работим, понеже се заинатихме и не искахме да емигрираме в Америка по редица причини. Тогава ни спряха субсидиите на политически емигранти в Рим, които бяха много мизерни, но все пак съществувахме. И ние не можехме да работим в Италия, защото щеше бъде нелегално. Не бяхме приети в страната, ние бяхме, така да се каже, хора без държава.   

След всичко това идва едно от чудесата в живота. Така Свежа определя отиването ѝ в Швеция. „Така се стекоха обстоятелствата, че ние дойдохме в Швеция. Мъжът ми извади своята банкнота от 20 долара и аз извадих моята банкнота от 20 долара. След 5 години…Искам да кажа, че нито сме крали, нито сме мамили, нито сме проституирали“, посочва Дачева.  

Тя споделя, че тогава е разбрала важна истина за живота: човек може да живее с много, а може да преживее и с нищо на практика. „Като също така мога да кажа, че не сме си лягали гладни или без покрив. Това е. Всеки да го тълкува както иска, но това са фактите“, казва Свежа.

От хора без държава до емигранти в Швеция

„Съдбата ме изпрати тук“, категорична е писателката. „Явно съм имала работа да върша. Аз винаги си мисля, че отивам там, където имам да направя нещо и мисля, че бях изпратена тук.“

Със своята история Свежа разбива убеждението, че има неща в живота, за които е късно. Тя пристига в Швеция в края на 1988 година, когато тъкмо е навършила 35 години. През цялото време не спира да работи. Смело можем да кажем, че днес тя е успешна жена, с голям принос за Стрьомстад – градчето, в което живее. Хората там я познават, уважават я и на всяка крачка някой я спира, за да говори с нея. Много от младите, на които е помогнала, тя нарича свои деца. Днес Свежа работи с хора, които са загубили работата си и им помага да намерят нова или да се квалифицират. И ни разказва история от деня си: „Точно днес си приказвах с една полякиня, която беше изключително нервна. И аз ѝ казвам, че животът е пред нея. А тя ми казва - „Как пред мене, аз съм на 36 години.“ На този отговор Свежа споделя, че се е разсмяла от сърце. За всички, които си мислят, че е късно за нещо, тя отговаря така:

„Бог да я прости, една моя приятелка поетеса, Лена Левчева, обичаше да казва, че единственото, което е късно за нея, е да стане балерина. И аз споделям това мнение. Няма други неща, за които да е късно. Не се сещам аз поне за нищо такова. Даже ако ти е свършил периодът, в който можеш да раждаш деца, можеш да отгледаш деца, което е още по-добре мога да кажа. Раждането не го препоръчвам горещо, защото не е най-добрата част от получаването на деца.“

А Свежа Дачева е човек, който може да каже това смело, защото е майка на четири дъщери. „Аз съм един човек с принципи и затова имам само дъщери“, шегува се тя. И продължава своя разказ: „Те са толкова различни една от друга, че даже ми е малко трудно да кажа, че са моите дъщери. Бащите често казват, че имат съмнения, е при мен има големи съмнения. Те просто са толкова, толкова различни. И си казвам „гледай какво богатство е светът“, само от една майка, от нейната утроба, ако могат да излязат четири съвършено различни индивида, които по различен виждат света, по различен начин се опитват да постигнат себе си, какво остава за другото“, казва Дачева. Тя е категорична – всичко това я кара да изпитва още по-голям респект към различното, към това, което не разбира, но приема. „Как няма да не го приема. Мога ли сега да не приема някоя от дъщерите си. Същото е със света и с различните неща в него. Ние сме част от този свят, част от всичкото. Ако можем да приемем своите деца, които са толкова различни, как е възможно да не можем да приемем различното на света. Това е, което мен винаги ме е удивлявало“, признава писателката.

В търсене на дома  

Пред всеки един емигрант винаги стои въпросът – къде е твоето вкъщи. За себе си Свежа разкрива: „Най-щастливият момент в живота ми беше, когато се почувствах вкъщи вътре в себе си. Това значи, че аз съм като една костенурка. Аз се чувствам навсякъде вкъщи. Аз съм гражданин на планетата Земя. Няма чуждо място на тази земя и не може да има, защото аз съм създадена от същите елементи, от които са създадени Земята, Космосът, звездите.“ Свежа Дачева е категорична – когато човек се чувства вкъщи вътре в себе си, той се чувства вкъщи навсякъде. И точно затова тя признава, че никога не е изпитвала чувството носталгия: „Аз съм чувствала липсата на близки хора, на скъпи хора. Обаче не съм чувствала липсата на места. Не съм изпитвала носталгия никога.“  

По думите ѝ, ако повече хора се чувстваха вкъщи вътре в себе си и чувстваха целия свят като свой дом, нямаше да има войни. „Защото кой прави война в собствения си дом? Кой хвърля бомби в собствения си дом? Кой избива собствения си дом? Апропо, това, което се случва сега с Русия и Украйна и с Израел и Палестина, и което се беше случило тук, на Балканите, предишната Югославия, човекът убива сам себе си. Той хвърля бомби в собствения си дом. Това е върхът на безумието“, категорична е Свежа. 

Женската суперсила да се справиш с всичко

Свежа е човек, който е преживял много, постигнал е много, прави много, работи много. С присъщото си чувство за хумор тя споделя за различните трудности от живота си и разкрива как е възможно една жена да постига всичко това:  

„Първо искам да те питам – забеляза ли да са ми поникнали мустаци? Казват, че жените, които правят много неща, имат много мъжки гени или поне хормони.“

Извън шегата, писателката разкрива, че най-трудното нещо в живота ѝ е било, когато е била принуждавана от обстоятелствата да се разделя с хора, с които е много силно свързана и които имат нужда от нея. И допълва: „Всичко друго е просто задача, просто работа, просто нещо, което трябва да се свърши“.

