Когато сър Тери Пратчет си отиде, стотици истории от Света на Диска останаха завинаги ненаписани, а милиони почитатели на творчеството на писателя вярваха, че никога вече няма да се докоснат до магията на перото му.  Всичко това се промени, когато цяла съкровищница от негови разкази не е открита от „гениални и упо­рити детектористи“.

На български език за пръв път се появява луксозното издание „Едно драсване на перото“ – сборник с 20 „изгубени“ разказa на вълшебника на словото сър Тери Пратчет и предговор от близкия му приятел Нийл Геймън („Американски богове“).

В тези забавни, лутащи се на границата между сатирата и научната фантастика текстове ще откриете първите стъпки на прохождащия в занаята журналист Пратчет, който умело експериментира с вече наложени литературни образи, за да създаде нещо уникално.

Запознайте се с Ог Изобретателя, който ще даде огън на пещерните хора, посетете (крайно злополучното) Министерство на неудобствата, разходете се из юрската епоха по следите на един изгубен вестник и се срещнете със смелия и немного умен варварски герой Крон, чието приключение започва в древния град Морпорк (който един ден ще се превърне в Анкх-Морпорк).

Писани години наред под псевдоним, всички разкази са създавани за Western Daily Press, докато авторът работи и в друг вестник –  Bath and West Evening Chronicle . През годините те изчезват от полезрението на изследователите на творчеството на Пратчет, докато двама души не се заемат със задачата да ги издирят и систематизират.

Удивително забавните истории носят магията, накарала милиони читатели да обикнат Света на Диска, и ви дават възможност да надникнете в света на младия писател, който тепърва ще се превърне в литературен феномен. И показват зараждащата се огромна творческа мощ, безграничното въображение и неподражаемото чувство за хумор на Тери Пратчет.

Из „Едно драсване на перото“ от Тери Пратчет, откъс от книгата

Предговор от Нийл Геймън

През осемте години, в които Тери Пратчет вече не е между живите, наблюдавах от първа ръка как живият човек, кого­то познавах, се превърна в своеобразна легенда. Доколкото мога да преценя, в обществената представа за него Тери е една лъчезарна, нежна, мъдра душа с искрящ поглед и бла­городна осанка, един чувствителен възрастен другар, кой­то съумява да събуди желание да бъде приобщен към хора с най-различни убеждения, защото, разбира се, техният Тери би се съгласил с тях, та нали те самите обичат неговите кни­ги? И не мога да се отърся от усещането, че този полуми­тичен Тери, подобно на Мерлин, но въоръжен с остроумни закачки вместо магически жезъл и с леко по-къса брада, има толкова право да съществува в обществената представа за него, колкото и всеки друг Тери Пратчет.

Той е по-голям веселяк от онзи Тери, когото помня аз, значително по-малко избухлив, много по-малко вероятно е да споделя мнения, с които не си съгласен (който и да си ти, който четеш това, в каквото и да вярваш, аз те уверявам, че истинският Тери поддържаше поне едно мнение, от което щеше да се изчервиш от неудобство и да си кажеш: „О, сти­га де, не може наистина да мислиш така!“); той е уравнове­сен и винаги мил. Истинският Тери Пратчет със сигурност беше симпатяга, но не винаги. Тери Пратчет си имаше, както пръв щеше да ви каже самият той, своите настроения. Дори аз – а на мен все още ми липсва истинският човек, когото си спомням – от време на време съм благодарен за новия, реда­ктиран, полулегендарен Тери Пратчет: двамата с него рядко имаме разногласия относно работата ми по „Добри поличби“ например и през повечето време Тери в общи линии ми дава своята благословия да правя онова, което сметна за правилно. (След като уточнихме това, понякога всъщност имаме разно­гласия – или поне има моменти, когато Тери в моята глава много ясно казва какво трябва да направим и то не е онова, което бих искал да направя аз, и след това аз въздъхвам и правя онова, за което съм почти сигурен, че би искал Тери, вместо да направя онова, което вероятно щях да направя сам.)

