С поредицата „Нямата рече“ българската писателка и съхранителка на родните традиции Галина Танева покани хиляди читатели да отседнат в любимото ѝ село Устрем и да станат дейни участници в зимните и летните обичаи, песните и съкровените истории на общността, успяла да запази в себе си неравноделния и непреходен такт на българската душа.

Магичната песен на Велика Нямата започна с „Нямата рече. Сърцето що дума, право е“ и продължи в „Нямата рече 2: Кръвта вода не става“, а сега е време още една плътна и топла история да зазвучи в ритъма на сърцето на влюбените в автентичната красота на България. Това разказват от издателство „Сиела“. 

Третата книга от поредицата: „Нямата рече 3: Йото Вакъвчето“ може да бъде открита в книжарниците, за да отведе читателите в китното село Вакъвь в началото на XIX век, където горите на Сакар нашепват песни за геройство и чест.

Роден в сиромашко семейство, което едва свързва двата края, още като малко момче Панайот застава очи в очи с нищетата и неволята. Притиснати от тежката си участ, родителите му решават да го пратят като хранениче в новопостроения манастир „Св. Троица“, обител не само на монаси, а и на смели хайдути. Там Йото ще се научи да пише и чете, да работи съвестно и да не се страхува от нищо.

Ала веднъж усмихнала му се, съдбата невинаги ще бъде милостива към Йото. От малко момче той ще се превърне в трудолюбив и образован млад мъж, но по пътя му няма да го пропуснат нито несгодите, нито предателствата. Нишката на живота му ще се преплете със славните съдби на Индже, Кара Кольо и Христо войвода. Ще закрачи в такт с историята на малката Величка, която Сакар планина един ден ще познава като могъщата Велика Нямата. А един най-важен урок ще зазвъни с магична сила:  „Човек сам кове съдбата си!“.

24 автентични народни песни ще се преплетат из магично изплетения гоблен на „Нямата рече 3: Йото Вакъвчето“, където заветът на Велика Нямата ще се разгърне с пълна сила, а една истинска, дълбока и свята любов ще бъде подложена на изпитанията на времето.

Посветена на задачата да опази спомена за традициите, колоритния диалект, обичаите и обитателите на родното си село Устрем и околността, Галина Танева създава поредна скъпоценна мозайка, вдъхновена от истински персонажи и събития от периода.

Дълбоко и проникновено, топло и докосващо, „Нямата рече 3: Йото Вакъвчето“ е съкровено обяснение в любов към България. Но не онази фалшива и твърде показна любов, а истинската, тиха любов, която тече във вените на планинските потоци и лети във вятъра на най-старите дървета.

Из „Нямата рече 3. Йото Вакъвчето“ от Галина Танева – откъс

Глава първа

БРЕ ДЕ СЯ ЗАЧУЛО И ВИДЯЛО*

Бре де ся зачуло и видяло българе глава да дигнът със царьо да се бийът

и от царьо земя да земът като ми Сава Бимбаши, Инджето, Индже войвода и Колю Кичук байрактар!

Тия съ глава дигнали

от царю земя да земът... Бре, де ги зачу пашата, пашата силистренската! Пашата хабер проводи:

– Царьо льо, още господарьо льо! имаш ли хабер, нямаш ли: българи глава дигнали,

с тебе, холан, да се бият, йот тебе земя да земат, като ми Сава Бимбаши, Инджето, Инджето войвода и Кольо кючук байрактар – тия са глава дигнали.

*        „Българско въстание“ – народна песен. „Народни песни за Индже войвода“. Милю Петров, София, 2006 г.  

Старият хайдутин пристъпи навътре в пещерата. Покрай стените ѝ бяха насядали мрачни, начумере ни момци. Калпаците им бяха захлупени ниско над челата, брадясали, рошави, с вирнати като четини коси, но видеше се, нащрек бяха. Някои от тях незабелязано протегнаха ръце към опрените в скалите пушки. Други пък заплашително наместиха пищовите и ножовете, затъкнати в пояси и силяхлъци. Оправяха кой мустак, кой перчем, без да има нужда, и недоволно сумтяха. Следяха зорко движенията на мъжа с неприкрито недоверие. Влажният въздух на Вехтата черква се преплиташе и смесваше с витаещото наоколо подозрение и съмнение. „Толкова напрежение се бе насъбрало, че с нож да го разрежеш“, мислеше си старият хайдутин.

