„Алхимия или чисто злато“ е слово за Кирил Кадийски, произнесено от големия поет и преводач Георги Борисов по повод премиерата на сборника „Сонети“ (2022) на Кадийски. Освен актуална версия на самото слово настоящото издание съдържа и десет творби на Кирил Кадийски, избрани лично от Борисов, негов колега в класическия стих. 

„Роден поет или ненадминат версификатор е Кирил Кадийски? Алхимия ли са неговите сонети, или чисто злато? Творческо пълноводие или бездушно занаятчийство е стряскащата му плодовитост? Машина за стихове ли е той, или тръба на бога?

Каквото и да говорим, както и да го определяме, хулим или възхваляваме, Кирил Кадийски е фигура, безспорна и непоносимо ярка личност, явление, бих казал, природен феномен, запречил кръгозора ни като планината, в подножието на която живее и не спира да бълва стихотворна реч. Пъплим по баира и се дивим на разни лъскави камъчета и цветенца, късаме ги и хербаризираме между страниците на книгите вкъщи, галим камъчетата и тръбим, че са скъпоценни. А подобни „стъкълца“ са пръснати с хиляди из сонетите му. Забелязваме ли ги, отбелязваме ли ги?...

Сонетите са неговата „Илиада“, „Ад“, „Изгубен рай“...

Неговата „Кървава песен“…

С тях той затваря една страница в българската поезия, която скоро никой няма да продължи – страницата на класическия стих. В най-общия смисъл на думата „класически“…

Както има занаяти, като медникарството или реденето на жълти павета например, които умират, така и римуваният стих по нашите ширини и височини е на път да изчезне. Кадийски не си прави никакви илюзии относно неговото бъдеще и своето творчество. Наясно е с всякакви насилия над словото у нас и се отнася философски, с присъщото на стоика пренебрежение към тях. Той своето вече го е свършил.

Нищо че почти всички негови сонети в този негов том са изпълнени с мрачни предчувствия за старостта, скорошния край на човечеството и планетата, природни катаклизми и вселенски катастрофи, с напразни предупреждения към съвременния свят, сляп и глух за кървавите поуки на историята.

Но и с безпогрешен слух към неуловимите за човешкото ухо съзвучия и сърдечни тонове. С рядка за един егоцентрик, каквито обикновено са повечето творци, „отзивчивост към човешките болки“, както пишеха навремето критиците, чувствителност и състрадателност към онеправданите, бедните, забравените и отритнатите от обществото. С човещина.

Радвам се, че той е сред нас, че го има и като един истински Командир в поезията може да каже: „Ще остана на мястото си, за да обознача посоката, в която сме се движели“.

Поет и преводач, дългогодишен редактор и издател на легендарното списание „Факел“, Георги Борисов (р. 1950 г.) е сред открояващите се фигури в съвременната българска литература. Основател и директор на издателствата „Факел“ и „Факел експрес”, главен драматург на Народния театър „Иван Вазов“ (2009–2016), той е автор на единайсет поетични книги, както и на есеистичните сборници „Откаченият вагон“, отличен с първа награда за хуманитаристика на „Портал Култура“ (2002) „заради неговата „немерена реч“, която разширява пределите на българската словесност“, и на „Хиатус. До пъпа на земята и обратно“ (в съавторство с Анатолий Корольов). Превежда руски, френски и английски поети. Носител е на множество литературни отличия, сред които „Владимир Башев“ за първа стихосбирка, националните награди „Иван Николов“ и „Никола Фурнаджиев“, „Орфеев венец“ „за изключително високи постижения в съвременната българска поезия“, Голямата награда „Перото“ за „цялостен принос към българския литературен контекст“.

Коментирай »