Понякога, когато се замисля за Тери, ми липсват части от историите, които Тери би ми разказал – или дори би ми показал, – а те никога не са били публикувани. Сигурен съм, че щяха да бъдат на твърдия диск, който беше смазан от па­рен валяк след смъртта му. Фрагментът от историята за май­ката на Ринсуинд например. Или онзи откъс за Помийните гмуркачи от романа „Подвижни образи“. Някога са същест­вували, но сега до един са изчезнали, смачкани на късчета, битове и байтове, нищо повече от парченца и фрагменти от метал, силиций и стъкло.

Когато Роб Уилкинс, представителят на Тери на този свят, ми се обади и ми каза, че една цяла съкровищница от разкази на Тери Пратчет е била открита от гениални и упо­рити детектористи, преровили купища вестникарски архи­ви, аз не бях сигурен какво точно да си помисля.

А после прочетох разказите. И се усмихнах.

Чудех се обаче, докато ги четях, какво щеше да каже Тери за факта, че тези истории са били открити и представени на света. И после си дадох сметка – защото хората са сложно устроени същества дори когато не са полулегендарни лич­ности, – че това вероятно щеше да зависи от конкретния Тери и от конкретния момент от неговата кариера, в който се намира.

Младият Тери Пратчет, който ги е написал, би се гордял с тях – това е сигурно. Очевидно се е трудил усилено вър­ху тях. Веднъж ми каза, че един журналист трябва да мисли като обирджия – да разбие стъклото, да грабне какво­то може и да изчезне в нощта. Тези разкази са такива: той е разполагал с определено пространство върху страницата от вестника, което означава определен брой думи, които да напише – нито по-малко, нито повече, – и той е бил твърдо решен да започне, изгради и завърши историята си в рамки­те на последната му отпусната дума. Да те плени възможно най-бързо и да не те пусне до самия край.

Той не е хуморист, все още не, и определено не е разпа­леният сатирик, в когото ще се превърне. Онзи Тери Прат­чет, който е написал тези разкази, е журналист, който смята, че дълбоко в себе си е автор на научна фантастика дори да не пише това в момента. (Когато се срещнахме за първи път, той ми каза, че е автор на научна фантастика. Аз му повяр­вах.) Този Тери е човекът, написал „Тъмната страна на слън­цето“ и „Страта“, смесвал любимите си образи от Лари Ни­вън и Айзък Азимов, решен във всяка книга да изгради своя собствена вселена от нулата, но все още не е сигурен какво ще прави с нея.

От друга страна и в по-голямата си част, действието в разказите в тази книга се развива тук и сега. Или поне по­лутук и полусега. И те са също така, в по-голямата си част, забавни и фантастични. По-скоро носят усещането за пред­шественици на Света на Диска (или дори света на „Добри поличби“), отколкото за двата научнофантастични романа на Тери.

Това е една от най-големите трудности в работата на пи­сателя – да израсне в публичното пространство. Тери е имал нужда да бъде публикуван. Той не е имал време, което да прекара в усъвършенстване на уменията си насаме. Само­личността на Патрик Киърнс му е позволила да пише худо­жествена литература, да усвои занаята си, да открие, както подозирам, какви неща обича да измисля и да пише. В хода на тези двайсет разказа той изпробва голям брой похвати: в „Как започна всичко…“ например използва този за пещерня­ците като нас самите, изобретатели на неща – похват, който Тери е срещал в една от своите любими книги, „Еволюцион­ният човек“ на Рой Луис; докато историите за Блекбъри из­ползват един специален британски стил на хумор, който съм склонен да приписвам на Норман Хънтър, автор на „Профе­сор Брейнстоум“ – достъпен за децата, но изпълнен с кратки остроумия, подхвърлени за възрастните. И в хода на всички тези истории ние наблюдаваме как младият Тери Пратчет се превръща в Тери Пратчет. Срещаме познати фрази, познати имена, както и много моменти, в които наблюдаваме стила на Тери Пратчет, преди да кристализира напълно.

Кога един млад писател се превръща в писателя, когото обичаш? Със сигурност „Приключението с ключовете“ е аб­солютен прототип на Света на Диска на Пратчет, въпреки че Моркпорк все още не е открил своя Анкх – и когато чета този разказ, аз се чувствам като изкуствовед, който се натъква на ранна версия на прочута, позната и любима картина. Про­менете няколко второстепенни подробности и „Приключе­нието с ключовете“ би могло да се използва като шаблон за „Цветът на магията“.

