Образите, тайнствата и обредите, изпълнявани по българските земи от древни времена, са основата, върху която стъпва преподавателят и образователен експерт Петър Кънчев за създаването на дебютния си роман –  „Сянката на кукера“.

Родният отговор на хитовия бестселър „Вещерът“ от полския писател Анджей Сапковски е взривоопасна смесица от магия, легенди, средновековна история и оригинални фентъзи решения, в която само танцът на кукера може да изкорени злото от човешкото сърце.

Тринадесет човешки чада ще налегне,
тринадесет сини белега ще остави;
тринадесет е нейната люлка,
тринадесет е нейният гроб.

Танцът на сянката се играе само в краен случай. А най-добре – никога. Но сивоокият и стихиен Бурян, кукер от царството Испория, е готов да наруши повелите на събратята си, да рискува всичко и да сключи немислим облог, за да сложи край на мистериозните убийства в Багрен – красивия и пищен Град на майсторите. И не само да прогони Злото, а да го изкорени завинаги.

Пет недели смъртта е властвала из багренските улици. Дванадесет са жертвите на нечия невидима злост, тринадесета предстои… Заедно с орисницата Алгара и градския страж Йовко, Бурян  ще трябва да изпълни повелята на севаста, а с това и тази на царя, за да предотвратят наглед неизбежното. Мистерията обаче се оказва далеч по-заплетена, а зад мотивите на убиеца може би се крие нещо далеч по-могъщо.

Ще успее ли обаче Сивоокият да спаси царството тогава, когато самият той трябва да се взре „там, гдето очите ти ще изгорят“ и да потуши пожара, изгарящ собственото му сърце?

            Опасен е танцът на кукера, злото – лукаво, а залогът – съдбата на цяла Испория…

Базирайки се на българската народна митология, с изкусни препратки към исторически събития от Второто българско царство, Петър Кънчев успява да преплете древна магия, коварни предателства, неочаквани обрати и цветни персонажи в една впечатляваща литературна амалгама с непреклонна обаятелна сила.

Непредвидима, дръзка и майсторски написана, „Сянката на кукера“ е пламенна история за вечната битка между Доброто и Злото в сумрака на собствените ни души. История, в която истинската победа се крие в мълчаливото величие на прошката към самия себе си.

За автора

Петър Кънчев е автор, преподавател и образователен експерт. Роден е в София през 1987 г. От малък търси героичното, вълшебното и приказното в изкуството, у хората и из заобикалящия го свят. Писането е едната му страст, а другата – преподаването. Автор и ръководител е на образователни програми по медийна грамотност, киберсигурност, социално предприемачество и др. за деца, младежи, учители и експерти. Бил е гимназиален учител по английски език и по философия към програма „Заедно в час“. Има бакалавърска степен по „Бизнес администрация“ и магистърска степен по „Когнитивна наука“. Много обича да предизвиква участниците в обученията си и живее с мисълта, че това се харесва и на тях.

Чрез творчеството и преподаването си Петър мечтае да укроти тревогите на младите хора и да им покаже, че въпреки страховете, мъките, грешните избори, вината и отчаянието, дълбоко в душата им се крие нещо красиво и изкупително.

Из „Сянката на кукера“ от Петър Кънчев

Омраза. Вонеше на гнила, люта, гореща омраза. Стаичката, около ръст на ръст и половина голяма, едвам побираше остатъците от злото, извършено наскоро в нея.

 „Танцът на сянката, Буряне, се играе само в краен случай. А най-добре – никога!“

Бурян се усмихна някак криво на думите, с които учителят му някога го поучаваше, и продължи да души наоколо.

Хлоп, хлоп, хлоп!

Ханджията не спираше да хлопа отвън по вратата и плахо, но настойчиво, да боботи.

– Ама бива ли така… на своя глава, господине? Вашата стая е на втория етаж. И защо залостихте? Тук е забранено да се влиза! В тъмница може да ви хвърлят!

