„Пратеничеството“ от Мариян Петров е роман, написан в най-добрите традиции на българската историческа проза в лицето на Фани Попова-Мутафова, Димитър Талев и Вера Мутафчиева. Освен с увлекателен сюжет и запомнящи се герои романът впечатлява и със солидна историческа основа.

Романът ще бъде представен на предстоящия Пролетен панаир на книгата - събитието е на 3 юни (събота) от 13 ч. на сцената на културната програма.

Х век. На картата на света има две държави с името България. И докато Дунавска България на цар Симеон I върви с уверени крачки към своето величие, владетелят на Волжка България, кан Алмас Джилки Сакли, е наясно, че без да се присъедини към някоя от големите религиозни общности на времето, държавата му няма големи шансове да просъществува дълго. Затова изпраща писма до владетеля на Абасидския халифат, халиф Ал-Муктадир, и до византийския император Константин VII Багренородни с молба да му пратят хора, които да му разяснят тънкостите на техните вероизповедания.

Пратеникът му до Константинопол обаче е заловен от дунавските българи и цар Симеон I решава да се включи в надпреварата за душата на родствения му народ. Отряд, ръководен от младия и буен боил Храбър и игумена на Плъсковския манастир Тудор Доксов, е натоварен с мисията да стигне до Велики Болгар и да убеди кан Алмас да приеме християнската вяра от български свещеници.

В същото време халиф Ал-Муктадир изпраща експедиция, предвождана от велможата Сусан Ар-Руси и известния пътешественик и писател Ахмед ибн Фадлан. Византийският император Константин VII, съветван от тъста си Роман Лакапин, също изпраща делегация, начело с патриция и велик магистър Теодор Дафнопат.

Ще стигнат ли трите пратеничества до целта си, кое от тях и по-какъв начин ще привлече кан Алмас към своята вяра и какво ще последва от всичко това? Отговорът на тези и много други въпроси е в тази книга. Изданието излиза с подкрепата на Министерството на културата. 

Откъс от „Пратеничеството“ от Мариян Петров

Ичиргу боилът Мостич нямаше търпение да приключи с молителите от гилдията на грънчарите, които бяха дошли в двореца във връзка със спор относно някакви глинени залежи. Като благородник, свикнал предимно да си служи с меча, а не с ума си, той не бе навлязъл по-дълбоко в материята на това противопоставяне, а бе предоставил проучването му на своя заместник, ромея Алексий, който от дълги години служеше на българския владетел. Като всеки византиец, онзи се справяше много добре с всякакви такива кавги, недостойни за един истински мъж на честта. Днес обаче Мостич нямаше възможността да се възползва от услугите му, защото се носеха слухове, че Алексий продължава да е свързан с Константинопол и да донася там всяка дума, която чуе в българския палат. А през този ден щеше да има наистина какво да се докладва, защото, след нареждането на царя, Бог да го пази, да организират с кавхана пратеничеството до хан Алмас, двамата бяха обсъдили задачата и се бяха спрели на най-подходящите кандидатури, които се очакваше всеки момент да се появят в тълпата в преддверието. Те бяха един монах, и то не кой да е, а синът на игумена на Плъсковския манастир Докс, който бе брат на покойния княз Михаил, и скандално известният в столичния град млад боил Храбър. Като представител на висшата класа с буйна кръв, ичиргу боилът обаче не виждаше нищо кой знае колко необичайно в сбиванията и любовните похождения, прославили младия благородник. Самият чъргубиля бе прекарал по същия начин младежките си години. Не това поведение на младежа обаче бе причината да бъде поканен тук.

Някъде в края на дългото изявление на една от молещите страни в залата влезе един от стражите, стоящи на пост пред нея, и докладва, съгласно предварително полученото нареждане, че черноризецът Тудор Доксов и боилът Храбър са дошли.

– Да влязат – нареди веднага Мостич и побърза да се раздели с просителите, обещавайки им в най-скоро време да има решение по техния случай.

Влезлите бяха доста контрастна двойка и по облекло, и по държание. Срещу простото расо на черноризеца младият боил блестеше със скъпите си одежди. Астраганеният му калпак имаше заоблено дъно и бе с околожка от агнешка кожа, обърната с вълната навън. На изток наименованието на този вид украшение за глава бе „кулах“. Долната му риза бе с формата на туника, изработена от качествен лен, оцветен в яркооранжево. Дължината на кафтана му бе до коляното, като той бе плътно прилепнал към горната част на тялото му – с тесни ръкави, стесняващи се още повече към китката; тясна талия и широко разкроени поли. И бе загърнат наляво. Копчетата му бяха от истински перли. Яката и пешовете бяха обточени с ивици от скъпа коприна. Цветът на дрехата бе мръсножълт и върху него се забелязваха следи от бронята, която носеше по време на битки. Панталоните му бяха от фина бяла вълна, с тесни крачоли, украсени с линии отпред и втъкнати в ботушите му. Наричаха се „беневреци“ или „ногавици“. Ботушите му – високи, меки, черни, с триъгълен наколенник, бяха известни като „калцуни“ или „тозлуци“.

