В старите приказки орисниците идвали край люлката на новороденото и изричали съдбата му.

Едната давала красота. Другата късмет. Третата любов, богатство или изпитания.

После си тръгвали.

А думите им оставали.

Днес не чакаме три тайнствени жени да се появят посред нощ край детското легло.

Но орисници все още има.

Понякога това сме самите ние.

С думите, които повтаряме. С историите, които разказваме за себе си. С очакванията, които имаме към децата си. С онова тихо "мога" или "няма да стане", което постепенно започва да определя решенията ни.

Може би съдбата не се пише само в звездите.

Може би малка част от нея се пише всяка сутрин.

Думите, които повтаряш, постепенно се превръщат в история

"Аз никога нямам късмет."

"На мен все такива мъже ми се падат."

"Не съм добра с парите."

"На нашето семейство все не му върви."

"Аз просто съм си такава."

Звучат като невинни изречения.

Но когато ги повтаряме достатъчно дълго, те могат да започнат да се превръщат в обяснение за всичко, което ни се случва.

А после и във филтър, през който вземаме решения.

Ако вярваш, че винаги се проваляш, може да спреш да опитваш.

Ако вярваш, че не заслужаваш повече, може да приемаш по-малко.

Ако вярваш, че промяната е невъзможна, вероятно няма да направиш първата крачка към нея.

Не защото Вселената е чула думите ти и ги е записала в някакъв космически тефтер.

А защото вярванията ни влияят върху поведението ни.

Психологията има име за част от тази "магия"

Нарича се самоизпълняващо се пророчество.

Най-просто казано, очакването за определен резултат понякога променя поведението ни по начин, който увеличава вероятността точно този резултат да се случи.

Очакваш, че няма да се справиш. Подготвяш се половинчато. Отказваш се при първата трудност. Не се справяш.

И накрая си казваш:

"Знаех си."

Пророчество?

Може би.

Но пророкът в този случай си била ти.

Същото може да се случва и в обратната посока

Позитивното мислене само по себе си не плаща сметки, не лекува заболявания и не гарантира щастлив край.

Но убеждението "мога да опитам" създава много повече възможности от убеждението "няма смисъл".

Когато вярваш, че имаш влияние върху живота си, е по-вероятно да предприемеш действие.

Да кандидатстваш.

Да попиташ.

Да поставиш граница.

Да започнеш отначало.

Да си тръгнеш от място, което вече не е добро за теб.

Да кажеш "да" на възможност, от която иначе би се уплашила.

Магията невинаги е в това да получиш онова, което си пожелала.

Понякога е в това да станеш жената, която има смелостта да тръгне към него.

Но най-силните орисници ставаме, когато имаме деца

Представи си малко момиче, което отново и отново чува:

"Тя е много срамежлива."

Или:

"Математиката просто не ѝ върви."

"Тя е мързелива."

"Той е проблемно дете."

"От нея спортист няма да стане."

За възрастния това може да бъде моментен коментар.

За детето може постепенно да се превърне в част от отговора на въпроса:

"Коя съм аз?"

Децата изграждат представата за себе си не само от собствените си преживявания, а и от начина, по който важните хора около тях реагират на тях.

Затова е добре да внимаваме с етикетите.

Особено с онези, които започват с "ти винаги..." и "ти никога...".

Орисвай поведението, не заключвай характера

Има огромна разлика между:

"Ти си ужасно разсеяна."

и

"Днес забрави няколко неща. Хайде да измислим как утре да ти е по-лесно."

Между:

"Ти не можеш да рисуваш."

и

"Още се учиш."

Между:

"Ти си страхлива."

и

"Нормално е да те е страх. Можеш да опиташ, когато си готова."

В първия случай даваме присъда.

Във втория оставяме врата.

А понякога най-хубавото, което един родител може да даде на детето си, е точно това.

Отворена врата към човека, който то още не знае, че може да стане.

Внимавай и с "добрите" пророчества

Това е по-фината част.

"Ти си най-умната."

"Ти винаги трябва да бъдеш първа."

"От теб ще стане велик човек."

Звучат прекрасно.

Но ако любовта и одобрението започнат да изглеждат свързани с успеха, детето може да почувства не вдъхновение, а огромно напрежение.

По-полезно е да виждаме усилието, любопитството, постоянството, добротата и смелостта да опитва отново.

Не е необходимо детето ти да бъде "родено за велики неща".

Нека бъде родено с правото да открие собствените си неща.

Не предавай старите семейни пророчества автоматично

Почти всяко семейство има свои невидими закони.

"Парите се изкарват трудно."

"На никого не можеш да вярваш."

"Жената трябва да търпи."

"В нашия род всички сме тревожни."

"Ние не сме хора за големи мечти."

Често тези изречения се предават толкова естествено, че никой не се пита откъде са дошли.

Може би са били истина за баба ти.

Може би са помогнали на майка ти да оцелее в нейното време.

Но не всяко наследство трябва да бъде предадено нататък.

Имаш право да благодариш на миналото и въпреки това да кажеш:

"Това приключва с мен."

Как да "програмираш" по-добро бъдеще?

Не с магическа фраза пред огледалото.

А с малки повторения.

Промени начина, по който говориш за себе си.

Вместо "не мога" опитай с "още не знам как".

Вместо "винаги избирам грешно" попитай "какво мога да избера различно този път?".

Не обещавай на детето си, че светът винаги ще бъде добър към него. Научи го, че може да потърси помощ, когато светът не е.

Не му казвай, че никога няма да се провали. Покажи му, че провалът не е краят на историята.

Не го убеждавай, че може абсолютно всичко. Помогни му да разбере, че може да учи, да опитва, да променя посоката и да открива в какво е добро.

И най-вече не изисквай от себе си да бъдеш съвършената майка.

Децата нямат нужда от безгрешна орисница.

Имат нужда от човек, който може да сгреши, да се извини и да опита отново.

Направи си свое малко орисване

Ако ти харесват ритуалите, тази вечер вземи лист хартия.

Напиши три изречения, които повече не искаш да определят живота ти.

Може би:

"Не съм достатъчно добра."

"За мен вече е късно."

"Нищо няма да се промени."

После напиши срещу тях не захаросани обещания, а нови посоки.

"Не е необходимо да бъда съвършена, за да продължа."

"Мога да започна от мястото, на което съм."

"Не контролирам всичко, но мога да избера следващата си стъпка."

Ако имаш дете, напиши едно изречение и за него.

Не какво трябва да стане.

А какво искаш винаги да знае.

"Обичана си, дори когато грешиш."

"Имаш право да промениш мнението си."

"Не е нужно да бъдеш като мен."

"Винаги можеш да започнеш отново."

А съдбата?

Разбира се, не можем да програмираме бъдещето като маршрут в навигацията.

Ще има случайности. Загуби. Срещи, които не сме планирали. Врати, които ще се затворят. Други, които ще се появят там, където вчера е имало стена.

Нито една мисъл не може да ни даде пълен контрол над живота.

И може би не трябва.

Но между съдбата и случайността остава едно малко пространство.

Там живеят нашите избори.

Думите, които изричаме.

Границите, които поставяме.

Навиците, които повтаряме.

Начинът, по който говорим на себе си.

И начинът, по който говорим на едно малко момиче, докато то още се опитва да разбере коя е.

В приказките орисниците идват само веднъж.

В живота имаме малко повече късмет.

Можем да се орисваме отново.

Всеки ден.

Коментирай »