– Наясно съм, ханджийо, точно затова съм дошъл – отвърна Бурян. – Изпратете най-сетне за някой офицер от градската цитадела, та да ви е мирна главата, и ме оставете да работя на спокойствие.

– Ама… какво да се доложи на стражата?

– Че в хана е пристигнал кукер… Да огледа.

Дали съвсем се уплаши бедният ханджия, или се задоволи от обяснението, но сякаш изчезна или поне замлъкна.

Бурян нямаше време за губене. Вече навлечен в потурите и кожуха си от черна меча кожа и козина и препасан с обшития си с чанове колан, той грабна висящата от тоягата му уродлива дървена маска с бикови рога и си я сложи. После бръкна в пазвата си, извади продълговата медна лампа, изографисана с езически знаци, запали я с огниво и я постави на пода зад себе си. Залости капака на малкото прозорче срещу вратата, така че да не приижда дневна светлина, и тупна три пъти с тоягата на пода.

Осветен в кукерска премяна от пламъка на медната лампа, той приклекна леко, за да не си удари главата в ниския таван, застопори тоягата между мишниците и врата си и заигра пламенно и живо Танца на сянката, тракайки ритмично с чановете. Завърши играта с мощен скок от нисък клек, след което скръсти крака на пода и постави ясеновото оръжие върху коленете си.

Както той седна, така сянката му скочи, прониза тавана с рогата си и също заигра – първоначално според прищевките на лампата, а после свой собствен яростен танц, независим от законите на светлината. Кукерът изобщо не се стъписа от магичното явление и остана като закован на земята, здраво хванал тоягата върху кръстосаните си крака.

Изведнъж пламъкът на лампата лумна и сянката се извиси, а рогата ù плъзнаха по тавана като змии. Силуетът вдигна тоягата над главата си и взе да скача, а в стаята задрънчаха чанове.

Бурян не помръдна.

Дрън! Последен чанов звън и сянката се спря, подпряна на тоягата.

Отекна дебел и страховит глас.

„Кукер маската си маха,

свойта сянка да разкрие.

Няма ли уплаха,

че тя ще каже „хоп!“ и ще го затрие?“

***

Малко по-рано в хана „Мита маца“ цареше обичайната обедна идилия, или „медовидено време“, както обичаха да казват най-редовните посетители. Ханджията Ванчо точеше поредна табла халби от бурето със сладката, омайваща напитка, когато изведнъж подскочи и изпищя на умряло:

– Прав да ни опази! Мечка!

Всичко млъкна и извърна глава към нахлуващия през вратата звяр, висок и широкоплещест, покрит от глава до пети с черна меча козина. На колана на чудатия странник подскачаха няколко дрънчащи чана, а на рамото му се клатеше дълга ясенова тояга, от която висеше на канап страшна маска (или пък нечий скалп) с изплезен език, облещени кръвожадни очи и бикови рога.

Непознатият закрачи устремено към Ванчо, засилвайки данданията на чановете. Няколко юнашки глави се надигнаха, но повечето гости потърсиха убежище дълбоко на дъното на халбите с медовина, които потракваха далеч по-плахо от преди.

– Добър ден – рече снажният пътник, извисяващ се поне глава и половина над ханджията. – Бих искал да запазя най-голямата ви налична стая за неопределено време. Нека в нея има корито, което да се напълни с гореща вода малко преди полунощ. Какво включва вечерното меню?

Ванчо зяпна мечеподобния, чиято буйна черна коса напълно се сливаше с животинската козина по тялото му. Не хаосът от косми обаче стъписа човечеца, а безкрайно дълбоките сиви очи, от които – аха – и щяха да лумнат мълнии.

– Хайде, хайде, не ме карайте да обяснявам защо съм пременен така. Добронамерената усмивка на странника лъщеше в пълен противовес на страшната рогата физиономия, висящата от тоягата му. – Уверявам ви, че никак не ми е удобно и приятно в тази жега. Освен това умирам от любопитство да разбера коя от великолепните гозби на „Мита маца“, известни на три конски хода от Багрен, ще имам удоволствието да опитам довечера. Или не съм на правилното място?