Подозирам, че Тери Пратчет от средата на своята твор­ческа кариера, който е изграждал Света на Диска и е усъвър­шенствал занаята си, би бил леко смутен от преоткриването на тези истории. Историите на Патрик Киърнс биха го от­клонили от верния път. А сър Тери Пратчет, писателят в последните си години? Какво би казал той за идеята тези разкази да бъдат открити и публикувани?

Мисля, че щеше да се зарадва на възможността да оча­рова своите почитатели и да заинтригува изследователите на творчеството на Пратчет. (Между другото, бих искал да вметна, че според мен нямаше да остане доволен от същест­вуването на изследователи на творчеството на Пратчет.)

Мисля, че щеше да се гордее с младия журналист, кой­то ги е написал, и че когато ги препрочете, може би дори би се подсмихвал, забавлявал или вдъхновил от нещо, което по-младият той е написал, скрит зад непроницаем псевдо­ним и заровен в прашните архиви на Western Daily Press – защото младият Тери е бил сигурен, винаги, винаги, винаги.

Нийл Геймън

Май 2023 година

Приключението с ключовете

Далеч и отдавна, когато все още съществуваха дракони и единствената електронна игра беше черно-бял пинг- понг, един магьосник предпазливо влезе в задимен пъб в злия, древен, мъглив град Морпорк и се примъкна до бара.

Магьосниците обикновено не са добре дошли в пъбове­те. Имат склонност да отбелязват сто и деветдесет точки на дартс.

– Търся наемник – каза този на съдържателя.

– А? – каза съдържателят. – Такъв, който може да се из­прави пред немислими ужаси и да побеждава нечувани чу­довища, обичайните неща?

– Точно така, да – каза магьосникът.

– Момчето в ъгъла може да е твоят човек.

Магьосникът се огледа. На пейка до огъня седеше млад мъж с рамене на вол, честно лице и характерните непрак­тични кожени дрехи, без които не би позволил да бъде ви­дян нито един истински приключенец.

– Според теб е корав, а? – попита магьосникът.

– Ами току-що изяде петнайсет торби свински пръжки, една кофа пържени картофи с аромат на сирене и опушен дракон, десет мариновани яйца и един стар пай с месо, кой­то използвах като преспапие – каза съдържателят.

– И таз добра! – каза магьосникът. – Тогава просто ми дай една пинта евтина бира и малка лимонада с черешка в нея, моля.

– Няма да увъртам – каза той, като седна до едрия мъж. – Името ми е Гръбъл, по прякор Напълно ненадеждния, и търся герой.

Мъжът протегна ръка, голяма като връзка банани.

– Това съм аз – каза той. – Казвам се Крон.

Могъщите му вежди се свъсиха, а устните му се раздви­жиха беззвучно.

– Да, сигурен съм, че е така – каза той несигурно. – Да, Крон.

– Е, Крон, по една случайност аз открих местонахожде­нието на Петте ключа на Заг – кажи, какво мислиш за това?

Изражението на Крон не се промени.

– Предполагам, това е много хубаво за теб – каза той.

– Нененене – каза рязко Гръбъл. – Не трябва да кажеш това, ти трябва да кажеш: „Не и Петте ключа на Заг, чието приказно съкровище не е виждано от човешки взор от хиляда години, богове, колко прекрасно, позволи ми да ти помогна в търсенето, о, магьоснико, в замяна на не повече от двайсет процента от съкровището без разходите, кога започвам?“.

– Добре – каза Крон. – И без това нямах големи планове за днес.

– Ще се наложи да побързаме – каза Гръбъл. – Не би трябвало да е твърде сложно да открием първия. Пази го една стара вещица, която може да прави само хранителни заклинания – значи, хе-хе, би било сладка работа.

– Звучи доста добре – каза Крон. – Кога започвам...

– ГОНДРОПИСТРЕЛ! – извика магьосникът.