Новодошлият прескочи няколко изпънати крака и се насочи навътре, право към горящия огън в дъното на пещерата. Край него едър, мустакат мъж бе приклекнал и ровеше тихо пукащата жарава, а накрая току хвърли вътре няколко сухи клонки. Зад гърба му, опрени на стената, бяха изправени две пушки кремаклийки. От другата страна на огнището, по земята бяха застлани кожи и върху тях лежеше друг хайдутин. Хубавец бе той – високо чело, ясни сини очи, в които сякаш небето и земята се целуваха за първи път, а когато се ядосаше, добиваха зеленикави пламъчета. Погледът му бе ведър, чист и една непрестанна усмивка играеше на устните му. Тя само леко се изкриви, когато хайдутинът опита да се понамести в постелята си, а отметналият се ямурлук разкри, че снагата му бе превързана  с чисти парцали, сякаш ранен да е. Един съвсем тих стон се изтръгна от устните му, ала той бе достатъчен, та всички насядали наоколо момци да скокнат, за да се притекат на помощ. Но младият хайдутин направи знак с ръка да се отместят и огледа новодошлия.

–        Дал Бог добро, войводо! – рече приближаващият се мъж и макар да личеше, че е по-възрастен, леко се поклони в знак на почит.

–        Добре си дошъл, бай Ристо! – отговори му младият войвода. – Ела по-наблизо, хем да се сгрееш, хем приказка имаме да си ортуваме. Кольо и него май не си го виждал скоро време!?

Хайдутинът Христо се присегна и подпря собствената си пушка до останалите две, след което се приближи до мустакатия, който го посрещна с братска прегръдка. Двамата мъже, види се, радваха се да се срещнат.

–        Кара Кольо, разправят по селата, голям страх им събрал на турците наоколо. – Думаше Христо, дорде се мъчеше да се откъсне от мечата прегръдка на другаря си. – Бре, Кольо, разнесла ти се е приказката из цялата кааза. Бабите, като те споменуват, се кръстят!

Тук-там няколко хайдути се подсмихнаха под мустак, а Кара Кольо се засмя с дълбок, гърлен глас:

–        Бай Ристо, не мога да се меря ни с тебе, ни с Индже! Само де го намери тая проклетия…

–        Е, голяма работа, не бери толкоз грижи, Кольо. Още неделя-две и ще съм яхнал коня си отново. Сядай, сядай бай Ристо! Разправяй как си, що си…

Тримата хайдути се наместиха край огъня и се заприказваха. Индже и Кара Кольо имаха да научават новостите, че вече три недели се криеха в пещерата. Чакаха Индже да събере сили. Дорде обикаляха в селата, предателска ръка бе вдигнала кой знае откъде намерена пушка и бе ранила войводата в гърдите. Байрактарят му и дружината пренесоха хайдутина в тайна пещера в горите на Сакар – Вехтата черква, за да го лекуват.

Оттогава Индже събираше силите си и погледът му се избистряше, ала види се, една тревога го човъркаше отвътре. Отпрати войводите си, на Кара Танас, Сава Бинбаши и Сяро Барутчията повери момците си. Те щяха да опазят дружината, дорде Индже се съвземе и вдигне пак пушката си. Край себе си остави само Кара Кольо и момците му. На байрактаря си Индже имаше преголяма вяра и на него би поверил живота си, без да му мигне и окото даже. Кольо бдеше над него и се грижеше за войводата си, както би го правил и за собствен брат. Момците му пазеха горите на Сакар и птица не можеше да прехвръкне, без хайдутите да разберат, та камо ли враг. Но не страха от враговете гризеше душата на Индже. Все пред очите му беше онова свинарче, дето едва държеше пушката и трепереше като лист. „Ех, много майки съм разплакал аз, но ето че ти разплака моята“ – бе продумал тогава войводата на лудото. А то го гледаше хем с уплаха в очите, хем с някаква дързост. Все едно казваше: „Ето, едно свинарче видя сметката на великия войвода“. Скокнаха момците му тогава, готови бяха да посекат онова дребно момче, дръзнало да вдигне пушка не срещу другиго, ами срещу самия Индже. Техния войвода, техния най-смел другар. Ала той ги спря. Нещо в очите на това свинар- че го накара да вдигне ръката си и да озапти момците си. Тогава всички го гледаха с почуда, кръв за кръв знаеха те, око за око. Но щом войводата така е решил… Подчиниха му се. И ето, колко недели вече Индже береше душа, скрит в дъното на Вехтата черква, а неговите момци го вардеха и се грижеха за него. И когато най-накрая младият хайдутин се свести, една змия се бе загнездила в сърцето му.

Заспеше ли, черна мисъл като плъх в чорбаджийски хамбари го гризеше, а денем все на сърцето му тежеше. В онзи миг, когато куршумът разкъса плътта, а силната болка сякаш спусна черна пелена над ума му, нещо в него се счупи. Прекърши се като ствола на вековно дърво и разпиля хиляди трески в душата му. Те го бодяха, правеха дупки и разкървавяваха хайдушкото сърце. Индже все търсеше пролука в себе си и се взираше в душата си, но не можа да разчете откъде се бе взела тази тегоба в сърцето му.