– Ъх… Ам’че на правилното място сте, господине, как да не сте! – Ванчо възвръщаше естествената благина на излъчването си, все по-уверен, че не го грози смъртоносна опасност. – Привечер ще сготвя най-майсторската ни гозба: пилешка яхния с нар и бадеми. По айонска рецепта! Такава вкуснотия няма никъде другаде в Испория! Имаме и…

– Чудесно. Наредете да донесат седем порции от яхнията в стаята ми, пак преди полунощ, заедно с три купи салата и голяма пита хляб… И едно от тия буренца медовина. Да, правилно чухте: седем, три, цяла пита. И със здраве. – Изпод козината се появи лапа, наглед човешка, която пусна дрънкаща кесия в ръцете на ханджията.

Ванчо преброи набързо сребърните монети, кимна доволно и подкани странника да седне и изчака, докато се погрижи за най-зажаднелите си гости.

Глъчката в хана набързо се възстанови. Жителите на Багрен обичаха да си пийват по пладне, а медовината на хана „Мита маца“ най им се услаждаше, когато вървеше със сладки приказки.

– Ще има тринайсети убит, казвам ви! – провикна се един от четиримата багренци през маса от сивоокия, чийто зачервен нос подсказваше, че не смуче първата си халба за деня. – Не може черна магия да тупне дванайсет жертви, не е присъщо. Тринайсет е къде по-злокобно число! – довърши мисълта си той, след което се оригна и избърса медените капки от прошарената си брада.

– А ти отде знаеш, че е черна магия, бай Кире? – попита един от тримата му събеседници. – Може да е някой най-обикновен пощръклял. Малко ли ги хванаха бесовете след войната с айоните?

– Много работи знам – отвърна бай Киро и си пийна дълбоко, за да засили ефекта на очакването. – Например знам, че преди три недели в Багрен е пристигнала орисница. Какво ще дири орисница тук, ако не да пъди черна магия?

– Орисниците не предопределяха ли съдбата? – попита невинно трети от събеседниците, докато тайно премерваше съдържанието на кесията си под масата.

– Слушай, Кире – обади се най-нетърпеливият от четворката, – обзалагам се на пет сребърника, че стражата ще хване убиеца, преди да е утрепал още някого!

Бай Киро остави халбата, подпря лакти в масата, показа малкото си останали жълти зъби и рече:

– Хай да удвоим залога на половин будин. И с тримата! И по още половин, ако после се окаже, че е имало черна магия!

Киро се усмихна лукаво до уши и вдигна наздравица, за да узакони облога, срещайки останалите три халби в средата на масата. Тъкмо да си пийне, и усети неприятна миризма зад гърба си. Обърна се и се вкамени – на два лакътя от него стоеше навлеченият в меча козина мъж, който преди малко бе нарушил ханската идилия.

– Прощавайте, че ви се натрапвам, господа – засмя се сивоокият. – Случайно дочух малко от разговора ви и се зачудих... Багренските убийства, за които се приказва из половин Испория, ли обсъждате?

Четиримата закимаха в синхрон.

– Я че интересно! Доколкото разбрах, едно от чудовищните дела е било извършено тъкмо тук, в хана „Мита маца“. Дали някой от вас знае в коя стая са били погубени горките хора?

Взеха да се размятат пръсти, но разнопосочно.

За утеха на четворката, странникът изведнъж се врътна настрани – погледът му, озверял като на вълк, надушил заешко – и се изстреля в новата посока на вниманието си, предизвиквайки поредната какофония с дрънчащите чанове на кръста си.

Ванчо, който мъкнеше тепсия с халби, хукна след него, умолявайки:

– Ама накъде тръгнахте, господине? Вашата стая е на горния етаж. Моля ви се, недейте да отваряте тази врата!

Сивоокият, който изобщо не обърна внимание на забележката, влезе в стаичката и хлопна вратата пред учудената физиономия на ханджията.

Коментирай »