Крон изчезна така внезапно, че отекна малка гръмоте­вица.

– Не бива да го оставям да задава прекалено много въ­проси – каза си Гръбъл, докато сам забързано излизаше от пъба. – Той просто ще трябва да направи най-доброто, на което е способен, а аз ще направя най-доброто, на което аз съм способен, което вероятно ще означава да приложа изма­ма и да го лиша от неговия дял от съкровището, ако изобщо го открие. Не би трябвало да е твърде трудоемко – изглежда малко изостанал в умствено отношение.

– Чакай малко – каза Крон. – Има един-два въпроса, кои­то бих искал...

Беше сам насред една гора. И незабавно стана съвсем очевидно, че това беше една от онези гори, в които дори чу­довищата се разхождат по двойки, за по-сигурно: огромни, възлести и зловещи на вид дървета се извисяваха от всички страни.

Ако имаше карта на гората, щеше да е изцяло зелена, с една малка точка точно по средата и стрелка, като щеше да казва на Крон: Ти си тук. Но вероятно не за много дълго.

Той извади меча си и внимателно се огледа. Приблизи­телно в същия миг някой извика: „Залегни!“.

Значи, в подобна ситуация един обикновен човек би направил очевидното, т.е. да застане неподвижно с отворе­на уста и да зяпне глуповато. Крон обаче се хвърли по очи в мига, в който едно копие изсвистя над главата му и се заби в едно дърво, където завибрира като камертон. Нещо изкре­щя и изчезна сред храстите.

– Какво беше това? – каза Крон на глас.

– Е, зависи какво имаш предвид под „това“ – каза един глас до ухото му. Беше доста дървен, кух глас. Гласът продъл­жи: – Между другото, би ли извадил това копие от мен?

Крон погледна нагоре към един голям дъб. По-необи­чайното беше, че дъбът го погледна на свой ред.

– Ти си дърво? – каза Крон.

Дървото простена.

– Да – каза то. – Някои хора биха казали, че корените, клоните, общото покритие под форма на кора и разбира се, всички тези листа върху мен трябваше да са достатъчно очевидни признаци, но да, след като питаш, аз съм дърво. Гръбъл ли те изпрати?

– Откъде знаеш?

Дървото сви рамене, което беше доста впечатляваща гледка.

– Поредният идиот на лов за съкровища – каза то. – Ти си третият за тази седмица. Не работи, знаеш ли. Вещицата знае къде ги материализира той и просто чака в засада и ги пронизва с копие или нарежда върху тях някакво заклина­ние или каквото там прави.

– Дума не е обелвал по въпроса – каза Крон.

– Няма и защо да го прави – каза дървото. – Имам пред­вид, ако казваше: „Застани тук, очаква те сигурна смърт“, ня­маше да привлече много доброволци, нали?

Крон погледна копието.

– Досега оцелях – каза той. – Къде живее тази вещица?

– На около миля от тук – каза дървото. – Ще ти помогна да стигнеш до там, ако искаш.

– Разбира се – каза Крон.

Към него със скърцане се протегна един клон.

– Скачай – каза дървото.

Пътуването не беше гладко, но беше бързо. Дъбът бавно се завъртя и леко пусна Крон върху клона на един ясен наблизо, който го очакваше, за да го предаде на един услужлив бук. Земята се люлееше и помръдваше далеч под него.193

– Внимавай – каза един кестен, докато го подаваше на­пред. – Нали разбираш, вещицата има едно куче...

Вещицата несъмнено имаше едно куче.[1] То беше двугла­во и високо почти колкото Крон.

Той трябваше да направи нещо по въпроса, ако искаше да стигне до колибата на вещицата. Колибата не приличаше на нищо, което някога беше виждал. Няколко кости и раз­пръснати парчета броня по полянката подсказваха, че дру­ги хора също се бяха опитали. Кучето не изглеждаше много дружелюбно. Но изглеждаше гладно.

Крон, от един удобен храст, го наблюдава известно вре­ме, после погледна своето копие. Далеч не изглеждаше дос­татъчно, за да...

Хрумна му една идея.

Събраните дървета с ужас загледаха как Крон излезе от храста, скърши копието на коляното си и се изправи ухилен, с по половин копие в двете си ръце.

