Бестселъровата поредица „Училището за Добро и Зло“ от Соман Чейнани, вдъхновила хита на Netflix, се завръща с вълнуващо продължение.

Правилата на играта се размиват, залозите стават все по-високи, а Агата и Софи – всяка представител на силите на Доброто и Злото –  ще трябва да се изправят срещу най-опасния си враг досега в „Училището за Добро и Зло 5: Кристалът на времето“!

В ГОРА ОТ ДРЕВНО ПОТЕКЛО

СТОИ УЧИЛИЩЕТО ЗА ДОБРО И ЗЛО.

ДВЕ КУЛИ ТАМ СВЕТЛЕЯТ:

ЕДНА ЗА ЧИСТИТЕ СЪРЦА,

ЕДНА ЗА ЛОШИТЕ ДЕЦА.

ОПИТАЙ ДА ИЗБЯГАШ, НО НЯМА ДА УСПЕЕШ.

ПЪТ НАВЪН ЕДНИЧЪК ЩЕ ОТКРИЕШ,

ПРЕЗ ПРИКАЗКА ЩЕ ТРЯБВА ДА ПРЕМИНЕШ.

Не всяка коронация завършва така, както е била планирана. И Агата – бъдещата кралица на Камелот – го разбира по трудния начин. Защото в края на „Училището за Добро и Зло 4“ законният престолонаследник – синът на Крал Артур и неин любим – Тедрос се оказва окован и осъден да умре. Магьосникът Мерлин бива обезсилен. На трона на Камелот седи предател, а най-добрата приятелка на Агата – Софи, е негова заложница.

Виновен е Риан – един от най-добрите рицари на младия Тедрос. Онзи, за когото Софи е вярвала, че е истинската ѝ любов, е бил в съюз със Змията през цялото време.

Онзи, който е напът да разруши крехкия мир между силите на Доброто и Злото. На Агата се пада задачата да открие спасение за всички. Не в Камелот, не в Авалон, но може би някъде в Безкрайната гора ще намери помощ, която ще ѝ помогне да спаси приказката си от пренаписване.

В същото време Софи трябва да се впусне в опасна игра на преструвки, с която да отвлече вниманието на узурпатора. Но ще устои ли самата тя на примамващите обещания, или ще се окаже в мрачните прегръдки на Злото и ще приеме съдбата си на злодей?

Битката едва сега започва, а възпитаниците на Училището тепърва ще трябва да заслужат своето място в приказката…

Със своя увлекателен стил и смели сюжетни решения Соман Чейнани за пореден път успява да омагьоса читателите си и неусетно да ги направи част от един опасен и вълнуващ свят, в който не винаги се раждаш герой, но може да станеш такъв.

Шеметна, неочаквана и поглъщаща, „Училището за Добро и Зло 5: Кристалът на времето“ вдъхва нов живот на приказки, стари колкото човечеството, и напомня, че щастливият край зависи само и единствено от изборите, които правим по пътя си. 

Из „Училището за Добро и Зло 5: Кристалът на времето“ от Соман Чейнани

1

Агата

Дамата и Змията

Когато новият крал на Камелот иска да унищожи истинска­та ти любов, да отвлече най-добрата ти приятелка и да те убие като куче... най-добре е да имаш план.

Но Агата нямаше план.

Нямаше съюзници.

Нямаше и къде да се скрие.

Затова побягна.

Побягна възможно най-далече от Камелот, без посока или цел, като тичаше с всички сили през Безкрайната гора, докато слънцето изгряваше и залязваше, а роклята ѝ се закачаше за тръни и клони... Тя тичаше, а торбата, в която беше кристална­та топка на декана, се удряше в ребрата ѝ... Тичаше, а по дърве­тата около нея започнаха да се появяват постери ТЪРСИ СЕ с нейното лице, изобразено на тях – предупреждение, че вестите пътуваха по-бързо, отколкото я носеха краката ѝ, и че за нея вече нямаше безопасно място...

На втория ден краката ѝ се израниха, а мускулите ѝ пулси­раха, подхранвани само от горските плодове, ябълките и гъби­те, които успяваше да грабне по пътя. Агата сякаш се движеше в кръг – първо премина покрай мъгливите брегове на Махъдива, след това покрай границите на Гиликин, после, на зазоряване, отново се оказа в Махъдива. Не можеше да мисли за планове или за подслон. Не можеше да мисли за настоящето. Мислите ѝ бяха в миналото: Тедрос окован... осъден да умре... прияте­лите ѝ в тъмница... Мерлин повлечен в безсъзнание... корона­та на Тедрос носена от злодей на Злото...

Докато търсеше пътя, тя се бореше с нападащата я розова мъгла. Не беше ли Гиликин кралството с розовата мъгла? Не ги ли беше учил на това Юба Гнома в училище? Но тя беше излязла от Гиликин преди часове. Как можеше пак да е там? Трябваше да внимава... трябваше да мисли за бъдещето, не за миналото... но сега единственото, което виждаше, бяха облаци розова мъгла, които се превръщаха в образа на Змията... онова покрито с люспи момче с маска на лицето, за което беше сигур­на, че е мъртво... но току-що го бе видяла живо...

Когато Агата най-после се отърси от мислите си, мъглата беше изчезнала и бе настанала нощ. По някакъв начин тя се беше озовала в Гората на стимфите, а около нея не се виждаше никаква пътека. Над главата ѝ се изви буря, която запращаше светкавици през дърветата. Агата се скри уплашено под една огромна гъба.