През целия си живот Свежа е имала само един период, в който е спряла да пише – между 1990 г. и 1994 г. Споделя, че това е бил моментът, в който е „паднала от коня“: „След 15 много тежки години просто изведнъж нещата започнаха да се подреждат, да влизат в релси и в този момент аз „паднах от коня“ и се почувствах много, много болна. И тогава ми се свършиха думите. Не можех да пиша. Тогава започнах да рисувам. Толкова много картини съм "нацапала" по стените. А огромно количество има в мазето. Рисувах до изнемога, докато ме заболи цялото тяло. Мисля, че човек по някакъв начин трябва да изважда от себе си всичко това – фрустрации, тъги, болести, ако щеш. Трябва да ги проектира навън чрез някакъв вид изкуство“, заключва творецът. И споделя, че се е излекувала физически отново по един фантастично-чуден начин.

Вдъхновението, което те води по пътя 

Свежа споделя, че много е мислила върху това каква визитна картичка може да си направи: „Защото, както ти каза, аз мога да сложа толкова много неща на тази визитна картичка, че просто няма да има място. Или трябва да направя толкова много визитни картички, че да се окаже, че съм човек с разпадане на личността. Защото те са толкова различни неща. И в един момент си казах – на моята картичка трябва да пише „професионален вдъхновител“. Мисля, че това е нещото, което най-много умея и съм най-добра да го правя. Аз съм професионален вдъхновител“. 

В крайна сметка мисията на Свежа е именно такава – тя помага на хората да открият своето призвание. А призванието всъщност е това, което те вдъхновява. „Мен хората ме вдъхновяват и някак си аз усещам по какъв най-добър начин мога аз да ги вдъхновя“, споделя Дачева и допълва: „Аз се вдъхновявам от това, че хората се развиват, че продължават нататък, че оздравяват, че започват да вярват в себе си, че намират своите таланти, че намират най-добрата работа.“ Дачева дава и конкретен пример за един човек, който е потърсил нейната помощ, защото е останал безработен, а притежава ценни знания и опит. Оставали му около пет години до пенсия, а задачата на Свежа била да открие как да ги оползотвори: „Той обаче е такъв човек, че ако работи 5 години нещо, ей така, само за да изкара до пенсия, това ще го убие“, казва тя. В крайна сметка Дачева и нейният колега успяват да намерят най-подходящата работа за този мъж. Той сключва хубав договор за консултантски услуги с голяма фирма, която се занимава с търсене на места за паркове за слънчеви панели. Там той ще взима хубава заплата, а и ще бъде полезен, защото добре познава цялата област и всички хора, които имат земи. „Ето, това ще бъде венецът на неговия професионален живот“, казва Свежа. И споделя, че тази щастлива история от деня е поводът ѝ да празнува днес. Защото във всеки един ден трябва да има повод за празник. 

Професионален вдъхновител – професионален спасител  

На финала на нашето интервю Свежа споделя и една лична история, която също вече е написала. А именно – защо на визитната ѝ картичка до „професионален вдъхновител“ трябва да се добави и „професионален спасител“.

Историята започва така – Свежа ще идва в България „за кой ли пореден път“. Както винаги си купува място за самолета, като обикновено е сред последните, които се качват, защото мястото ѝ не е приоритетно. Този път обаче нещо е различно. Тя получава своето специално място в самолета – точно до аварийната врата. „И така, докато се оглеждам аз, до мен идва стюардесата и казва „Вие сте на специално място, защото тук е вратата, която ще се отвори, ако нещо се случи и вие ще помагате на хората да излязат от тук и да се спасяват.“ И на мен направо ми увисна ченето“, смее се писателката. Разкрива, че е първата, която сяда на едно от трите места на реда. „До мен после се наместват двама млади мъже. Единият беше азиатски изглеждащ и говорещ английски, другият беше арабски изглеждащ и аз по средата. И си казвам – добре, тези може и да могат да спасят някого. И започвам да чета много задълбочено упътванията. Докато азиатецът изглеждаше, че всичко му е ясно, а пък арабинът въобще не се интересуваше, започна да си гледа някакъв филм. Гледам от другата страна на пътеката, при другата аварийна врата, още трима яки мъже. И си викам – как можах да попадна аз в тази компания. Кой ме избра мен като спасител тук? И си отговорих – това е един робот. Аз чрез робот си купих билета, чрез робот „изтеглих“ мястото си. И се питам – как този робот стигна до идеята, че една жена, която отива да си празнува 70-ия си рожден ден в страната, в която се е родила, ще спасява целия самолет. Тогава си казах – един път спасител, цял живот спасител, няма отърване. Така че на визитката ми ще пише „вдъхновител-спасител“, смее се Дачева.

Тя споделя, че силно цени чувството за хумор и самоирония както в себе си, така и в околните. Категорична е – това е голямо спасение, самоспасение. „Започне ли човек да се гледа на сериозно, се вижда в ковчег“, казва Свежа и признава, че хуморът ѝ е „ужасяващо черен“.

Неслучаен пътник

В края на интервюто попитах Свежа как би озаглавила разказа на своя живот. А тя отговори така: „Като навърших някаква годишнина, мисля, че беше 50, издадох „Случаен пътник“. И тогава си мислех, че съм случаен пътник. Но сега си мисля, че съм неслучаен пътник. След 20 години аз открих, че всъщност не съм случаен пътник. Имало е някаква идея да дойда точно сега, точно тука, да си приказвам точно с тебе и да се смеем на моите тъпи шеги. Ами „Неслучаен пътник“, да. А може и да се казва „Случайният пътник, който съвсем не е случаен“.

Коментирай »