Разказ за героизъм, нежност и надежда: „Рана“ от Захари Карабашлиев (предложение за четене)

Новият роман на автора на „Опашката“ и „Хавра“ е напрегнат и лиричен разказ за героизъм, нежност и надежда

Захари Карабашлиев/Photo credit: Ивайло Петров, издателство „Сиела”

Плътният и емоционално сгъстен стил и мащабни сюжети в книгите на писателя Захари Карабашлиев („18% Сиво“, „Хавра“, „Опашката“) отдавна са му завоювали признанието и обичта на читателите като ненадминат хроникьор на човешките сърце и памет.

На 23 октомври 2023 г. в две издания, с твърди и с меки корици, на пазара ще се появи „Рана“ – виртуозен и разтърсващ роман за смелост, състрадание, любов и спасение на фона на злото, погълнало Европа в началото на миналия век.

Какво е саможертвата? Да загинеш на бойното поле в името на отечеството или да спасиш живота на едно дете?

Сава е бежанец от пепелищата на Одринска Тракия след Балканските войни, сега студент по право в София. Елиза е генералска дъщеря, талантлива пианистка, сега в последния клас на  Музикалното училище. Любовта им е невинна и кратка — новата, голяма световна война ще прати младия идеалист в школа за запасни офицери, а през септември 1916-а ще го отведе на Добруджанския фронт, където съдбата го среща с мобилизиран румънски писател и четиригодишно сираче.

От окопите на Първата световна война, през мирна София и назад към пепелищата на Одринска Тракия след Балканските войни, този роман e отзвук от жестоките болки на една окрилена от идеализъм, но разкъсвана от безпощадни конфликти България, в която лични и национални рани са все още незараснали.

Дълбоко хуманен и категоричен, „Рана” разгръща някои от най-непознатите страници на българската история, за да ни увлече в зареден с напрежение, но и лиричен разказ, който напомня колко непроменима си остава – без значение какъв език говорим и от коя страна на окопите сме – човешката душа.

Захари Карабашлиев/Photo credit: Ивайло Петров, издателство „Сиела”

Захари Карабашлиев пише проза и драматургия, автор е на романа „18% Сиво“ – бестселър с 32 преиздания в България и с преводи в Съединените щати, Франция, Полша, Словакия, Хърватия, Сърбия и др., – класиран сред стоте най-любими книги на българските читатели в кампанията Голямото четене. Вторият му роман „Хавра“ излиза през 2017 г., а четири години по-късно се появява и „Опашката“, която е посрещната възторжено от критиката и читателската публика и е адаптирана от Явор Гърдев в удостоено с Аскеер представление.

Карабашлиев е носител на Националната литературна награда за български роман на годината (2018 и 2022 г.), Роман на годината (Фондация ВИК), Христо Г. Данов, Хеликон, Аскеер и др. Негови творби са публикувани в книги, сборници и списания, превеждани са на много езици, а разказът Разсейки през 2018 г. е включен в престижната американска антология Най-добрата европейска проза.

Photo credit: Издателство „Сиела”

Из „Рана“ от Захари Карабашлиева, откъс от книгата

*

И ето най-сетне вятърните мелници. Много вятърни мелници. Красиви картини на невидим художник – тежки­те им гребла са замрели сега в жегата, неподвижни, спрели, като да изчакат да стане ясно кой ще е победителят днес, та тогава да започнат да мелят.

Приближава група немски войници, свели глави, носят на раменете си труп на офицер в удивителна униформа. Сава спира един от крачещите зад групата подофицер и пита кой е загиналият. Това било тялото на принц Фрид- рих, правнук на кралица Виктория, отговаря немецът рав­но, като току-що да го е прочел в някоя енциклопедия. По­сле пояснява, че принцът и десетина бойци останали изолирани от своите в една низина под мелниците и врагът ги обградил, избили ги до крак. На Сава му дожалява за този принц, намерил смъртта в един добруджански бостан, и решава да каже на германския подофицер: Животът не се мери по дължина, а по съдържание, хем цитира Дрангов един вид, хем и упражнява немския си всеки път, когато може, дори тук, дори преди атака. Немецът го гледа безизразно. А всъщност сигурно въобще и не го чува, защото точно тогава румънската артилерия започва яростна стрелба.

И все пак колко жалко за принца. Не че за загиналите с него войничета не е жалко, мисли Сава, докато крачи пред взвода си. После командва „по-бързо“ и излизат от цареви­чака, пресичат тесен път между синорите и вече са в поле, засипано с дини и пъпеши – докъдето стигне поглед.

Внезапно затракват картечници. Пада войник. После втори, трети… по дяволите. Какво става?

„Напред“, командва Сотиров и собственият му глас – прегракнал и непознат – му дава кураж.

И вдига револвера, не че има нужда, но го вдига и се затичва.

„Урррррра“ се надига зад него, като че се откъртва от земята – ниско и гърлено, тъмно и страшно, мътна вълна, която сякаш го тласва в безразсъдна атака – срещу трака­нето на картечниците, срещу тътена на оръдията.

Боят – най великата драма на света, пак от записките му на Дрангов, с които е запълнил цял бележник. Заедно с много сентенции от Ницше, от когото пък учи усърдно и немски език. Установил е, че Дрангов и Ницше едновремен­но си приличат и си противоречат. Те дори си противоре­чат сами на себе си. Дрангов например казва на едно мяс­34

то: Личното „аз“ е най-омразно. Аз е нищожно; ние – всемощно. А по-нататък в същата книга пише: Личността е светиня. Чув­ството за лично достойнство е сила. Как да го разбираш това?