Времето, прекарано в треска, го връщаше назад, когато душата му бе окъпана с кръв. Ръката му посичаше без милост, конят му тъпчеше без жалост, а нищо в сърцето му не трепваше тогава. Жесток и кръвожаден бе Индже, ничий живот не пожали, но един ден нещо се преобърна в него. Дали заради сълзите на безбройните деца, които бе оставил сираци, или писъците на жени, надвесени над телата на мъже и бащи, или пък реките кръв, които младият кърджалия газеше тогава, не знаеше, но нещо се случи с него. Изведнъж коравото му сърце се разтопи, гледът му се промени и той видя. Видя сиромашията, тежкия труд и мъките на селяни- те. Не им ли стигаха те, та и той да ги гази и гори! Не бе ли достатъчно тежък робският хомот, та и той и ордите му да изстискват последната останала кръвчица на раята… Засрами се Индже, засрами се от делата си, посрамил се бе пред себе си, народа си, земята си.

Оттогаз много неща бяха станали различни и войводата вече не беше онзи кърджалия, онзи жаден за кръв кръвопиец. Бащица, закрилник на народа го наричаха хората. Отми срама, ала греховете, които бе насъбрал в себе си, не бе успял да отмие.

Почувства, че време бе да потърси мир както за сърцето си, така и за душата си. Време беше старите обети да се спазят. Затова и войводата нареди на момците си:

„Христо войвода ми намерете! Речете му, че аз го викам да си похортуваме за едно важно нещо. Ще го намерите в някой закътан дол на Странджа планина, тук ще го чакам, дорде не дойде!“.

Думата на Индже закон беше за всеки хайдутин. Кара Кольо веднага разпрати момци да търсят Христо войвода, а той самият едва-що научил, че Индже пита за него, остави дружината си на байрактаря, нареди им къде да се крият, и се запъти към Вехтата черква в Сакар. И сега, седнал край огъня до младия войвода и неговия байрактар, виждаше една резка да бе просякла челото му точно по средата, между веждите. Тревоги някакви бяха набраздили хайдушкото лице и ето, Христо войвода и Кара Кольо чакаха да чуят какви са.

–        Ех, бай Ристо… – продума войводата. – Кой ти знае какво ли му е писано там, горе. Ето нà, виж ме мене, що човешки животи съм отнел, но и още толкова съм спасил… А сега насмалко да ме бастиса едно лудо свинарче…

Двамата му другари мълчаливо чакаха да про- дължи. Кара Кольо отново ръчкаше огнището, все едно сред въглените щеше да намери нещо умно да каже на войводата си, а Христо пък чертаеше неразбираеми фигури в земята с една суха клечка, която току се чупеше.

–        Вие двамата помните ли думата, дето си дадохме преди толкова лета!? – заговори отново войводата и гласът му бе тежък, угрижен. Погледна и двамата право в очите, първо Христо, че той по-възрастен беше,    а после и Кольо. Търсеше да прочете в погледите им непокорство някакво, несъгласие, ала и двамата гледаха открито и ясно войводата. – Помниш ли, бай Ристо, дума дадохме – каквото заграбим от хазната, каквото откраднем от тая сган, на четири да делим. По един дял за всеки от нас и един да заделяме. Имане да съберем и църква да построим един ден?

–        Помня, войводо! Така беше – отвърна Христо, а Кольо закима одобрително в знак на съгласие.

–        Е! – продължи бавно Индже, а гласът му се превърна почти в шепот: – Аз каквато ягма съм заграбил, една четвъртина съм заделял. Останалото с момците си делях.

–        Аз също, войводо. Четвъртината събирах и скътах за деня, в който ще решим да я използваме за благото на народа и Божия възхвала – отвърна по-старият хайдутин.

Индже не бързаше да продължи. Премисляше нещо, види се. После поклати доволно глава и рече:

–        Дошло е това време, бай Ристо! Точно сега му е времето черква да дигнем, хем за народа, хем и за Бога! Умълчаха се тримата хайдути, мислеха, премисляха… Индже все за онзи проклет куршум мислеше, дето мина и замина през него, но голяма пакост му стори. Колко е един човек, една плюнка срещу вятъра. Ще духне, ще гръмне и ще го отнесе. А след него какво ще остане – нищо, само пепел… И кръв. Ала туй, що е съградено, камък върху камък, него нито вятърът, нито времето може да го събори. Това искаше да остави след себе си Индже – градеж, та да го помнят и споменуват с добро.