Както разликата в облеклото, така и държанието на новодошлите бе коренно противоположно. След като бяха поканени да седнат, монахът се настани спокойно на стола, но остана с изправен гръб и достойно вдигната глава. Това не бе чудно, защото все пак бе братовчед на царя. Храбър обаче се отпусна уж небрежно, но в позата му се забелязваше известно напрежение. Може би очакваше мъмрене за някое от последните си провинения.

– Преди да ви обясня за какво съм ви повикал – започна ичиргу боилът, – се запознайте с това.

И връчи в ръцете на Тудор Доксов препис на писмото на хан Алмас. Черноризецът го прочете внимателно два пъти, докато седящият до него Храбър му хвърли само едно око и успокоил се, че в него не пише нищо за – например – последната му авантюра с хубавичката женичка на един от известните столични търговци, зарея скучаещ поглед из помещението.

– Това, което се иска от вас – продължи Мостич, след като си взе обратно преписа, – е да заминете за Велики Болгар. За да откликнем на молбата на хан Алмас.

– Защо точно аз? – извикаха почти в един глас двамата присъстващи.

Възражението на Тудор Доксов бе свързано с мнението му, че има много по-достойни и по-учени хора в държавата, които биха могли доста по-добре да обяснят основите на вярата на въпросния хан. Поне така си мислеше той, без да взима под внимание блестящия си препис на преведените на български от Константин Преславски четири слова срещу арианите на Атанасий Александрийски, които бяха всъщност задълбочена защита на правата вяра. Иначе казано, точно онова, което се искаше в писмото.

Отчаяният възглас на Храбър пък се дължеше на надеждата му да бъде включен в редиците на българското войнство, което скоро, както твърдяха слуховете, щеше да размаха мечове пред стените на Константинопол, а не да се влачи някъде на север с някаква съвсем неясна мисия, необещаваща никаква слава.

– Защото така решихме с кавхана и царят го одобри – отвърна спокойно чъргубилята.

Бяха си блъскали доста главите с Теодор Сигрица, докато стигнат до този избор. Той бе паднал върху Доксовия син именно поради споменатите по-горе преписи, а също така и защото той си бе направил труда да понаучи езика на итилските българи от рядко, но все пак срещащите се техни представители във Велики Преслав, които бяха предимно търговци. Що се отнасяше до младия боил, бе решено, че ще му е от полза, ако ръководи за известно време самостоятелна воинска част, за да напредне в командването.

През това време до съзнанието на монаха бе стигнало обръщението в началото на писмото и той попита:

– Нали обаче това е адресирано до византийския василевс, а не до българския цар? Какво общо имаме ние с това?

– Точно в това е сладостта на цялата работа – подсмихна се Мостич. – С царя решихме, че няма да е зле да се намесим. Да опитаме да обърнем хората на хан Алмас към правата вяра, при което те да признаят нас за техни духовни пастири, а не византийците. От това бихме имали и политическа полза.

– Да. Не е зле да имаме за съюзници Котраговите българи – съгласи се Тудор, – но как ще стане?

– Ами така – отвърна ичиргу боилът. – Храбър ще подбере отряд от стотина воини, които да ви придружат по пътя до Велики Болгар. Трябва да са опитни и обръгнали в битки, защото не е невъзможно да бъдете изненадани по пътя... от маджарите например, които, казват, още се навъртали от време на време по старите си земи.

– Че нали ги отблъснахме на запад – намеси се изведнъж боилът, чиито очи бяха заблестели от новината, че ще ръководи отряд от стотина души. Имаше предвид кървавата битка при Южен Буг, с която Симеон и баща му Борис, който по това време вече бе монах, бяха изтласкали, с помощта на печенегите, маджарите в Панония. По времето на тази битка той бе дете, но и до днес през дългите зимни вечери край огъня вкъщи се разказваше за подвизите на българските воини в нея. Храбър бе, така да се каже, откърмен с тези разкази.

– Така е, но в Банат таркан Глад продължава да си има проблеми с тях. А като конен народ, често отскачат и на изток – обясни Мостич. – Великият княз на маджарите, или кенде, както го наричат те, Золтан се опитва упорито да постигне величието на баща си Арпад. Освен това е съюзник на най-големия ни враг – Византия.

Последната азбучна истина бе известна дори и на сравнително невежия болярин.

– А аз? Каква е моята задача във всичко това? – попита Доксов, макар че се досещаше какъв ще е отговорът.

– Твоята задача, отче, е най-важната – отговори топло чъргубилята. – Ти си този, който трябва да убеди хана да приеме християнството, и то от нас, а не от ромеите. Така че трябва да се подготвиш добре. Имаш разрешението да вземеш каквито ти трябват свитъци и книги от царската и от патриаршеската библиотека. И откъдето още сметнеш за добре.