Ницше пък си противоречи на всяка втора страница, но по необясним начин с това изгражда някакъв нов, разли­чен смисъл. … трябва да съм борба и сбъдване, и цел, и противо­речие.

То и Христос си противоречи. Да не мислите – казва, – че съм дошъл мир да поставя на земята. Не мир дойдох да донеса, а нож.

Христос? Нож?

И командата е сега „На нож“. Всички викат ужасно силно, трябва да се крещи, да крещиш, да се дереш – първо, за да изплашиш врага, а по-важното – да заглушиш гласа на страха в собственото си сърце. Трябва да се крещи неисто­во. На нож. На нож. На нож.

А ето ги гърбовете на врага – изскачат от плитките си окопи, изоставят минохвъргачки, картечници, ранени и тичат стремглаво към вятърните мелници.

Бойците му стигат задъхани до позициите им, някои прескачат окопите и продължават, други се забавят, не прощават на никого, когото настигнат в траншеите или навън. Без пощада мушкат щиковете, не признават нито преклонена глава, нито вдигнати ръце, ни бели парцали. До­убиване с приклади и лопатки… на групи, поединично – и то с такова усърдие, като че всичко това е някакво обучение, някаква игра, в която никой не страда наистина.

За царя, за отечеството хрущят ножове, докато се забиват в чуждия гръб, ръмжат гърла, докато разбиват не­чия глава с приклад.

Убивай колкото можеш повече. Убивай, не щади. Умри, но победи – сякаш не Дрангов е писал тези думи за войната, а самата война е писала в тетрадките му.

Тръбите свирят „отбой“.

*

В разговорите си, а и в разменените писма, Сава и Ели­за имаха някои сходни, но други категорично противопо­ложни схващания.

Например за националния идеал, за който той поняко­га говореше тъй пламенно.

Но що е това национален идеал, ще го репликира тя? Не е ли той справедливост и човещина? И не е ли това иде­ал не само национален, а всечовешки? Не съвпада ли той с идеалите и на други народи?

Навярно, отговаряше той. Но ние можем да говорим само от наше име, от народа, от който излизаме, тоест за нашата си справедливост и нашата си човещина.

– В името на тази справедливост и човещина поня­кога се извършват несправедливости и нечовещини от са­мите нас, които идваме да сложим край на чужда неспра­ведливост и нечовещина? Видяхме ужасните Балкански войни…

– Гърци, сърби и турци извършиха големите престъп-

ления в последната война срещу нас.

– О, мили Сава. Аз бях в Германия тогава и четях у дома и немска, и френска преса. И в самото начало всички тол­кова ни симпатизираха, уверявам те, всички бяха на наша страна. Биехме се срещу вековния си поробител, побежда­вахме бързо, триумфирахме – а там обичат да съчувст­ват на малкия герой, който излиза срещу великана Голиат и го побеждава. И ние бяхме този Давид – само трийсетина години след своята свобода и обединение отидохме да осво­бождаваме своите братя и сестри.

– Точно така. Воювахме, за да поправим една неспра­ведливост.

– Но симпатиите секнаха отведнъж, щом се обърнах­ме срещу съюзниците си и се превърнахме от освободители в завоеватели. Вестниците започнаха да бълват едно от дру­го по-сензационни разкрития за „българските зверства“, за нашите „варварства“, все повече ни изобразяваха като чудовища и людоеди.

– Съюзниците ни изкараха такива пред Европа. Оказа­ха се гении на пропагандата, шапки долу за което. Оказа се, са били добре подготвени за това, а ние сме били наивници.

– За европейската преса нямаше нищо друго освен сръбска, гръцка и румънска версия на нашето „престъпно безумие“. Беше ужасно.

– Но колко далеч бе това от истината! Такива ли бяхме? Такива ли сме ние? Ние първо изгубихме информационната война, а после и другата.

– Аз добре зная, че не сме такива. Но как можех да обяс­ня това на съученичките си в Германия, на учителите си? Европа се обърна срещу нас. Общественото мнение в Гер­мания, Австрия, Франция бе вече формирано.

– От лъжи, една от друга по-зли лъжи, които после бяха опровергавани една по една.

– Точно така – после. Но тогава бяха „изнесени от пре­сата“ факти. – Тя замълчава, загледана надолу, после каз­ва: – Понякога си мисля, че се упражнявах в пианото много по-усърдно от всички останали, само и само за да покажа, че не съм дивачка, да се докажа, че съм по-добра от всички. Исках да ги победя на тяхна територия – музиката.

*

Коментирай »
Препоръчваме още
„Първа кръв“ на Амели Нотомб (предложение за четене)
Потвърдено: Огромната древна акула мегалодон е била топлокръвна
Лесен трик от Хали Бери за естествено красиви крака
Кибертормоз, омраза, заплахи: Опасностите, с които най-често се сблъскват децата онлайн
Защо мъжете те виждат като „само приятел“ и 5 начина да го промениш
Защо е важно да готвим зеленчуците с повече зехтин
Когато ревността боли: Как се ражда емоцията и какво да направим, за да я овладеем
Погребални небостъргачи, хотели за мъртъвци и междузвездни кораби в „Докъде се издигаме в мрака“ от Секуоя Нагамацу (предложение за четене)
Осем рискови фактора за развитието на тромбоза
Отвъд външния вид: Можеш ли да познаеш кои са най-привлекателните женски черти
Срещу депресия и проблеми с паметта: Вълшебните свойства на ягодите
Колко студено е твърде студено?
Хороскоп
Овен
Телец
Близнаци
Рак
Лъв
Дева
Везни
Скорпион
Стрелец
Козирог
Водолей
Риби