– Той тотално се е смахнал – измърмори един самодив­ски чемшир.

– Дръж, момче! – извика Крон.

Двуглавото куче не беше свикнало с подобни неща. То се понесе в тежък тръс през полянката, а двете глави ужасява­що се поклащаха и се надпреварваха коя ще го захапе първа.

А после Крон захвърли копието си.

– Побърканяк – каза едно буково дърво. – Обречен, при това.

Двуглавото куче гръмовно се устреми към Крон. В този момент той хвърли двете половини на копието си в проти­воположни посоки и извика:

– Дръж!

Последва един протяжен миг, в който кучето застина не­подвижно, а главите му се опитваха да повлекат тялото след всяко от двете парчета копие. После главите се отметнаха назад, удариха се една в друга и кучето се стовари на земя­та – в несвяст.

Крон хукна към къщата на вещицата и се хвърли срещу стената. Която беше направена от джинджифилово тесто.

Цялата къщичка беше направена от джинджифилово тесто. Тук-там, разбира се, на строителя се беше наложило да използва други неща – коминът например беше израбо­тен от асорти пръчици лакриц, а праговете – от шоколад, но като цяло определено беше джиндижфилова.

На вратата имаше чукало от захарен памук, а дръжката беше лепкава на пипане. Карамел, осъзна Крон. Не можеше да я пусне. А вратата се отваряше.

– Винаги се хващат на номера с карамелената дръжка на вратата! – изкиска се вещицата, като избута Крон в кухнята си. – Този противен дърт магьосник никога не се предава!

Ръцете на Крон бяха приковани към двете страни на тя­лото му от една много голяма поничка.

Кухнята беше просторна и миришеше на сладко, както може би следва да се очаква от една къща, собственост на вещица, способна да прави единствено заклинания с високо съдържание на въглехидрати. До една от стените бяха под­редени няколко клетки и Крон беше набутан в една от тях.

– Казват, че трябва да вървя в крак с времето – измърмо­ри вещицата. – Казват, че трябва да оправя това място, да се отърва от всички сладки неща, да направя всичко отново от черен хляб и кисело мляко – сякаш някой някога е чувал за колиба от пълноценна храна.

– Да, смехотворно – съгласи се Крон.

– Не знам, разваляш зъбите на хората, крадеш им децата, правиш ги целите на петна, а след това изведнъж те се обръ­щат срещу теб без никаква причина – каза вещицата. – Във всеки случай, ти си голямо момче. Две седмици ще те похап­вам, спор няма, след като те угоя мъничко.

– Ти ядеш хора? – каза Крон.

– Така повелява традицията – каза вещицата. – Част от длъжностната характеристика.

Тя закуцука и излезе от стаята, при което Крон имаше възможност да се огледа. Над голямата фурна – преглът – висеше ключ. Ключът на Заг? В съседната клетка имаше и един много малък и грозен трол.

– Здрасти, човече – каза тролът уморено.

– Отдавна ли си тук? – каза Крон.

– Цяла вечност, човече – каза тролът. – Изглежда, не на­пълнявам. Ако ме хранеше с прилични охлюви или краста­ви жаби, всичко щеше да е наред, но аз не мога да понасям всички тези сладки неща. Още утре щях да прегриза решет­ките и да се измъкна от тук, стига вкусът на лакриц да ми понасяше на стомаха.

Крон погледна решетките на клетката. Бяха дебели и черни, както вече знаеше. Но също така бяха лепкави. Той стегна всичките си мускули, все едно бяха направени от лас­тик, освободи се от поничката и се нахвърли със зъби възъби върху решетките от лакриц. Тролът го наблюдаваше с интерес.

Докато вещицата се върна, Крон вече беше изял три ре­шетки и му беше призляло. Тя нададе писък, но дори след като размаха ръка и материализира огромен облак от марш­мелоу над главата му, той се измъкна и се озова на свобода.

– Хей, човече – каза тролът. – Не ме забравяй; това място не се отразява никак добре на тена ми!

[1] Явно не беше разбрала, че трябва да има котка.

Коментирай »