„Кокалите вече все ме наболяват“ – мислеше Христо войвода. Колената го въртяха, знаеше кога ще завали, преди още облаците да се струпат на небосклона. Старост – нерадост, хайдутство не търпи… Време му беше отдавна да си остави хайдутлука и да си намери спокойно място за старините си. Обмисляше да стане монах в някой манастир, да се отдаде на заслужена почивка и Бога. И ето, войводата все едно прочел мислите му, Божието провидение е това! Ще съгради църква и в нея ще прекара остатъка от живота си…

Такива мисли се въртяха в главата на застарелия Христо войвода от дълго време. Все чакаше да се откаже от хайдутлука и заверата между тримата му даваше най-добра сгода.

„Право е това, дето го е намислил войводата, сгодно е!“ – мислеше си Кара Кольо. Та кой бе той да тръгне срещу волята на Индже и Христо войвода. Те и двамата му бяха войводи, но и по-големи братя. Как не би приел думата им? А и църква да съградиш не беше малка работа, велико дело е това, Богоугодно.

–        Тъй да бъде, войводо! – пръв наруши мълчанието Кара Кольо. – Църква да съградим, хем нас да споминат, хем за българите спасителен храм да има…

–        Войводо! Приеми съвета ми, най-стар съм, най-патил… Още има на какво да науча младите, па ако ще и това да е самият Индже войвода!

Индже кимна едва забележимо и Христо войвода продължи:

–        Имане глотно събрахме, войводо! За черква ще има, не, ами и за манастир даже… Там долу, край реката, където е старият параклис. Там от времето на първите ни царе е имало манастир. Още старите българи са построили манастир тука, но гърчулята са го изгорили до основи. Да го съградим отново, а? Ще построим по-голяма черква, ще вдигнем бели манастирски дувари… Аз, войводо, отдавна гледам да се прибера някъде. Стар съм веке, хайдутлука не е за мене… Остави на мене тази задача, войводо, нека аз го съградя, а после ще се замонаша в него. Ще го направим обител не само за монаси, но и за хайдути. Всеки брат, монах или хайдутин, ще намери подслон и топла храна в него. А, що ще речеш за това, войводо?

Индже мълчеше. Обмисляше думите на Христо войвода, но видеше се, нравеха му се. Манастир. Хайдушки. С високи бели дувари, чешма, от която денем и нощем да пее планината. И тайни скривалища, братята им да има къде да се скрият, да презимуват, рани да лекуват… Права му беше приказката на Христо, това трябваше да направят.

–        Право думаш, бай Ристо! Имането ни е  глотно, много нещо бастисахме от хазната. Манастир ще вдигнем за чудо и приказ! Че кой друг, ако не ти, бай Ристо?! А, Кольо, ти какво ще речеш?

–        Така е, войводо! Нека бай Ристо да се заеме с градежа, нека направи най-хубавия манастир в цяла Тракия. Хайдушкия ще го наричаме, че братята да намират подслон в него! Така да бъде! Слушайте какво ще ви река! – гласът на Индже се извиси и сега той заговори на всички момци в пещерата:

–        От днес всички да знаят – Христо войвода ще се заеме с градежа на манастир, долу, където е старата черква. Той ще намери зидари, майстори да са, от близо и далеч. Скривалища да изгради, една чета спокойно да може да се скрие в тях. А когато дойде време да се презимува, който няма къде да иде, тук подслон ще намери!

–        Да бъде, войводо!

–        Така да е!

–        За добро е, войводо, нека да е! – отговаряха момците и всеки бе доволен какво решиха войводите.

Индже понечи да се изправи, а Кара Кольо и Христо бързо го подкрепиха. Той застана пред хайдутите си и сега, отслабнал от дългото боледуване, изглеждаше още по-тънък и висок10. Изрече на висок глас:

–        Синап, Кабак*! – Двама момци се изправиха пред него. – Вие ще вървите с бай Ристо. Де ходи той, вие след него. Ще го вардите, косъм да не падне от главата му. Ще му помагате алтъни да взима от скривалището и с тях да плаща на зидарите. Ще внимавате някой със зла душа да не го нападне. Денем и нощем над него да бдите. И когато манастирът се съгради, ако искате, се върнете в дружината!

–        Така да бъде, войводо, щом такава е волята ти! – отговориха в един глас и двамата.

А ти, бай Ристо! – продължи Индже. – Колкото е нужно, знаеш откъде да вземеш! Да разпратиш думата ми по околните села, всеки да помага колкото може. Де що е българин, християнин, да даде лептата си за манастира, че туй ще е наш, български манастир. Който не може с работа, друг начин да намери!

–        Да бъде, войводо! – отговори Христо. – Още утре тръгвам да търся зидари. Втори такъв манастир като нашия нийде няма да има!

*        Според някои сведения, двамата наистина са били спътници на Индже. „Българско народно творчество“, том 2, Редакционна колегия. София, 1961 г.

Коментирай »