Къде да отиде? Кой можеше да ѝ помогне, след като всич­ки, на които можеше да се довери, бяха затворени в тъмница? Досега винаги се беше доверявала на интуицията си, на уме­нието си да измисли план на място. Но как можеше да състави план, когато дори не знаеше срещу кого се бореше?

Видях как Змията умира.

Но после се оказа, че не е умрял...

А Риан все още беше на сцената...

Значи Риан не може да е Змията.

Някой друг е Змията.

Двамата работят заедно.

Змията и Лъвът.

Тя си помисли за Софи, която с огромна радост беше при­ела пръстена на Риан, защото мислеше, че се омъжва за рицаря на Тедрос. Софи, която вярваше, че е открила любовта – ис­тинския си любим, който виждаше Доброто в нея – само за да се окаже, че я взима за заложник злодей, който е многократно по-зъл от нея.

Поне Риан нямаше да я нарани. Все още не. Тя му беше нужна.

За какво му беше нужна, Агата нямаше представа.

Но Риан щеше да нарани Тедрос.

Тедрос, който беше чул как снощи Агата казва на Софи, че се е провалил като крал. Тедрос, който сега се съмняваше дали собствената му принцеса вярва в него. Тедрос, който беше из­губил короната си, кралството си, хората си и който беше в ръцете на врага си, когото довчера бе обичал като брат. Враг, който сега твърдеше, че наистина му е брат.

Стомахът на Агата се сви. Искаше да вземе ръцете на Те­дрос в своите и да му каже, че го обича. Че няма повече да се съмнява в него. Че ако можеше, би дала своя живот за неговия.

Ще те спася – помисли си отчаяно Агата. – Макар и да нямам никакъв план и никого до себе си.

А дотогава Тедрос само трябваше да издържи, без значе­ние какво му причиняваха Риан и хората му. Трябваше да на­мери начин да остане жив.

Ако вече не беше мъртъв.

Агата внезапно хукна наново, огрявана от светкавици, докато си проправяше път през последната част от гората на стимфите, а след това и по покритите с пепеляв пясък и обита­вани от духове плажове на Акгул. Кристалната топка на Дови ѝ тежеше и постоянно се удряше в едно и също натъртено място на хълбока ѝ. Трябваше да си почине... не беше спала от дни... но мислите ѝ се въртяха като счупено колело...

Риан бе извадил Екскалибур от камъка.

Затова той е крал.

Агата се затича по-бързо.

Но как?

Дамата от Езерото беше казала на Софи, че Змията е кралят.

Но Екскалибур смяташе, че Риан е кралят.

А Артур беше казал на Тедрос, че Тедрос е кралят.

Нещо се е объркало.

Нещо се е объркало магически.

Агата задържа дъха си, изгубена сред море от мисли. Тряб­ваше ѝ помощ. Трябваха ѝ отговори.

Задушната топлина се отдръпна и отначало премина в си­лен вятър, а после и в сняг, а гората отстъпи на широката тунд-ра. В унеса, в който беше изпаднала от недостига на сън, Агата се зачуди дали е тичала цели месеци и сезони...

Но сега виждаше пред себе си в далечината сянката на замък, чиито високи кули прорязваха нисколетящите облаци.

Камелот?

След всичко това, вместо да намери някого, който може да ѝ помогне, тя към опасността ли се бе върнала? Цялото това време похабено ли беше?

Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя се обърна, готова от­ново да побегне...

Но не можеше да тича повече.

Коленете ѝ се подгънаха и Агата рухна в мекия сняг, а чер­ната ѝ рокля остана разперена около нея като криле на прилеп. Сънят се стовари върху ѝ бързо и силно, подобно на чук.

Присъни ѝ се наклонена кула, която се протягаше високо в облаците и която беше направена от хиляди златни клетки. Във всяка една от тях бе затворен някой от приятелите ѝ или някой, когото обичаше – Мерлин, Гуиневир, Ланселот, профе­сор Дови, Хестер, Анадил, Дот, Кико, Хорт, майка ѝ, Стефан, професор Сейдър, Лейди Лесо и още други – като всяка клетка се клатушкаше опасно над друга, а тези на Софи и Тедрос бяха най-отгоре, готови да паднат първи. Кулата се тресеше и лю­лееше и Агата се хвърли към нея, за да спре падането ѝ, като единственото, което пречеше на това приятелите ѝ да полетят към смъртта си, беше нейната висока, хилава фигура. Но точ­но когато успя да овладее огромната колона, над най-високата клетка се извиси една сянка.

Наполовина Лъв. Наполовина Змия.

Тя започна да хвърля клетките една по една от кулата.

Агата се събуди внезапно, потънала в пот, въпреки че ле­жеше на снега. Тя вдигна глава и видя, че бурята е преминала, а замъкът пред нея е огрян от утринното слънце.

Пред него две железни порти се блъскаха в скалите – входът на тази бяла крепост, която се извисяваше над спокойно сиво езеро.

Сърцето на Агата подскочи.

Не беше Камелот.

А Авалон.

Нещо вътре в нея я беше довело тук.

До единствения човек, който можеше да ѝ даде отговор.

Нещо вътре в нея е имало план през цялото време.

Коментирай »